– Какво правим? – питам аз. – Опитваш се да ме накараш да не те убивам, нали?

Тя скръства ръце.

– Като се има предвид, че не можеш да ме убиеш, мисля, че това би било излишно усилие.

Засмивам се.

– Много си самонадеяна.

– Така ли? Знам, че не си ми показал най-доброто от себе си, Кас. Усещам напрежението в острието, усещам как се спираш. Колко пъти си го правил преди? Колко пъти си печелил битката?

– Двадесет и два за последните три години.

Казвам го с гордост. Повече отколкото баща ми е успявал за същото време. На това моето му се вика свръхентусиазъм. Исках да бъда по-добър от него. По-бърз. По-точен. Защото не исках да свърша като него.

Без ножа си не съм нищо особено, просто обикновено седемнайсетгодишно хлапе, с нормално телосложение, може би даже леко кльощаво. Но когато държа камата в ръката си, човек би казал, че имам три черни колана примерно. Движенията ми са сигурни, силни и бързи. Тя е права, като казва, че не е видяла най-доброто от мен, но не знам защо е така.

– Не искам да те нараня, Анна. Знаеш това, нали? Не е нещо лично.

– Както и аз не исках да убия всички тези хора, които гният в мазето ми – усмихва се тя печално.

Значи не било халюцинация.

– Какво се е случило с теб? – питам я. – Какво те кара да правиш това?

– Не е твоя работа – отговаря тя.

– Ако ми кажеш...

Започвам, но не довършвам. Ако ми каже, ще разбера откъде идва силата ѝ. А като разбера, ще мога да я убия.

Всичко започва да става все по-сложно. Това момиче, изпълнено с въпроси, и онова безмълвно черно чудовище са едно и също. Не е честно. Като прокарам ножа си през нея, дали ще ги разделя? Дали Анна ще отиде на едно място, а онова нещо на друго? Или и Анна ще бъде засмукана в същата празнота, в която отиват и другите?

Мислех, че съм избил тези мисли от главата си преди много време. Баща ми все казваше, че не ни е работа да съдим, че сме просто инструмент. Нашата задача е да ги пратим далеч от живите. Очите му бяха толкова уверени, когато го казваше. Защо аз нямам тази увереност?

Вдигам ръка бавно, за да докосна това студено лице, да прокарам пръсти по бузата ѝ, и се изненадвам, че е мека, а не направена от мрамор. Тя стои като парализирана и после колебливо вдига своята ръка и я поставя върху моята.

Магията е толкова силна, че когато вратата се отваря и Кармел влиза през нея, нито един от двама ни не помръдва, докато тя не казва името ми.

– Кас? Какво правиш?

– Кармел – изтърсвам аз и ето я и нея, фигурата ѝ очертана в рамката на вратата.

Ръката ѝ е на бравата и изглежда трепери. Кармел прави още една несигурна стъпка навътре в къщата.

– Кармел, не мърдай – казвам аз.

Но тя се взира в Анна, която отстъпва от мен, като прави гримаса и хваща главата си в ръце.

– Това е тя, нали? Това ли уби Майк?

Глупаво момиче, влиза в къщата. Анна отстъпва, колкото може по-бързо, краката ѝ поддават, но вече виждам, че очите ѝ са станали черни.

– Анна, недей, тя не знае – казвам, но е твърде късно.

Каквото и да е това, което позволява на Анна да пощади мен, то явно е за еднократна употреба. Тя изчезва във вихрушка от черна коса и червена кръв, бледа кожа и зъби. За момент настъпва тишина и после чуваме ритмичното кап, кап, кап от роклята ѝ.

И тогава тя се хвърля напред, готова да забие ръце в корема на Кармел.

Скачам върху нея, като в момента на сблъсъка с гранитната мощ си мисля, че съм идиот. Но поне успявам да променя траекторията ѝ, а Кармел отскача встрани. Но избира грешната посока. Сега е по-далеч от вратата. Хрумва ми, че някои хора са умни само над учебниците. Кармел е питомна домашна котка и Анна ще я схруска за закуска, ако не направя нещо. Когато Анна прикляка, червеното от роклята ѝ капе противно по пода, косата и очите ѝ са диви, аз профучавам покрай Кармел и заставам между двете.

– Кас, какво си мислеше, че правиш? – пита Кармел, ужасена.

