Будилникът го събуди точно в два часа. От дългогодишния навик да се събужда по спешност моментално се разсъни. Стана, отиде в стаята за прегледи, наплиска лицето си със студена вода, затегна възела на вратовръзката си, среса косата си. Чорапите му не бяха изсъхнали. Когато ги смъкна от съвсем леко затопления радиатор, продължаваха да бъдат влажни и лепкави. Обу ги с гримаса и тикна крака в обувките си.

Пресегна се за палтото си, пипна го и се намръщи. Цялото беше подгизнало. Нямаше смисъл да го окачва до радиатора. Ако го облече, ще си докара някоя пневмония. Освен това белите влакънца на одеялото можеха да полепнат по тъмносинята материя. А това щеше да изисква обяснение.

Старият „Бърбъри“, който държеше в дрешника. Ще го сложи и ще остави тук мокрото палто, а утре ще го отнесе на химическо чистене. Шлиферът беше без подплата. Щеше да замръзне с него, но нямаше друг изход. А и той беше съвсем обикновен, захабен, в масленозелен цвят, пък и откакто беше отслабнал, му беше станал широк. Ако някой видеше колата… ако някой го видеше в колата, беше изключено да го познае.

Отиде припряно до дрешника, смъкна шлифера, преметнат небрежно на една телена закачалка, и прибра тежкия „Честърфийлд“ най-отзад. Шлиферът миришеше на застояло — дразнещ мирис на прах, който се набиваше в ноздрите му. С гримаса на отвращение той навлече дрехата и я закопча.

Отиде до прозореца и леко повдигна транспаранта. Все още имаше достатъчно коли на паркинга, така че неговата едва ли щеше да привлече нечие внимание. Прехапа устни при спомена, че счупената лампа, заради която отдалечената част на паркинга тънеше в толкова удобен мрак, наскоро беше сменена. Ще трябва да се приближи в сянката на другите коли и максимално бързо да прибере тялото в багажника.

Време беше.

Отвори големия шкаф за медикаментите и се наведе. С опитни ръце опипа очертанията на тялото под одеялото. Изпъшка тихо, промуши едната си ръка под врата, а другата — под коленете, и го вдигна. Нормално тя тежеше около петдесет и пет килограма, но през бременността беше понапълняла. Мускулите му отчитаха всеки грам, докато я отнасяше към масата за прегледи. Там, като действаше само на светлината на малко фенерче, изправено на масата, той я уви в одеялото.

Внимателно огледа пода на шкафа за медикаменти и отново го заключи. Безшумно отвори вратата към паркинга и хвана с два пръста ключа за багажника. После тихо се върна при масата и вдигна тялото на мъртвата. Следващите двадесет секунди можеха да го унищожат.

Осемнадесет секунди по-късно беше при колата. Суграшицата биеше от едната му страна. Увитият в одеялото товар напрягаше мускулите му. Премести тежестта така, че да пада предимно на едната му ръка, и се помъчи да отключи багажника. Ключалката беше покрита със слой влажен сняг, който беше започнал да замръзва, и той припряно я почисти. Миг по-късно ключът се завъртя и капакът бавно се вдигна. Погледна към прозорците на болницата. В средната стая на втория етаж се раздвижи транспарант. Дали някой го наблюдаваше? Нямаше търпение да остави в багажника увитото тяло, да се освободи от него. В мига, в който лявата му ръка пусна одеялото, вятърът духна и го разгърна, откривайки лицето й.

Той направи гримаса, настани тялото в багажника и побърза да затвори капака.

Светлината падна точно върху лицето. Дали някой беше видял? Отново насочи поглед към прозореца с вдигнатия транспарант. Имаше ли някой там? Не можеше да бъде сигурен. Колко можеше да се види от онзи прозорец? По-късно щеше да провери кой лежи в тази стая.

Вече беше при вратата на шофьора. Завъртя ключа. Потегли рязко от паркинга и включи предните фарове едва след като се отдалечи достатъчно по шосето.

Беше невероятно, че това бе вторият му курс към Чейпин Ривър за тази нощ. Какво щеше да стане, ако не си тръгваше точно когато тя изхвърча от кабинета на Фукито?

