В същия момент онзи симпатичният доктор Каръл се появи откъм коридора и доктор Хайли бързо затвори чекмеджето, тикна носната кърпичка обратно в джоба си и се дръпна от нощното шкафче, все едно че просто бе стоял на прага на спалнята.

Гъртруд изчака доктор Каръл да я подмине и после се върна крадешком обратно във всекидневната. Не искаше да си мислят, че се опитва да подслушва разговора им. Но ако доктор Хайли искаше нещо от това чекмедже, защо просто не кажеше и не си го вземеше? И защо, за бога, трябваше да отваря чекмеджето с носна кърпа? Със сигурност не беше, защото според него апартаментът на Една бе прекалено мръсен. И от къде на къде, след като всичко светеше от чистота!

Доктор Хайли винаги се държеше някак странно. Ако трябваше да си признае, също като Една и тя малко се страхуваше от него. В никакъв случай нямаше да приеме мястото на Една, ако й го предложеха. След като взе това решение, Гъртруд изви по алеята на гробището и после пое по Форест Авеню.

Безжизненото тяло на Ванджи Луис бе поставено на масата в помещението за аутопсии, които се извършваха от съдебния лекар на област Вали. С безстрастно лице Ричард наблюдаваше как неговият асистент махна копринения сукман, който трябваше да представлява погребалната роба на Ванджи. Чертите й, така меки и естествени на приглушената светлина на погребалната зала, сега наподобяваха манекен от универсален магазин — застинали и безжизнени.

Русите коси на Ванджи бяха внимателно фризирани, така че да падат свободно на раменете й. Но сега лакът за коса бе започнал да се втвърдява и да ги разделя на тънки, подобни на слама клечки. Ричард смътно си спомни, че свети Франциск Борджиа се отказал от живота си в двора и бе влязъл в манастир, след като видял разлагащото се тяло на красива някога кралица.

Наложи си да се съсредоточи върху настоящия медицински проблем. При огледа на трупа във вторник следобед беше пропуснал нещо. Бе сигурен в това. Имаше нещо общо с краката или стъпалата на Ванджи. Сега щеше да насочи вниманието си именно там. Петнадесет минути по-късно той намери онова, което търсеше: петсантиметрова драскотина долу на левия крак. Беше я пропуснал, защото беше насочил цялото си внимание към изгарянията от цианкалия, както и към самия плод.

Драскотината беше прясна. Нямаше и следа от заздравяла кожа. Ето това го беше озадачило. Кракът на Ванджи е бил одраскан малко преди смъртта й, а Чарли беше намерил парцалче от роклята, с която е била облечена, преди да умре. Висяло закачено на някакъв стърчащ инструмент в гаража.

Ричард се обърна към асистента си.

— В лабораторията вероятно са свършили с анализа на дрехите, които госпожа Луис носеше, когато я докарахме. Можеш ли да ги донесеш и отново да я облечеш в тях? Извикай ме, когато е готова.

Върна се в кабинета си и отбеляза набързо върху едно листче: Обувките, които Ванджи е носела, когато са я намерили. Прилични ежедневни обувки, доста затворени отстрани. Изключено да ги е носела, когато си е одраскала крака.

Започна да преглежда бележките, които беше нахвърлял през нощта. Бебето на семейство Бъркли. Той възнамеряваше да разговаря с Джим Бъркли, да го накара да признае, че бебето е било осиновено.

И какво щеше да докаже това?

Само по себе си нищо, но щеше да постави началото на разследването. Веднъж направят ли този пробив, много скоро целият проект за забременяване „Уестлейк“ щеше да бъде компрометиран като една грандиозна измама.

Някой би ли прибегнал до убийство, за да предотврати разкриването на тази измама?

Необходимо му беше да прегледа медицинската документация на доктор Сейлъм за състоянието на Ванджи Луис. Скот сигурно вече се е свързал с кабинета му. Бързо му позвъни:

— Разговаря ли със сестрата на Сейлъм?

— Да, и със съпругата му. Те са съсипани. И двете се заклеха, че Сейлъм не е имал сериозно заболяване, високо кръвно налягане или виене на свят. Никакви лични проблеми, никакви финансови затруднения, запълнена програма за лекции през следващите шест месеца. Тъй че, както ти казвам, всякаква възможност за самоубийство или случайно падане е абсолютно изключена.