– Млъкни и върви към вратата – крещя ѝ.

Държа камата пред нас, макар че Анна не се страхува. Когато се хвърля, този път е към мен и аз сграбчвам китката ѝ със свободната си ръка, а с другата се опитвам да я държа на разстояние с острието.

– Анна, спри! – изсъсквам.

Бялото се връща в очите ѝ. Зъбите ѝ скърцат, когато изплюва думите през тях:

– Разкарай я оттук! – изстенва тя.

Блъскам я силно, за да я отстраня от себе си още веднъж. После хващам Кармел и се мятаме през вратата. Не се обръщаме, преди да сме минали стълбите на верандата и да сме стъпили на чакъла и тревата отпред. Вратата се затръшва и вътре чувам Анна, която беснее, троши и съдира неща.

– Божичко, тя е ужасна – прошепва Кармел и заравя глава в рамото ми.

Стискам я нежно за момент, но после се освобождавам от прегръдката ѝ и се качвам обратно по стълбите.

– Кас! Махни се оттам – крещи Кармел.

Знам какво си мисли, че е видяла, но това, което аз видях, беше, че Анна се опитва да спре. Когато кракът ми стъпва на верандата, лицето на Анна се появява на прозореца, с оголени зъби и изпъкнали вени по бялата кожа. Тя блъска с ръка по стъклото, което го кара да издрънчи. Тъмна вода се е насъбрала в очите ѝ.

– Анна – прошепвам аз.

Отивам до прозореца, но преди да мога да вдигна ръка, тя се понася назад и се обръща, плъзга се нагоре по стълбището и изчезва.

Кармел не спира да бърбори, докато търчим към колите си. Задава ми един милион въпроси, на които не обръщам внимание. Всичко, за което мога да мисля, е това, че Анна е убийца. И същевременно не е зла. Анна убива, но не иска да убива. Тя не е като никой друг от призраците, пред които съм се изправял. Да, чувал съм за осъзнати призраци, които знаят, че са мъртви. Според Гидиън те са силни, но рядко са враждебни. Не знам какво да правя. Кармел сграбчва лакътя ми и ме завърта към себе си.

– Какво? – питам остро.

– Искаш ли да ми обясниш какво точно правеше там?

– Не съвсем.

Или съм спал повече, отколкото мислех, или съм говорил с Анна повече, отколкото ми се стори, защото измежду облаците са се появявили парчета светлина като късчета масло. Слънцето е още слабо, но дращи очите ми. Присещам се за нещо и премигвам към Кармел, като осъзнавам най-после, че тя наистина е тук.

– Какво правиш тук? – казвам аз. – Ти си ме проследила.

Тя пристъпва неловко от крак на крак.

– Не можах да заспя. И исках да разбера дали всичко това е вярно, затова отидох до вас и те видях, че тръгваш.

– Какво дали е вярно?

Тя ме поглежда изпод дългите си мигли, сякаш иска сам да се досетя за какво става въпрос, за да не ѝ се налага да го казва на глас, но аз мразя тази игра. След няколко дълги секунди тишина и физиономии на раздразнение от моя страна, тя се пречупва.

– Говорих с Томас. Той казва, че ти...

Тя клати глава, сякаш се чувства глупаво, че го вярва. Аз се чувствам глупаво най-вече защото се доверих на Томас.

– Той казва, че работата ти е да убиваш призраци. Като в „Ловци на духове“, или нещо такова.

– Не съм ловец на духове.

– Тогава какво правеше там?

– Говорех с Анна.

– Говорил си с нея? Тя уби Майк! Можеше да убие и теб!

– Не, не можеше.

Поглеждам към къщата. Странно ми е да говоря за нея толкова близо до дома ѝ. Някак си ми се струва нередно.

– За какво си говорихте? – пита Кармел.

– Винаги ли си толкова любопитна?

– Какво, да не е било нещо лично? – изсумтява тя.

– Може и да е било – отговарям аз.

Искам да се махна оттук. Искам да отида да оставя колата на майка ми и после Кармел да ме закара да събудим Томас. Може би ще издърпам матрака изпод него. Ще е забавно да го гледам как подскача сънено на голите пружини.

– Виж, хайде просто да се махнем оттук, става ли? Ела с мен до нас и после може да отидем при Томас с твоята кола. Ще обясня всичко, обещавам – добавям, като виждам, че ме гледа скептично.