Ванджи явно бе на ръба на истерията. Все пак го поздрави и като леко провлачваше десния си крак, закуцука към него надолу по закритата веранда.

„Докторе, тази седмица не мога да дойда при вас на преглед. Утре заминавам за Минеаполис. Там ще се консултирам с бившия си лекар, доктор Сейлъм. Може би ще остана, за да родя при него.“

Ако я беше изпуснал, всичко щеше да бъде съсипано.

Само че той я убеди да дойде в кабинета му, разговаря с нея, успокои я, предложи й чаша вода. В последната минута тя сякаш бе обзета от подозрения, опита се да го заобиколи и да хукне навън. Това красиво, капризно лице бе изкривено от страх.

Последва ужасът от съзнанието, че макар и да успя да я накара да замлъкне, възможността да бъде разкрит бе твърде голяма. Заключи я в шкафа за медикаменти и се опита да мисли.

Непосредствената опасност бе яркочервената й кола. Трябваше незабавно да я изкара от паркинга на болницата. След края на приемните часове със сигурност щеше да направи впечатление — последен модел линкълн „Континентал“, който, с тази агресивна хромирана предница и арогантен силует, беше изключено да остане незабелязан.

Знаеше точно къде живее в Чейпин Ривър. Беше му казала, че съпругът й, пилот в „Юнайтед Еърлайнс“, трябва да се върне на другия ден. Реши да закара колата у тях, да остави чантата й вътре и да инсценира всичко така, все едно се е прибрала вкъщи.

Оказа се неочаквано лесно. Поради ужасното време уличното движение беше почти замряло. Регулационната наредба в Чейпин Ривър изискваше задължителна площ около къщата, която трябваше да възлиза минимум на два акра. Къщите бяха разположени навътре от шосето и до тях се стигаше по дълги, лъкатушещи алеи. Той отвори вратата на гаража с дистанционното управление, оставено върху контролното табло на линкълна, и паркира колата вътре.

Намери ключа за дома й на връзката ключове за колата, но се оказа, че няма нужда от него — вратата от гаража към кабинета беше отключена. Вътре част от лампите светеха, вероятно се задействаха автоматично. Прекоси кабинета и бързо се отправи нататък по коридора към крилото със спалните. Търсеше най-голямата. Оказа се последната вдясно, беше изключено да я сбърка. Имаше още две спални — едната обзаведена като детска стая, с цветни елфи и агънца, които се усмихваха от току-що сменените тапети, и очевидно също съвсем нови люлка и скрин.

В този момент се сети, че може да представи смъртта й като самоубийство. След като бе започнала да обзавежда детската стая три месеца преди раждането, заплахата от загубата на това бебе можеше да представлява сериозен мотив да посегне на живота си.

Влезе в семейната спалня. Огромното легло беше оправено небрежно, тежката бяла плюшена покривка — метната върху завивките. Нощницата и халатът й бяха оставени на един шезлонг отстрани. Само да можеше да донесе тялото й тук, да го сложи върху собственото й легло! Беше опасно, но не толкова, колкото да захвърли трупа някъде в гората. Това щеше да означава усилено полицейско разследване.

Остави ръчната й чанта на шезлонга. С колата в гаража и чантата в спалнята поне щеше да изглежда, че се е върнала след прегледа.

После измина пеша четирите мили обратно до болницата. Беше опасно — ами ако в този скъп район се беше появила полицейска кола и го беше спряла? Нямаше абсолютно никакво обяснение какво търси там. Но направи целия преход за по-малко от час, подмина главния вход на болницата и се върна в кабинета си през задната врата, която водеше към паркинга. Когато се прибра, часът беше десет.

Шлиферът, обувките и чорапите му бяха подгизнали от дъжда. Целият трепереше. Осъзна, че е твърде опасно да се опитва да изнесе тялото, докато съществуваше и най-малък риск да срещне някого. Нощната смяна застъпваше в дванадесет. Реши да изчака и след това да излезе отново. Входът към спешния кабинет се намираше в източното крило на болницата. Поне нямаше опасност да се натъкне на някой пациент или на полицейска кола, докарала пострадал.

Нагласи часовника за два часа и легна на масата за прегледи. Успя да поспи, докато будилникът звънна.