Очевидно иска да покаже, че е приятелски настроен, помисли си Джим. Опитва се да представи това като случайна среща. Собственият му поздрав беше сдържан и предпазлив. Влязоха вътре. Ричард го наблюдаваше. Джим отвръщаше на погледа му с невъзмутимо безразличие. От снощното шеговито настроение нямаше и помен.

Ричард явно прие посланието. Поведението му стана делово. Джим се напрегна.

— Джим, ние разследваме смъртта на Ванджи Луис. Тя беше пациент в клиниката „Уестлейк“. Там роди и жена ти.

Джим кимна.

Ричард очевидно подбираше внимателно думите си.

— Притесняват ни някои проблеми, за които си даваме сметка, че остават извън сферата на нашето разследване. Сега бих искал да ти задам няколко въпроса… и ти се заклевам, че отговорите ти ще останат между стените на тази стая. Но ти можеш да ни помогнеш страшно много.

— Ако ти призная, че Мариан е осиновена. Това ли е?

— Да.

Гневът на Джим се изпари. Той си помисли за Мариан. Каквато и да бе цената, това дете си заслужаваше.

— Не, не е осиновена. Аз присъствах на раждането й. Записах го на филмова лента. Има малък родилен белег на левия палец. Вижда се на кадрите.

— Доста необичайно е на двама родители с кафяви очи да се роди зеленооко дете — каза сухо Ричард. Замълча за момент и после попита: — Ти ли си бащата на детето?

Джим бе забил поглед в ръцете си.

— Имаш предвид дали е възможно Лиз да е имала връзка с друг? Не. Бих заложил живота си и душата си за това.

— В такъв случай какво ще кажеш за изкуствено осеменяване? — попита Ричард. — Доктор Хайли е експерт по въпросите на оплождането.

— Двамата с Лиз сме обсъждали тази възможност — каза Джим. — Отхвърлихме я още преди години.

— Може ли Лиз да е променила решението си и да не ти е казала? Вече не е толкова необичайно. По този метод всяка година в Съединените щати се раждат около петнадесет хиляди бебета.

Джим бръкна в джоба си и извади портфейла си. Отвори го и показа на Ричард две снимки на тях двамата с Лиз и бебето. На първата Мариан беше още съвсем бебе — очичките й бяха почти затворени. Втората беше скорошна. Контрастът между цвета на кожата и очите на родителите и детето беше безспорен. Джим каза:

— Годината преди Лиз да забременее, ние разбрахме, че за нас е почти невъзможно да си осиновим дете. Двамата с Лиз тогава обсъдихме възможността за изкуствено осеменяване. И двамата решихме, че сме против, но аз бях по-категоричен от нея. Когато се роди Мариан имаше светлокестенява коса и сини очи. Много бебета след раждането си най-напред имат сини очи, а после цветът им се изменя и става като на родителите им. В този смисъл едва през последните няколко месеца пролича, че има нещо съмнително. Не че това ме интересува. За нас детето е всичко. — Той погледна Ричард. — Жена ми дори няма да си помисли да излъже. Тя е най-честният човек, когото познавам. Миналия месец реших да й помогна. Казах й, че не съм бил прав за изкуственото оплождане, че мога да разбера защо хората биха прибегнали до него.

— И тя? — попита Ричард.

— Знаеше какво имах предвид, разбира се. Каза, че ако съм смятал, че можела да вземе подобно решение, без да ми каже, изобщо не съм разбирал нашите взаимоотношения. Аз й се извиних, заклех се, че не съм имал това предвид, как ли не се опитвах да я убедя. Накрая тя ми повярва. — Той се взря в снимката. — Но, разбира се, аз бях убеден, че лъже.

— Или пък просто не е наясно какво й е сторил Хайли — каза Ричард сухо.

Дани Дука се носеше на зигзаг по Трето Авеню към Петдесет и пета и Второ, където беше паркирал колата. Жената се сбогува с портфейла си точно когато той се качи на ескалатора. Чу виковете й: „Този мъж, ей този тъмнокосият… току-що ме ограби.“

Той успя да се шмугне между стената от жени на партера на „Алегзандърс“, но онази кучка от ескалатора се втурна след него към вратата, като го сочеше и крещеше. Охраната вероятно щеше да го преследва.

Само да се добере до колата си. Не можеше да се отърве от портфейла. Беше натъпкан със стотачки. Беше ги мярнал и се нуждаеше от едно питие.

