Към края той я попита:

— Би ли искала майка ти да дойде от Флорида и известно време да поживее с теб?

— Мили боже, не. Мама е страхотна, но живяхме заедно, докато постъпих в колежа. Това ми беше достатъчно. Да не говорим, че тя обожава Флорида.

— Е, радвам се, че поне Моли и Бил живеят наблизо. Те ще те наглеждат. А и ти си привързана към децата.

После и двамата млъкнаха. Бил Кенеди беше ортопед хирург. Двамата с Моли имаха шест деца и живееха през два квартала, в Чейпин Ривър. В деня, когато сключиха брак, двамата се бяха зарекли пред Бил и Моли, че ще бият рекорда им.

— Ще си народим седем отрочета — заяви тогава Джон.

Отиде за последен път в болницата на химиотерапия и повече не се върна. Беше толкова отпаднал, че го задържаха за през нощта. Говореше й до последния момент, преди да изпадне в кома. И двамата се бяха надявали, че краят ще настъпи в дома им, но същата вечер той почина в болницата.

Следващата седмица Кейти подаде молба за работа в прокуратурата и беше одобрена. Решението беше правилно. Там непрекъснато изпитваха недостиг на кадри и тя вечно имаше повече дела, отколкото можеше да поеме. Не й оставаше време за самовглъбяване. През целия ден, всеки ден, а понякога дори и в събота и неделя ангажиментите й в съда поглъщаха цялото й внимание.

В известен смисъл това беше удачна терапия. Гневът, който съпровождаше скръбта, съзнанието, че е измамена, яростта, че Джон несправедливо бе лишен от живот, тя насочи към делата, които трябваше да води. Когато имаше да разисква тежко престъпление, добиваше осезателното усещане, че се бори поне с една малка част от онова зло, което погубваше живота.

Реши, че ще задържи къщата. Джон й бе завещал целия си имот, който беше значителен, но въпреки това тя си даваше сметка, че е глупаво за една двадесет и осем годишна жена с двадесет и две хиляди долара годишна заплата да живее в къща, която струва четвърт милион, с пет акра площ около нея.

Моли и Бил непрестанно я убеждаваха да я продаде.

— Преди това никога няма да оставиш зад гърба си своя живот с Джон — каза й Бил.

Вероятно беше прав. Кейти се отърси от спомените и се изправи. Почваше да става откровено сантиментална. По-добре да се обади на Моли. Ако сестра й се бе опитвала да се свърже с нея предната вечер, вероятно щеше да е много доволна, че не я е заварила вкъщи. Тя вечно повтаряше, че един ден Кейти „ще срещне някого“. Но не й се искаше Моли да я потърси на работа и оттам да научи, че е катастрофирала.

Може би Моли щеше да намине и тогава двете щяха да обядват заедно. Имаше с какво да направи една хубава салата и необходимите съставки за „Блъди Мери“. Моли вечно беше на диета, но нямаше да се откаже от обедното си питие. „За бога, Кейти, как може някой с шест деца да не си пийне на обяд?“ Ведрото присъствие на Моли бързо щеше да разсее тягостното усещане за самота и печал.

Кейти си спомни, че блузата, която носеше, бе изцапана с кръв. След като се уговори с Моли, докато я чака, щеше да се изкъпе и преоблече.

Погледът й попадна в огледалото над дивана и тя установи, че синината под дясното й око е започнала да придобива великолепен морав цвят. Естествено смуглият й тен, който мама наричаше „ирландска мургавина по бащина линия“, сега изглеждаше болезнено жълтеникав. Тъмнокестенявата й коса с дължина малко над раменете, която обикновено падаше жива и пищна на естествени вълни, сега бе сплъстена около лицето и врата й.

Докторът я предупреди да не си мокри ръката. Щеше да увие превръзката с найлон и да я запази суха. Преди да успее да вдигне слушалката, телефонът иззвъня. Моли, помисли си тя. Обзалагам се, че е вещица.

Само че беше Ричард Каръл, съдебният лекар.

— Кейти, как си? Току-що разбрах, че си претърпяла катастрофа.

— Нищо особено. Малка отбивка от шосето. Бедата беше, че точно там имаше дърво.

— Кога се случи?

— Снощи около десет часа. Точно се прибирах от прокуратурата. Поработих до късно, защото имах да наваксвам с няколко дела. Прекарах нощта в болницата и преди малко се прибрах. Изглеждам ужасно, но иначе съм добре.

