Репортерката от „Нюзмейкър“ беше впечатлена. Следващият й въпрос обаче беше провокиращ.
— Докторе, не е ли факт, че сте обект на критика заради прекомерните такси, които вземате?
— Вие ги определяте като „прекомерни“. Таксите, които аз вземам, като се изключат разходите за почти спартанско съществуване, се влагат в болницата и за обезпечаване на изследванията върху предродилния стадий.
— Докторе, не е ли факт, че голям процент от вашите пациентки са жени, които неколкократно не са успявали да износят плода, въпреки че са спазвали стриктно програмата ви… и са ви платили десет хиляди долара плюс всички болнични и лабораторни разходи?
— Би било безумие от моя страна да твърдя, че мога да доведа всяка трудна бременност до успешно раждане. Да. Имал съм случаи, когато желаната бременност започва, но впоследствие бива преустановена от спонтанен аборт. След няколко такива случая аз предлагам на пациентката да си осинови дете и помагам за уреждането на формалностите.
— Срещу заплащане.
— Госпожице, предполагам, че за интервюто с мен вие също ще получите хонорар. Защо не използвате времето си за работа на доброволни начала?
Беше глупаво да напада репортерката по този начин, да предизвиква враждебност, да й дава основание да го дискредитира, да се задълбава прекомерно в миналото му. Каза й, че преди да се ожени за Уинифред, е работил като началник на гинекологично отделение в Ливърпул. Но, естествено, не изкоментира болницата „Крайст“ в Девън.
Следващият въпрос на интервюиращата целеше да го хване в капан.
— Докторе, вие правите аборти, нали?
— Да.
— Това не е ли недопустимо за акушер-гинеколога? Да се опитва да спаси един зародиш и да унищожи друг?
— Аз се отнасям към утробата като към люлка. Презирам аборта и съжалявам за мъката, на която ставам свидетел, когато при мен идват жени, които нямат никакъв шанс да забременеят, защото са правили аборт и утробата им е била пробита от некадърни и престъпно небрежни лекари. Мисля, че всички… в това число и мои колеги, ще бъдат удивени да научат колко много жени са се лишили от надеждата за майчинство, защото поне веднъж са взели безразсъдното решение да прекъснат това майчинство с аборт. Искрено желая всяка майка да износи своето бебе до успешно раждане. А на тези, за които в даден момент бебето е нежелано, мога поне да дам възможност, когато поискат, наистина да бъдат в състояние да родят свое дете.
Това негово становище беше добре прието. Отношението на репортерката се промени.
Той свърши да се храни. Облегна се назад и си наля още вино. Чувстваше се удобно и приятно. Законите се променяха. След няколко години щеше да бъде в състояние да обяви своя гений без страх от съдебно преследване. Ванджи Луис, Една Върне, Уинифред, Клер… те всички щяха да бъдат просто гола статистика. Следата щеше да бъде изстинала.
Впери поглед във виното, отпи, наля си нова чаша и отново отпи. Чувстваше се изморен. За утре сутринта имаше насрочено цезарово сечение — още един тежък случай, който щеше да допринесе за репутацията му. Бременността протече тежко, но плодът имаше ясни сърдечни тонове. Раждането трябваше да премине успешно. Майката беше от изтъкнатата фамилия Пейн. Бащата, Делано Олдрич, беше служител във фондацията на Рокфелер. Това семейство беше от онези, чиято поддръжка щеше да има огромно значение, ако скандалът в Девън някога отново излезе наяве.
Оставаше само една пречка. Беше донесъл вкъщи документацията на Кейти де Мейо. Сега щеше да започне да подготвя другата папка, която щеше да предостави на полицията след нейната смърт.
Вместо онова, което му беше разказала за продължителен и обилен мензис през последните няколко години, той щеше да запише: „Пациентката се оплаква от чести и спонтанни кръвоизливи, без връзка с месечния й цикъл.“ Вместо известна рехавост на стените на матката, очевидно наследствен белег, състояние, което може много лесно да се коригира с един най-обикновен кюртаж, той щеше да запише, че са установени признаци на васкуларни8 смущения. Вместо малко по-нисък хемоглобин, щеше да отбележи, че хемоглобинът й хронично варира в рисковата зона.