Беше добра идея да отиде в отделението за кожени палта на „Алегзандърс“. Жените там ходеха с пари в брой. Твърде много време беше необходимо, за да се осребри някой чек или кредитна карта. Установи го още като гимназист, докато работеше там.

Тази вечер беше навлякъл престилка, с която изглеждаше като момче от склада. Никой не му обърна внимание. Жената имаше от ония големите плоски ръчни чанти без цип. Държеше я само за едната дръжка, докато ровеше из закачалката с палтата. Беше му съвсем лесно да й грабне портфейла.

Дали го преследваха? Не смееше да погледне назад.

Щеше да привлече вниманието върху себе си. По-добре да се движи в сянката на сградите. Всички бързаха. Беше така противно студено. Вече можеше да си разреши едно питие… много питиета.

Само след минута щеше да се качи в колата. Нямаше повече да бъде човекът, който търчи по улицата.

Щеше да изчезне с колата по моста на Петдесет и девета и да се прибере у дома в Джаксън Хайтс. Щеше да си вземе пиене. Полагаше му се.

Погледна назад. Никой не тичаше. Нямаше полицаи. Миналата вечер беше толкова скапана. Портиерът за малко да го спипа, когато се вмъкна в колата на доктора. И какво получи за риска? В чантата изобщо нямаше наркотици. Някаква папка с медицинска документация, изцапано преспапие и една стара обувка, за бога!

После пък чантата, която дръпна от оная старица. Една кирлива десетачка. Едва успя да се снабди с достатъчно дрога, че да изкара деня. Сега двете чанти бяха на задната седалка. Ще трябва да се отърве от тях.

Вече беше при колата. Отвори вратата и се вмъкна вътре. Никога, никога, колкото и да я закъса, нямаше да се раздели с колата. Ченгетата не очакват да духнеш с кола. Мернат ли те веднъж, почват да проверяват спирките на метрото.

Той завъртя ключа и запали мотора. Още преди да е видял въртящата се проблясваща светлина, чу как полицейската кола профуча в погрешна посока нагоре по пряката. Опита се да подкара, но дежурната кола му отряза пътя. Едно ченге с пистолет в ръка изскочи от колата. Пръстът му беше на спусъка. Предните фарове заслепяваха Дани.

Ченгето отвори рязко вратата му, надникна вътре и измъкна ключа от таблото.

— Е, Дани, момчето ми — каза той. — Значи още не си се показал, а? Поне не научи ли някой нов номер? Хайде, излизай, да те вземат дяволите, дръж си шибаните ръце така, че да мога да ги виждам, за да ти сложа белезници и да ти прочета проклетите права. И какво… значи загуби за трети път? Можеш да се обзаложиш десет към петнадесет, че ще ни провърви на съдия.

Самолетът кръжеше над Нюарк. Приземяването не протичаше съвсем гладко. Крис погледна Джоун. Тя стискаше силно ръката му, но той знаеше, че това няма нищо общо с полета. Джоун не изпитваше абсолютно никакъв страх от въздуха. Беше я чувал да спори с хора, които мразят да летят: „Чисто статистически, вие сте в много по-голяма безопасност в самолет, отколкото в кола, влак, мотоциклет или във ваната си.“

Лицето й беше спокойно. Когато сервираха коктейли, тя настоя да си вземат по едно питие. И двамата не пожелаха да вечерят, но пиха кафе. Лицето й излъчваше сериозност, но в същото време и спокойствие.

— Крис — беше казала тя, — мога да понесе всичко друго, само не и мисълта, че Ванджи се самоуби заради мен. Не се притеснявай, че можеш да ме въвлечеш в тази история. Кажи ми истината. Не скривай нищо.

Джоун. Ако някога успееха да преодолеят всичко това, щяха да заживеят добре заедно. Тя беше истинска жена. Той все още не я познаваше добре. До този момент дори не бе разбрал дали може да й се довери дотолкова, че да й каже истината. Може би от старанието му да избягва споровете твърде много бе свикнал да щади Ванджи. Той все още не познаваше себе си, какво остава за Джоун.

Кацането не мина гладко. Когато самолетът се приземи с трус, няколко пътници ахнаха уплашено. Крис знаеше, че пилотът се е справил добре. Но имаше страхотен вятър и ако скоро не утихнеше, вероятно щяха да затворят летището.