Спомни си единствения път, в който бяха говорили. Беше на новогодишното празненство и тогава разискваха отвличането. Той беше интересен, интелигентен и приятен. С тази своя грубовата външност беше много привлекателен мъж. Спомни си, че тогава те двамата с Ванджи бяха в противоположните краища на претъпканата стая и той не прояви особен ентусиазъм, когато тя, Кейти, го поздрави за очакваното бебе.

— Моли, какво ти е впечатлението от семейство Луис… имам предвид отношението им един към друг? — попита тя.

Моли изглеждаше притеснена.

— Честно казано, не бяха много добре. Тя бе така обсебена от бременността си, че винаги, когато ни гостуваха, насочваше разговора към раждане и бебета, а това очевидно го разстройваше. И тъй като аз също имах заслуга за бременността й, това сериозно ме тревожеше.

Ричард престана да барабани по масата и се напрегна.

— Имала си какво?

— Е, искам да кажа… нали ме знаеш, Кейти? В деня, когато се преместиха тук миналото лято, аз се втурнах у тях и ги поканих на вечеря. Те дойдоха и Ванджи веднага ми каза колко се надявала да си има бебе и колко съжалявала, че най-хубавите й години за майчинство са минали, защото е станала на тридесет. — Моли отпи голяма глътка от своето „Блъди Мери“ и със съжаление погледна празната чаша. — Разказах й за Лиз Бъркли. Тя изобщо не можеше да забременее, докато не се обърна към един гинеколог, който е нещо като експерт по оплождане. Лиз съвсем наскоро беше родила момиченце и не беше на себе си от щастие. С една дума, аз разказах на Ванджи за доктор Хайли. Тя отиде при него и няколко месеца по-късно забременя. Но оттогава съжалявам, че изобщо се намесих…

— Доктор Хайли? — Кейти изглеждаше слисана.

Моли кимна.

— Да, този, който ще…

Кейти поклати глава и гласът на Моли секна.

Една Бърнс харесваше работата си. Тя беше счетоводител-администратор на двамата щатни лекари, които ръководеха екипа по бременност и майчинство в болницата „Уестлейк“. „Доктор Хайли е най-изтъкнатият — доверяваше тя на приятелките си. — Знаете ли, беше женен за Уинифред Уестлейк и тя му остави всичко. Сега той ръководи цялото шоу.“

Доктор Хайли беше акушер-гинеколог и както Една обясняваше „… цяло събитие е да видите какво правят пациентките му, когато най-накрая забременеят. Толкова са щастливи, сякаш те са измислили децата. Взима им страхотни такси, но действително е истински чудотворец. От друга страна — продължаваше Една, — Хайли е и човекът, към когото трябва да се обърнете, ако имате някакъв вътрешен проблем, който не искате да нараства. Ако разбирате какво искам да кажа“, добавяше тя с намигане.

Доктор Фукито беше психиатър. Идеята, лежаща в основата на проекта за забременяване и майчинство в болницата „Уестлейк“, принадлежеше на холистичната медицина и гласеше, че психиката и тялото трябва да бъдат в пълна хармония, за да се постигне успешна бременност, и че много жени не могат да заченат, защото се намират в състояние на страх и тревожност. Всички пациентки на гинекологичното отделение посещаваха доктор Фукито поне веднъж, а бременните бяха длъжни редовно да ходят на консултации.

Една се забавляваше да разправя на своите приятелки, че още старият доктор Уестлейк бил вдъхновен от тази идея, но починал, преди да може да я реализира, после, преди осем години, неговата дъщеря се омъжила доктор Хайли, купила клиниката „Ривър Фолс“, когато тя фалирала, преименувала я в памет на баща си и уредила там съпруга си. „Те двамата с доктора бяха луди един за друг — въздишаше Една. — Искам да кажа, че тя беше с десет години по-възрастна от него и при това нищо особено, но наистина много се обичаха. Той ми нареждаше да й пращам цветя два пъти седмично и въпреки че беше толкова зает, отиваше с нея по магазините, когато тя си купуваше тоалети. И, да ви кажа, когато тя почина, си беше направо шок. Никой не подозираше, че сърцето й е толкова зле. Но — добавяше тя философски — той е вечно зает. Виждала съм как жени, които изобщо не са можели да заченат, тук забременяват по два, че и по три пъти. Естествено повечето от тях не успяват да износят бебетата до термина, но поне знаят, че имат шанс. Трябва да видите какви грижи се полагат за тях.

