С въздишка остави химикалката, сложи последните сведения в плика и го запечата. Стана и отиде до крайния плот на библиотеката. Пресегна се зад една книга, натисна някакъв бутон, плотът се завъртя на скритите панти, отвори се и разкри монтиран в стената сейф. Бързо го отключи, мушна вътре записките и почти несъзнателно отбеляза растящия куп пликове. Можеше да изброи имената им по памет: Елизабет Бъркли, Ана Хоран, Морийн Кроули, Линда Еванс… общо над седемдесет — успехите и провалите на неговия медицински гений.

Затвори сейфа и върна плота на мястото му, след което бавно се качи на горния етаж. Съблече халата си, вмъкна се в огромното легло и затвори очи.

Сега, след като всичко свърши, той се почувства изтощен до изнемога. Дали не беше пропуснал или забравил нещо? Стъкленицата с цианкалия беше прибрана в сейфа. Мокасините. Утре вечер по някое време щеше да се освободи от тях. Събитията от последните часове бушуваха в съзнанието му. Докато вършеше онова, което беше необходимо, той се чувстваше спокоен. Но приключеше ли, всеки път нервната му система почваше яростно да се бунтува.

Утре на път за болницата щеше да остави дрехите си на химическо чистене. Хилда, икономката, беше без всякакво въображение, но щеше да забележи калта по коленете на панталона му. Той щеше да разбере кой е пациентът в средната стая на втория етаж в източното крило и какво би могло да се види оттам. Сега няма да мисли за това! Трябва да спи. Подпрян на лакът, той отвори чекмеджето на нощното си шкафче и извади малка кутийка с хапчета. Имаше нужда от някакво леко приспивателно. С него щеше да успее да поспи два часа. Пръстите му напипаха и извадиха малката капсулка. Глътна я без вода, после се отпусна по гръб и затвори очи. Докато чакаше лекарството да подейства, се опита да си внуши, че е в безопасност. Но колкото и да се мъчеше, не можа да изтласка мисълта, че най-ужасното доказателство за вината му остава недосегаемо.

— Ако нямате нищо против, бихме ви помолили да излезете през задния вход — каза сестрата. — Главната алея за колите е замръзнала ужасно и сега работниците се опитват да я почистят от леда. Таксито ще ви чака отзад.

— Мога да се спусна и през прозореца, само да се прибера у дома — възкликна Кейти. — Бедата е, че трябва да се върна тук в петък. В събота се налага да ми направят малка операция.

— О, така ли? — Сестрата погледна в картона й. — Какво не е наред?

— Изглежда съм наследила проблем, който навремето имаше и майка ми. Всеки път през време на месечния си цикъл аз фактически получавам обилен кръвоизлив.

— Вероятно затова, когато постъпихте при нас, кръвното ви налягане беше толкова ниско. Не се тревожете. Един кюртаж не е нищо особено. Кой е лекуващият ви лекар?

— Доктор Хайли.

— О, той е най-добрият. Но ще ви настанят в западното крило. Всичките му пациенти отиват там. Като в луксозен хотел. Той е нещо като водеща фигура тук, нали разбирате. — Тя все още гледаше картона на Кейти. — Не успяхте да поспите много добре, нали?

— Да, наистина. — Кейти сбърчи нос с отвращение, докато закопчаваше блузата си, по която имаше петна от кръв. Остави левия ръкав да пада свободно върху бинтованата й ръка. Сестрата й помогна за палтото.

Сутринта беше мъглива и доста студена. Кейти си помисли, че февруари й става най-противният месец. Когато излезе на паркинга, си спомни за кошмара от предишната нощ и усети, че я побиват тръпки. Това беше мястото, което беше видяла от прозореца на болничната стая. Таксито пристигна. Тръгна към него с облекчение, но лицето й се сгърчи в гримаса от болките в коленете. Сестрата й помогна да се качи, сбогува се с нея и затвори вратата. Шофьорът сложи крак на педала за газта.

— Накъде, госпожо?

От прозореца на стаята на втория етаж, която Кейти току-що беше напуснала, един мъж наблюдаваше заминаването й. Картонът, който сестрата беше оставила на бюрото, сега беше в ръката му. Катлийн. Н. де Мейо, Уудфийлд Уей, №10, Абингтън. Месторабота: Областна прокуратура, Вали.

Той усети, че го пронизва страх. Кейти де Мейо. Както беше отразено в картона, тя бе получила силно приспивателно.