— А за Ванджи Луис? Какво знаеше сестрата?

— Вчера сутринта доктор Сейлъм й казал да извади папката с документацията на Ванджи и да я остави в кабинета му. После, точно преди да тръгне за летището, провел някакъв междуградски разговор.

— Това може да е бил разговорът с мен.

— Възможно е. Но сестрата си спомни, че той споменал и за други междуградски разговори, които възнамерявал да проведе от самото летище, като използва кредитната си карта, след формалностите по проверка на билетите и документите. Очевидно е имал намерение да пристигне по-рано и да разполага с повече време.

— Сестрата ще ни изпрати ли документацията на Ванджи? Искам да я прегледам.

— Не, няма — гласът на Скот стана суров. — Доктор Сейлъм я взел със себе си. Тя го видяла да я прибира в куфарчето си. Намерили са го в стаята му. Но папката на Луис не е била вътре. А сега обърни внимание — доктор Сейлъм заминава за Ню Йорк и малко след това Крис Луис го търси по телефона в кабинета му. Казва, че трябва да говори с него. Сестрата му обяснява в кой хотел ще отседне доктор Сейлъм и дори му дава номера на стаята. Ето какво, Ричард: до края на деня очаквам да издействам заповед за арестуването на капитан Луис.

— Искаш да кажеш, че в тази папка е имало нещо, заради което Луис е бил способен да убие? Трудно ми е да повярвам.

— Някой е държал на всяка цена да се сдобие с папката — каза Скот. — Това е съвсем очевидно, нали?

Ричард затвори телефона. Някой е искал тази папка. С медицинската документация. А кой би могъл да знае какво от онова, което се съдържа в нея, може да представлява опасност?

Някой лекар.

Беше ли права Кейти в подозренията си за психиатъра? Ами Едгар Хайли? Той беше пристигнал във Вали с имунитета на фамилията Уестлейк — фамилия, дълбоко уважавана в медицинските кръгове.

Ричард припряно огледа бюрото си за листчето, което Мардж му беше дала, с имената на двамата пациенти, завели срещу Едгар Хайли дела за професионална злоупотреба.

Антъни Колдуел, Олд Каунтри Лейн, Пийкок.

Ана Хоран, Уолнът Стрийт, Риджфийлд Парк.

Включи интеркома и помоли Мардж да се свърже и с двамата.

Няколко минути по-късно Мардж се обади отново.

— Антъни Колдуел вече не живее на този адрес. Миналата година се преместил в Мичиган. Свързах се с негова съседка. Тя ми каза, че съпругата му починала от усложнения вследствие извънматочна бременност. Той завел дело срещу лекаря, което обаче било прекратено. Жената много държеше да ми разкаже за това. Обясни ми как други двама лекари заявили на госпожа Колдуел, че е стерилна, въпреки това тя започнала терапия по проекта за майчинство „Уестлейк“ и действително забременяла. Но през цялото време била много зле физически и накрая, бременна в четвъртия месец, починала.

— Засега това ми дава достатъчно информация — каза Ричард. — Ще изискаме по съдебен ред целия болничен архив. А госпожа Хоран?

— Обадих се у тях, но успях да се свържа само със съпруга й. Той следвал право в „Рътгърс“. Каза ми, че жена му работела като компютърен програмист. Даде ми служебния й телефон. Да ви свържа ли сега?

— Да, ако обичате.

Мардж вдигна телефона на Ричард, набра номера и попита за госпожа Ана Хоран. След минута каза:

— Госпожо Хоран, един момент, моля. Ще говорите с доктор Каръл.

Ричард взе слушалката.

— Госпожа Хоран?

— Да — имаше някакво особено заваляне в говора й, някакъв акцент, който му беше трудно да определи.

— Госпожо Хоран, миналата година вие сте завела дело за професионална злоупотреба срещу доктор Едгар Хайли. Питам се дали бих могъл да ви задам няколко въпроса по случая. Можете ли да говорите спокойно?

Гласът от другата страна на линията стана тревожен.

— Не, не от тук.