Била съм свидетел как доктор Хайли води тук бременни и ги настанява в болницата два месеца преди датата за раждане. Струва цяло състояние, разбира се, но, повярвайте ми, като искате бебе и можете да си го позволите, сте готови на всичко, за да го имате. Но скоро ще можете да прочетете за това лично — добавяше тя. — Списанието «Нюзмейкър» току-що подготви статия за него и за проекта «Забременяване и майчинство», разработен тук, в «Уестлейк». Ще излезе в четвъртък. Дойдоха миналата седмица и му направиха снимки в личния му кабинет до фотографиите на всички бебета, които е дарил с живот. Наистина хубаво. Ако сега смятате, че сме заети, почакайте да излезе статията. Тогава телефонът няма да престане да звъни.“

Една беше родена счетоводителка. Нейните отчети бяха чудеса на прецизността. Тя обичаше квитанциите и изпитваше невероятна гордост да прави чести и солидни банкови депозити на сметката на своя работодател. Един красив, но категоричен надпис на бюрото й уведомяваше пациентите, че всички плащания се извършват в брой; разяснения по предварителния хонорар и сроковете за заплащане — при госпожица Бърнс.

Една беше предупредена от доктор Хайли, че ако няма други специални нареждания, тя трябва да насрочва дата и час за посещение на пациентите при излизане. А ако по някаква причина дадена пациентка пропусне определения час, Една трябва да й се обади вкъщи и да уговори нова консултация. Редът беше твърдо установен и, както Една весело отбелязваше, представляваше истинска златна мина.

Доктор Хайли винаги хвалеше Една за безупречно поддържаното от нея счетоводство и за умението й да урежда максимален брой часове за посещения на пациенти. Единственият път, когато й държа груб тон, беше след като случайно я чу да говори с една пациентка за проблемите на друга. Трябваше да признае, че това беше глупаво, но същия ден на обяд си бе позволила два манхатъна, които в значителна степен бяха снижили предпазливостта й.

Докторът беше приключил лекцията си с думите: „Още веднъж подобни приказки, и сте уволнена.“

Тя знаеше, че той наистина ще го направи.

Една въздъхна. Беше уморена. Снощи двамата лекари имаха вечерен прием и в клиниката беше жива лудница. После известно време бе работила по счетоводните книги. Нямаше търпение тази вечер да се прибере вкъщи и повече нищо не можеше да я накара да излезе. Щеше да си сложи халата и да си забърка няколко хубави манхатъна. В хладилника си имаше консервирана шунка, щеше да се задоволи с тази вечеря и после да гледа телевизия.

Наближаваше два. Още три часа и можеше да си тръгва. Докато беше спокойно, трябваше да провери календара и да се увери, че е насрочила всички предстоящи консултации. Тя присви късогледи очи, смръщи широкото си, осеяно с лунички лице и подпря глава на едрата си ръка. Днес косата и беше доста неугледна. Снощи не й остана време да се позанимае с нея, пък и след няколкото питиета изведнъж се почувства изморена.

Беше пълна четиридесет и четири годишна жена, която изглеждаше десет години по-възрастна. Скучната й младост бе преминала в грижи по възрастни родители. Когато Една разглеждаше свои снимки от училището за секретарки „Дрейк“, изпитваше лека изненада при вида на симпатичното момиче, което бе представлявала преди четвърт век. Винаги малко закръглена, но въпреки това с приятна външност.

Четеше поредната страница малко разсеяно, но внезапно нещо привлече вниманието й. Тя се спря. Вчерашната консултация на Ванджи Луис, насрочена за осем часа вечерта.

Снощи Ванджи дойде по-рано. Седна и двете с Една си поговориха. Без съмнение беше доста разстроена. Е, Ванджи обичаше да се оплаква, но беше толкова хубава, че на Една й беше приятно просто да я гледа. През време на бременността Ванджи бе доста напълняла и за опитното око на Една беше ясно, че задържа течност. Молеше се раждането да мине без усложнения. Ванджи така желаеше това бебе.