Представи си как вдигна Ванджи от багажника на колата, как я понесе покрай рафтовете на гаража им. Те бяха отрупани с най-различни градинарски инструменти. Беше ли възможно загубената обувка да се е закачила за нещо стърчащо? Намереха ли я в гаража, това щеше да предизвика куп въпроси.

Ако на излизане от кабинета на доктор Фукито Ванджи е била без обувката, чорапът й щеше да бъде изцапан. Но пък малката веранда между двата кабинета беше покрита. Ако лявото й стъпало бе много изкаляно, той щеше да го забележи, когато я остави на леглото.

Ужасът, който изпита, когато разбра, че носи дясната обувка — тази, която с мъка бе свалил от крака на Ванджи, за момент го лиши от присъствие на духа. Какъв глупак беше само! След целия този невероятен риск.

Дясната обувка беше в чантата му в багажника на колата. Не знаеше дали да я изхвърли… не, първо трябваше да бъде сигурен, че другата няма да се намери.

Дори полицията да започне усилено разследване на самоубийството, нямаше нищо, което да представлява доказателство срещу него. Документацията й в кабинета му можеше да издържи най-придирчива професионална проверка. Истинският архив, в който бяха описани всички специални случаи, беше тук, в стенния сейф. Нека се опитат да го намерят. Той не съществуваше дори в оригиналните планове на къщата. Доктор Уестлейк го беше инсталирал лично. Само Уинифред знаеше за него.

Никой нямаше каквото и да било основание да го подозира — никой, с изключение на Кейти де Мейо. Тя понечи да му каже нещо, когато той спомена за изгледа от болничната стая, но после бързо се отказа.

Тази вечер Фукито дойде при него точно когато вече заключваше. Беше нервен. Каза му:

— Госпожа Де Мейо ми зададе много въпроси. Възможно ли е да не вярват, че госпожа Луис се е самоубила?

— Не зная. — Той се наслаждаваше на напрегнатостта на Фукито, знаеше каква е причината за нея.

— Това интервю, което даде за списание „Нюзмейкър“, ще излезе утре, нали?

Той погледна Фукито с презрение.

— Да. Но, уверявам те, поясних съвсем недвусмислено, че за консултанти използвам най-различни психиатри. Твоето име няма да се появи в статията.

Фукито не се успокои.

— И все пак ще привлече вниманието към тази болница, към нас — оплака се той.

„Към теб — това ли имаш предвид, докторе?“

За малко да се изсмее с глас на притесненото, гузно изражение на Фукито.

Сега, докато допиваше скоча си, той осъзна, че не бе обърнал внимание на още една възможност за бягство. Ако полицията стигнеше до заключението, че Ванджи е убита, ако те наистина започнеха да разследват „Уестлейк“, щеше да бъде съвсем лесно да им подметне неохотно да разпитат доктор Фукито. Особено за миналото му.

В крайна сметка доктор Фукито бе последният човек, за когото се знаеше, че е видял Ванджи Луис жива.

След като излезе от кабинета на доктор Фукито, Кейти отиде за кръвопреливането в източното крило на болницата. Направиха й го в една отделена с параван част на спешния кабинет. Докато лежеше в горния край на леглото с навит ръкав и игла, прикрепена към ръката й, тя се опита да си припомни пристигането си в болницата в понеделник вечерта. Имаше чувството, че си спомня тази стая, но не беше сигурна. Докторът, който бе зашил раната на ръката й, надникна зад паравана.

— Здравейте. Стори ми се, че ви зърнах на рецепцията. Виждам, че доктор Хайли е наредил да ви се направи ново кръвопреливане. Надявам се, че е с оглед на ниското ви кръвно налягане.

— Да. Сега съм под грижите на доктор Хайли.

— Хубаво. Дайте да видя тази ръка — огледа раната, след което я превърза отново. — Добра работа, трябва да призная. Няма да ви остане дори белег, който да показвате на внуците.

— Ако имам такива — каза Кейти. — Докторе, кажете ми, ако обичате, на това легло ли бях в понеделник вечерта?

— Да. Докараха ви след рентгена. Не си ли спомняте?

— Всичко ми е ужасно мътно.

— Бяхте загубили доста кръв. И се намирахте в състояние на силен шок.

— Ясно.

