— Може да го е съжалявала и да не е искала той да се чувства безутешния съпруг — каза Ричард.

— А може и да се е надявала да получи няколко долара — предположи Чарли. — Възможно е в понеделник вечерта Ванджи да й е казала нещо. Може да е знаела, че Крис и Ванджи са се карали. Парите не са й стигали. Очевидно е продължавала да изплаща сметките от лечението на родителите си, които са починали преди няколко години. Може да е смятала, че няма нищо лошо в това да попритисне Луис. Тя действително е заплашила, че ще отиде в полицията.

— Споменала е, че има да каже нещо на полицията — възрази Кейти. — Така обясни жената на домакина.

— Добре — съгласи се Скот. — А какво стана с обиска в къщата на семейство Луис? Намерихте ли нещо?

Чарли сви рамене.

— Засега не много. Има някакъв номер с код 612, надраскан на тефтерчето до телефона в кухнята. Не е на родителите на Ванджи, в това сме сигурни. Смятахме да се обадим оттук. Може Ванджи да е разговаряла с приятелка, да е споделила част от плановете си. Другото нещо е, че е раздрала роклята, която е носела, на вилата, която стърчеше от един рафт в гаража.

— Какво искаш да кажеш с това „роклята, която е носела“?

— Роклята, с която е била, когато са я намерили. Няма начин да не й обърнеш внимание. Дълга, от тези щамповани памучни платове на райета.

— Къде са дрехите, с които е била облечена? — обърна се Скот към Ричард.

— Вероятно още са в лабораторията — предположи той. — Изследваме ги според обичайната практика.

Скот взе бележника за съобщения, който му беше оставил Чарли, и го подаде на Кейти.

— Защо не звъннеш веднага? Ако е жена, може да научиш нещо повече от нея.

Кейти набра номера. Последва кратка пауза и след това сигнал свободно.

— Кабинетът на доктор Сейлъм.

— Лекарски кабинет — прошепна тя, закрила с ръка слушалката. А на гласа в другия край на линията каза: — Може би ще бъдете в състояние да ми помогнете. Казвам се Катлийн де Мейо, областна прокуратура Вали, Ню Джърси. Водим обичайното следствие във връзка със смъртта на госпожа Ванджи Луис миналия понеделник. Тя беше записала този номер в тефтерчето си.

Беше прекъсната.

— Какво съвпадение! Току-що разговарях с капитан Луис. Той също се опитва да се свърже с доктора. Както му обясних, доктор Сейлъм в момента пътува за Ню Йорк, където ще се проведе годишна конференция на АМА. Можете да се свържете с него по-късно днес в хотел „Есекс Хаус“ на Сентрал Парк Саут.

— Добре. Ще го сторим. — За всеки случай Кейти реши да попита: — Да знаете нещо за обаждането на госпожа Луис? Тя разговаря ли с доктора?

— Не, не успя. Разговаря само с мен. Обади се в понеделник и беше ужасно разочарована, че той няма да дойде в кабинета си преди сряда. Запазих й час по спешност за този ден, защото докторът веднага щеше да излезе отново. Тя настояваше да се види с него.

— Един последен въпрос — каза Кейти. — Какъв лекар е доктор Сейлъм?

В гласа на жената прозвуча искрена гордост.

— О, той е изтъкнат акушер-гинеколог.

— Разбирам. Благодаря ви. Бяхте много любезна. — Кейти затвори и предаде разговора на останалите.

— Значи Крис Луис е знаел за насрочената консултация — каза Скот — и сега иска да разговаря с лекаря. Нямам търпение да се видим с него тази вечер. Ще му зададем доста въпроси.

На вратата се почука и без да чака отговор, в стаята влезе Морийн. Носеше картонен поднос с преградки за чаши за кафе и плик със сандвичи.

— Кейти — каза тя, — точно сега звънят от Бостън във връзка със запитването ни за доктор Фукито. Искаш ли ти да приемеш разговора?

Кейти кимна. Ричард се пресегна, взе телефона и й го подаде. Докато чакаше да я свържат, Кейти усети, че има слабо, но постоянно главоболие. Този удар в кормилото не беше достатъчно силен за мозъчно сътресение, но сега си даде сметка, че през последните няколко дни главата непрекъснато я тормозеше. Просто не работя на пълни обороти, помисли си тя. Толкова много неща затормозяваха съзнанието й. Какво се опитваше да си спомни? Нещо. Някакво впечатление.