— Кой те взе оттам? Моли ли?

— Не. Тя още не знае. Извиках такси.

— Винаги самотният рейнджър, а? — попита Ричард. — Защо, по дяволите, не повика мен?

Кейти се засмя. Тревогата в гласа на Ричард бе ласкателна и плашеща. Ричард и съпругът на Моли бяха добри приятели. Няколко пъти през последните шест месеца Моли съвсем преднамерено беше канила двамата на вечеря в тесен семеен кръг. Но Ричард беше толкова безцеремонен и циничен. Тя винаги се чувстваше някак неловко в негово присъствие. Във всеки случай нямаше никакво намерение да се сближава с когото и да било, особено с мъж, с когото често работят заедно.

— Следващия път като се блъсна в някое дърво, няма да те забравя — каза тя.

— Сега ще си вземеш два-три дни отпуск, нали?

— О, не — отвърна тя. — Ще видя дали Моли е свободна за един бърз обяд. После ще отида в прокуратурата. Имам поне десет случая, върху които трябва да работя, а освен това в петък ми предстои изключително важно дело.

— Няма смисъл да ти казвам, че си луда. Добре. Трябва да свършвам. Другият телефон звъни. Ще надникна в кабинета ти към пет и половина и ще те взема да пийнем по нещо. — Затвори, преди тя да успее да отговори.

Кейти набра номера на Моли. Когато сестра й се обади, гласът й трепереше.

— Кейти, предполагам, че си чула.

— Какво?

— Точно пристигат от твоята служба.

— Къде пристигат?

— У съседите до нас. Семейство Луис. Мъжът и жената, които се преместиха тук миналото лято. Кейти, горкият човек! Точно се прибрал след денонощен полет и я намерил… съпругата си, Ванджи. Самоубила се. Кейти, тя беше бременна в шестия месец!

Семейство Луис… Да, семейство Луис! Кейти се беше запознала с тях на празненството, което Моли и Бил организираха на Нова година. Ванджи беше една много хубавичка блондинка, а Крис — пилот от гражданската авиация.

Вцепенена, тя чу гласа на Моли:

— Кейти, защо едно момиче, което толкова отчаяно иска дете, ще се самоубива?

Въпросът увисна във въздуха. Кейти усети, че я побиват ледени тръпки. Тези дълги руси коси, разпилени по раменете. Нейният кошмар. Странни са капризите на съзнанието. Още щом Моли спомена името, снощният кошмар я връхлетя отново. Лицето, което бе зърнала през прозореца на болничната стая, бе това на Ванджи Луис.

Ричард Каръл паркира между полицейските коли, спрени на „Уайндинг Брук Лейн“. С изненада осъзна, че семейство Луис живеят врата до врата с Бил и Моли Кенеди. Навремето, когато Ричард беше изпратен в „Свети Винсънт“ на стаж, Бил вече работеше там като постоянен лекар. После той специализира съдебна медицина, а Бил — ортопедия. И двамата бяха приятно изненадани, когато съвсем случайно се засякоха в окръжния съд на Вали, където Бил се явяваше като свидетел-експерт по едно дело за криминален аборт. И приятелството, което в „Свети Винсънт“ бе доста повърхностно, сега се задълбочи. Двамата с Бил играеха заедно голф и след това Ричард често се отбиваше у тях за едно питие.

Запозна се с Кейти де Мейо, сестрата на Моли, в прокуратурата и веднага изпита силно влечение към младата амбициозна адвокатка. Тя беше едно връщане в миналото, когато испанците бяха завзели Ирландия и бяха оставили там потомци с маслинена кожа и тъмна коса, като контраст на ясносините келтски очи. Но когато й предложи връзка, Кейти деликатно го обезкуражи и той философски освободи съзнанието си от мисълта за нея. Имаше достатъчно привлекателни млади дами, които искрено се наслаждаваха на компанията му.

Но като слушаше Бил, Моли и техните деца да говорят за Кейти, за това колко забавна може да бъде и колко потисната е след смъртта на съпруга си, интересът му към нея се разпали отново. През последните два-три месеца няколко пъти бе канен на празненства у Бил и Моли и за свое нещастие бе установил, че Кейти де Мейо го е заинтригувала много по-силно, отколкото му се искаше.