Когато кръвопреливането свърши, тя си спомни, че доктор Хайли я беше предупредил да не шофира, преди да е минал половин час. Реши да отиде на регистратурата и да попълни необходимите формуляри за постъпване. Тогава нямаше да й се налага да се занимава с тях в петък вечерта.

Когато си тръгна от болницата, беше почти шест часът. Улови се, че съвсем автоматично обръща колата в посока към Чейпин Ривър. Глупости, помисли си тя. Поканена си на вечеря у Моли и Бил утре вечер. Сега няма да ходиш у тях.

След като взе решение, направи обратен завой и се насочи към Палисейдс Паркуей. Започваше да усеща глад, а и мисълта да се прибере вкъщи съвсем не й допадаше. Кой поет беше писал за насладата от самотата, а накрая беше завършил стихотворението с думите: „Само че след пет не се прибирайте сами. Някой трябва да ви чака у дома.“?

Е, тя се беше научила да се справя със самотата, искрено да се наслаждава на една спокойна вечер, в която можеше да си чете и да слуша музика на стереото.

Усещането за празнота, което я обземаше напоследък, бе нещо ново.

Подмина ресторанта, в който двамата с Ричард бяха вечеряли предната вечер, и импулсивно зави към паркинга. Сега щеше да опита другия специалитет — антрекота4. Може би в топлия, интимен, уютен ресторант щеше да бъде в състояние да мисли.

Собственикът я позна и светна от удоволствие.

— Добър вечер, мадам. Доктор Каръл не е правил резервация, но за вас имам маса до камината. Той паркира колата, така ли?

Тя поклати глава.

— Тази вечер съм сама, опасявам се.

За момент човекът, изглежда, се смути, но бързо се съвзе.

— В такъв случай подозирам, че сме спечелили нова и красива приятелка. — И той я отведе близо до масата, на която бяха седели двамата с Ричард.

Кимайки утвърдително на предложението за чаша бургундско, Кейти се облегна назад и почувства същото скрито напрежение, както и предишната нощ. Само ако можеше да събере мислите си, да подреди впечатленията, които натрупа от разговорите с доктор Хайли и доктор Фукито за Ванджи Луис.

Извади бележника си и впери поглед в онова, което беше нахвърлила по време на интервютата. Доктор Хайли. Очакваше от него да обясни или да подчертае, че Ванджи Луис явно се е намирала във високорискова фаза на бременността си. И той направи именно това, а и всичко, което каза, звучеше съвсем убедително. Възнамерявал да се бори за всеки допълнителен ден на бебето. Репликите, които направи относно реакцията на Ванджи към преждевременното раждане, прозвучаха съвсем достоверно. Тя беше чувала от Моли историята за истеричната реакция на Ванджи заради един нищо и никакъв мехур от изгаряне.

Ами тогава? Какво повече искаше от доктор Хайли? Тя си помисли за доктор Вайнрайт, специалиста по ракови заболявания от Ню Йорк, който бе поел грижата за Джон. След като Джон почина, той разговаря с нея, с лице и глас, от които струеше болка. „Държа да знаете, госпожо Де Мейо, че опитахме всичко възможно, за да го спасим. Нищо не сме пропуснали. Но понякога, по волята Божия, нещата не зависят от нас.“

По повод смъртта на Ванджи доктор Хайли беше изразил съжаление, но в никакъв случай скръб. Естествено той беше длъжен да остане обективен. Тя беше чувала Ричард и Бил да обсъждат необходимостта да бъдеш обективен, когато си практикуващ лекар. Иначе винаги ще се разкъсваш и в крайна сметка ще станеш безполезен.

Ричард. Неволно плъзна поглед към масата, на която бяха седели двамата. Той беше казал: „И двамата знаем, че може да ни бъде добре заедно.“ Беше прав. Тя наистина го знаеше. Може би затова винаги се чувстваше неловко с него, като че ли в един момент нещата вече нямаше да зависят от нея. Нима беше възможно да се случи два пъти за един живот? От самото начало знаеш, че нещо е така, че някой е прав.

Когато с Ричард си тръгваха от Моли след бързия обяд вчера, тя ги покани на вечеря в четвъртък — значи утре. Моли каза: „Ще дойдат Лиз и Джим Бъркли. Това е жената, която смята доктор Хайли за бог. Един разговор с нея може да ви се стори полезен“.