Когато обясни коя е, веднага я свързаха с началника на Личен състав на Медицинския факултет при университета в Масачузетс. Гласът на човека беше безпристрастен.

— Да, доктор Фукито е завършил нашия университет в първата трета на своя курс. Работил е като стажант-лекар в градската болница, после е останал там на щат, като в същото време е имал и частна практика. Напуснал е болницата преди няколко години.

— По каква причина? — попита Кейти. — Моля, разберете, това е полицейско разследване. Цялата информация ще се пази в строга тайна, но ние трябва да знаем, ако има някакви факти в миналото на доктор Фукито, които сме длъжни да отчетем.

Последва кратка пауза и после информаторът каза:

— Доктор Фукито е бил приканен да напусне преди седем години и разрешителното му за Масачузетс е било отнето за период от една година. Бил е обвинен и признат за виновен за неетично поведение по дело за злоупотреба с професионално положение.

— Каква беше причината за делото?

— Бивша негова пациентка е съдила доктор Фукито, че е била подтикната към интимна връзка с него, докато е била на психиатрично лечение. Била е разведена наскоро и се е намирала в изключително потиснато емоционално състояние. Като резултат от тази връзка тя е родила дете от доктор Фукито.

Моли се беше развихрила из кухнята, доволна от факта, че всички деца бяха отново на училище. Дори и дванадесетгодишната Дженифър тази сутрин се почувства достатъчно добре, за да тръгне — всъщност тя просто се молеше да я пуснат.

— Наумиш ли си нещо, ставаш точно като Кейти. Добре, само че не можеш да отидеш пеша. Твърде е студено. Ще те закарам.

Бил щеше да ходи в Ню Йорк чак следобед. Планираше да посети един от семинарите в рамките на конференцията на АМА. Те се радваха на редкия шанс да си поговорят на спокойствие, докато Бил си пиеше кафето, а Моли режеше зеленчуци.

— Сигурна съм, че Кейти и Ричард и семейство Бъркли ще си допаднат взаимно — каза Моли. — Джим Бъркли е интелигентен и много забавен. Защо повечето хора, които работят в рекламата, са толкова интересни?

— Сигурно защото техният арсенал в търговията са думите — предположи Бил. — Въпреки че, в интерес на истината, аз съм срещал такива, с които не бих си губил времето.

— О, разбира се — съгласи се разсеяно Моли. — Ако Лиз не прекара цялата вечер в приказки за бебето… макар че, трябва да призная, тя почна да се оправя. Когато онзи ден й звъннах да ги поканя, само първите двадесет минути ми приказва за последния номер на Мариан, който, между другото, бил да си издуха овесените ядки из цялата стая, когато я хранят. Не е ли страхотно?

— Така е, като ти е първото бебе, което си чакал цели петнадесет години — отвърна Бил. — Доколкото си спомням, всеки път, когато Дженифър мигнеше, ти тичаше да го записваш в дневника й.

Моли започна да реже целината.

— Спомням си, че когато се родиха близнаците, леля ти ми подари една книга за гледане на бебета. Мисля, че даже не я отворих. Както и да е, ще бъде весело. И даже ако Лиз говори пак така екзалтирано за бебето си, може би поне малко от това ще повлияе на Кейти и Ричард.

Бил вдигна вежди.

— Моли, ти си деликатна като парен чук. По-добре внимавай, защото скоро двамата ще почнат съвсем да се избягват.

— Глупости. Не виждаш ли как се гледат? Там нещо пуши… и даже повече. Боже мой, Ричард ми се обади снощи да провери дали Кейти не е тук и после искаше да разбере какво става с нея. Трябваше да чуеш каква тревога звучеше в гласа му. Казвам ти, луд е по нея, но е достатъчно умен да не го показва, за да не я изплаши.

— Ти каза ли му за операцията?

— Не. Онзи ден сутринта Кейти ме скастри, когато я попитах дали е споделила с него какво смята да прави. Честен кръст, като гледам как повечето хора оставят нещата да висят… Виж, защо просто не каже на Ричард: „Имам такъв и такъв проблем, дреболия. И с мама беше същото, та трябваше да й правят кюртаж през няколко години. Аз изглежда съм го наследила от нея.“ А вместо това горкият човек наистина се тревожи, че има нещо сериозно. Не мисля, че е честно по отношение на него.