Отиде в библиотеката. Папката с етикет Катлийн де Мейо, която бе донесъл от кабинета си, лежеше на бюрото му. Взе от чекмеджето нова папка и нанесе отгоре й името на Кейти. В продължение на половин час работи без прекъсване, като се консултираше с оригиналната папка за информация относно анамнезата9. Накрая беше готов. Щеше да отнесе новата папка обратно в болницата. Добави още два абзаца към документацията от кабинета си, онази, която щеше да прибере в стенния сейф, след като приключи.
„Пациентката претърпява незначителна автомобилна катастрофа в понеделник вечерта, 15 февруари. В два часа след полунощ същата пациентка в упоено състояние съзира през прозореца на болничната си стая как настоящият лекар пренася тялото на Ванджи Луис. Пациентката и досега не си е дала сметка, че онова, което е видяла, е реално събитие, а не халюцинация. Леко травматизирана от инцидента, с постоянно кръвотечение. Несъмнено в даден момент тя ще бъде в състояние да си спомни какво е видяла и по тази причина не може да й се позволи да остане като заплаха за настоящия лекар.
В понеделник вечерта на пациентката е направено кръвопреливане в спешния кабинет. Настоящият лекар й предписва второ кръвопреливане под претекст, че е необходимо за операцията в събота. Настоящият лекар, освен това й предписва и антикоагулант10, хапчета кумадин, които да се вземат редовно до петък вечерта.“
Издаде устни и остави писалката. Лесно можеше да си представи как щеше да завърши този отчет:
„Пациентката постъпва в болницата в петък, шест часа вечерта, на 19 февруари с оплаквания за замаяност и обща отпадналост. В 9 часа настоящият лекар, в присъствието на сестра Рендж, установява, че пациентката е получила кръвоизлив. Кръвното налягане бързо пада. С непрекъснато кръвопреливане в 9,45 е извършена спешна операция.
Пациентката Катлийн Поел де Мейо умира в 10,00 часа.“
Усмихна се. Най-накрая този опасен случай щеше да приключи. Всяка подробност бе внимателно обмислена, дори до дежурството на сестра Рендж, която трябваше да застъпи на етажа в петък вечерта. Тя беше млада, неопитна и ужасно се страхуваше от него.
След като прибра папката във временното скривалище в първото чекмедже на бюрото си, той се качи на горния етаж и спа непробудно до шест часа сутринта.
Три часа по-късно направи цезарово сечение на госпожа Делано Олдрич, вследствие на което тя роди здраво момченце, а той прие като абсолютно заслужена придружената с радостни сълзи благодарност на родилката и нейния съпруг.
31
Погребалната служба за Ванджи се състоя в сряда сутринта от десет часа в параклиса на един погребален дом в Минеаполис. Със сърце, свито от жалост към родителите на Ванджи, Крис стоеше до тях, а сподавените им ридания се стоварваха върху него като удари на чук. Можеше ли да постъпи по друг начин? Ако не се беше опитал в началото да предразположи Ванджи, щеше ли сега тя да лежи тук? Ако беше настоял още преди години да отиде заедно с него на брачна консултация, това щеше ли да помогне на брака им? Беше й го предложил, но тя отказа и възкликна: „Не ми трябват никакви консултации. И недей всеки път, когато се разстроя за нещо, да твърдиш, че не съм добре! Точно обратното. Ти никога не се разстройваш. Не се вълнуваш от никого и от нищо. Ти си проблемът, не аз!“
О, Ванджи, Ванджи… Дали истината беше някъде по средата? Той беше престанал да се вълнува твърде скоро, след като се бяха оженили.
Родителите й бяха възмутени, когато разбраха, че Ванджи не може да бъде погребана и тялото й трябва да бъде пренесено отново на изток.