Според анамнезата не беше вземала редовно никакви лекарства, в това число успокоителни или приспивателни, тъй че не бе привикнала към тях и би трябвало да е била доста упоена от онова, което й бяха дали предишната нощ.

В картона й беше отбелязано, че в 2,08 часа нощната сестра я заварила да седи на ръба на леглото си в доста напрегнато състояние. Оплакала се, че има кошмари.

Транспарантът в стаята се беше вдигнал. Трябва да е стояла на прозореца. Каквото и да бе видяла, въпреки че според нея бе имала кошмари, професионалното й съзнание нямаше да й даде покой. Тя беше риск, при това недопустим.

Те седяха в крайното сепаре на една дрогерия на Осемдесет и седма улица едва опрели рамене. Не бяха докоснали английските кифлички и мрачно отпиваха от кафето си. Ръкавът на тъмносинята й униформа леко закриваше златните ширити на неговия. Пръстите им бяха здраво сплетени.

— Липсваше ми — промълви той предпазливо.

— И ти на мен, Крис. Затова съжалявам, че ме изчака тази сутрин. Така е още по-тежко.

— Джоун, дай ми малко време. Кълна се в бога, ще намерим някакъв изход! Длъжни сме!

Тя поклати глава. Той се обърна към нея и с болка установи колко нещастна изглежда. Лешниковите й очи бяха замъглени. Светлокестенявите й коси, тази сутрин опънати на кок, разкриваха бледността на обикновено гладкото и ясно лице.

За хиляден път се запита защо не се раздели окончателно с Ванджи, когато миналата година го преместиха в Ню Йорк? Защо отстъпи пред молбите й да дадат още един, последен шанс на брака си, след като десет години непрекъснати усилия се бяха оказали безрезултатни? А сега чакаха бебе. Помисли си за ужасния скандал с Ванджи точно преди заминаването му. Дали да каже на Джоун? Не, нямаше смисъл.

— Как ти се стори Китай? — попита той.

Лицето й се проясни.

— Очарователен, просто невероятен!

Тя беше стюардеса в „Пан Америкън“. Бяха се запознали преди шест месеца на Хаваите, на празненството на Джак Лейн — един от другите капитани на „Юнайтед“.

Базата на Джоун беше в Ню Йорк и тя живееше с още две стюардеси на „Пан Америкън“ в един апартамент в Манхатън.

Абсурдно, невероятно е как някои хора се разбират още от първата минута заедно. Той й каза, че е женен, но освен това й обясни съвсем честно, че когато от тяхната база в Минеаполис го бяха прехвърлили в Ню Йорк, е имал намерение да се раздели с Ванджи. Последният отчаян опит да спасят брака си се бе оказал неуспешен. Никой нямаше вина. Бракът им бе неудачен от самото начало.

А после Ванджи му каза за бебето.

— Снощи ли пристигна? — попита го Джоун.

— Да. В Чикаго имахме проблеми с двигателите и останалата част от полета беше отменена. Тръгнахме обратно. Пристигнах около шест часа и отседнах в „Холидей Ин“ на Петдесет и седма улица.

— Защо не се прибра вкъщи?

— Защото не те бях виждал две седмици и исках… трябваше да говоря с теб. Ванджи не ме очаква преди единадесет, тъй че не се безпокой.

— Крис, казах ти, че подадох молба да ме преместят в подразделението ни за Латинска Америка. Получих одобрение. Следващата седмица се местя в Маями.

— Джоун, недей!

— Няма друг начин. Виж, Крис, съжалявам, но не е в природата ми да бъда любовница на женен мъж. Не бих допуснала да разбия нечие семейство.

— Но нашата връзка е съвсем невинна!

— Кой би го повярвал в днешния свят? Самият факт, че след час ще бъдеш в леглото до съпругата си, е достатъчно красноречив, нали? Освен това не забравяй, че съм дъщеря на презвитериански свещеник. Представям си реакцията на татко, като му кажа, че съм влюбена в мъж, който не само е женен, но и съпругата му очаква дете, за което се е молила в продължение на десет години. Позволи ми да ти заявя, че той ще бъде истински горд с мен! — Тя довърши кафето си. — Каквото и да кажеш, Крис, чувствам, че ако не съм до теб, има шанс да спасите брака си. Аз обсебвам мислите ти, когато трябва да се вълнуваш единствено за нея. Освен това ще бъдеш удивен как едно бебе може да скрепи връзката между двама души. — Тя внимателно изтегли ръка от неговата. — По-добре да се прибирам, Крис. Полетът беше дълъг и се чувствам доста изморена. Ти също трябва да си ходиш.