Къщата ни очаква. Другите стоят около мен и се страхуват до смърт от това, което е вътре, но аз се плаша повече от самата къща. Знам, че е глупаво, но не мога да се отърся от усещането, че ни наблюдава и че може би се киска на детинските ни опити да сложим край на всичко това – смее се от дълбините на основите си, докато ние размахваме кокоши крака в нейна посока.

Въздухът е хладен. Дъхът на Кармел вдига малки облачета пара. Тя е облечена с тъмносиво джинсово яке и червен шал на едра плетка; под шала е торбичката с билки от майка ми. Уил е със спортното си яке с емблемата на отбора, разбира се, а Томас е мърляв, както винаги, с протърканата си войнишка куртка. Той и Уил пухтят и подреждат камъните от Горно езеро в прахоляка пред къщата. Правят кръг около краката ни, широк около метър и двадесет.

Кармел застава до мен, а аз продължавам да се взирам към входната врата. Камата виси на рамото ми. После ще я сложа в джоба си. Кармел подушва торбичката с билки на врата си.

– Мирише на желирани бонбони – казва тя и подушва и моята, за да се увери, че са еднакви.

– Женско биле – казва Томас зад нас, – много умно от страна на майка ти. Нямаше го в инструкциите, но малко късмет винаги е от полза.

Кармел се усмихва към него в светлината на луната.

– Откъде си научил всичко това?

– От дядо – отговаря гордо той и ѝ подава една свещ.

Дава друга на Уил и накрая на мен.

– Готови ли сте? – пита той.

Поглеждам луната. Тя е ярка и студена, но все още ми изглежда пълна. Според календара трябва вече да намалява, а на хората им се плаща, за да правят календари, така че май ще им се доверя. Значи ще сме готови.

Кръгът от камъни е само на около пет метра от къщата. Заемам мястото си на запад и всеки се насочва към своето. Томас се опитва да държи кристалната купа в една ръка, докато с другата стиска свещта. Виждам бутилка минерална вода да стърчи от джоба му.

– Защо не дадеш кокошите крака на Кармел – предлагам аз.

Той се опитва да ги задържи между кутрето и безименния си пръст. Кармел протяга ръка с ентусиазъм, донякъде престорен. Но все пак далеч не е такава кифла, за каквато я помислих в началото.

– Усещате ли? – пита Томас и погледът му светва.

– Кое?

– Потоците от енергия.

Уил се оглежда скептично.

– Всичко, което усещам, е студ – казва сухо той.

– Палете свещите, от изток и после обратно на часовниковата стрелка.

Четири малки пламъчета осветяват лицата ни и разкриват изражения, едновременно учудени, изплашени и леко глуповати. Само Томас е невъзмутим. Той вече се е пренесъл някъде другаде. Очите му са затворени и когато проговаря, гласът му е с една октава по-нисък от обикновеното. Усещам, че Кармел се страхува, но не казва нищо.

– Започваме заклинанието – дава команда Томас.

Всички започваме да го изговаряме напевно. Трудно е за вярване, но никой не бърка текста. Думите са на латински и се повтарят отново и отново. Звучат нелепо в устите ни, но колкото повече време минава, толкова по-сериозно става усещането. Дори Уил започва да се вживява.

– Не спирайте – казва Томас и отваря очи. – Движете се към къщата. Не нарушавайте кръга.

Когато тръгваме заедно, усещам силата на заклинанието. Чувствам как и четиримата вървим, а краката ни, ходилата ни, са свързани с невидим конец. Пламъчетата на свещите стърчат право нагоре, без да трепват, силни като лагерен огън. Не мога да повярвам, че Томас прави всичко това – дребничкият, смотаничък Томас, който е крил цялата тази сила под избелялото си яке. Носим се по стълбичките нагоре и преди да се усетим, вече сме пред вратата ѝ.

Вратата се отваря. Анна ни гледа от прага.

– Дошли сте да го направите – казва тъжно тя. – Така и трябва.

Тя поглежда другите трима.

– Знаеш какво ще се случи, когато те влязат вътре – предупреждава ме тя. – Не мога да го контролирам.

Ще ми се да ѝ кажа, че всичко ще бъде наред. Ще ми се да я помоля да опита. Но не мога да спра да повтарям заклинанието.

– Той казва, че всичко ще бъде наред – чувам гласа на Томас зад мен, а моят глас за момент се сподавя. – Моли те да опиташ. Трябва да влезеш в кръга. Не се безпокой за нас. Ние ще бъдем защитени.

За пръв път съм благодарен, че Томас има способността да чува мислите ми. Анна поглежда него, после мен и после пак него. Отмества се безмълвно от вратата. Аз прекрачвам прага първи.

Знам, че и другите са влезли, не само защото се движим като един, а и защото Анна започва да се променя. Изпъкнали вени прорязват ръцете и шията ѝ и се настаняват на лицето ѝ. Косата ѝ става сплъстена и лъщящо черна. Тъмна слуз запълва очите ѝ. Бялата рокля се напоява с яркочервена кръв, светлината на луната се отразява в материята, все едно е пластмаса. Кръвта се стича по крака ѝ и капе на пода.

Зад мен кръгът не забавя ход. Гордея се с тях; може пък и да стават за ловци на духове в крайна сметка.

Ръцете на Анна са свити в юмруци, стиснати толкова силно, че черна кръв започва да се процежда между пръстите. Тя прави каквото ѝ каза Томас. Опитва се да го контролира, да озапти желанието си да съдере кожата по гърлата им, да откъсне ръцете от телата им. Повеждам кръга напред и тя стиска очи. Краката ни се движат по-бързо. Кармел и аз се завъртаме с лице един към друг. Кръгът се отваря, за да пропусне Анна в средата. За момент Кармел е закрита от погледа ми. Всичко, което виждам, е кървящото тяло на Анна. Тя влиза вътре и кръгът отново се затваря. Точно навреме. Явно едва се е контролирала и сега очите и устата ѝ се разширяват и тя издава оглушителен вик. Започва да дере въздуха с извити пръсти и усещам, че Уил леко отстъпва, но Кармел реагира бързо и слага кокошите крака на пода, там, където Анна се рее. Призракът се усмирява, спира да се движи, но ни гледа с омраза, докато се върти към всеки от нас.

– Кръгът е оформен – казва Томас. – Тя е под контрол.

Той коленичи и ние го следваме. Странно е това усещане, че краката ни се движат като един. Томас слага сребърната купа на пода и развива капачката на минералната вода.

– Това ще свърши идеална работа – уверява ни той. – Чиста е и е добър проводник. Светената вода... си пада малко снобария.

Водата се изсипва в купата с мелодично звънтене и изчакваме, докато повърхността застине.

– Кас – казва Томас.

Поглеждам го. Стряскам се, когато осъзнавам, че не го е казал на глас.

– Кръгът ни свързва. Сега можем да си говорим само с мисли. Кажи ми какво трябва да знаеш. Какво искаш да видиш.

Всичко това е твърде, твърде странно. Заклинанието е силно – усещам съзнанието си ясно, а същевременно главата ми е празна като балон. Но се чувствам стабилен. Чувствам се в безопасност.

„Покажи ми какво се е случило с Анна“ – мисля си внимателно. „Как е била убита, какво ѝ дава тази сила?“

Томас отново затваря очи и Анна започва да трепери, сякаш има треска. Главата на Томас клюмва. За момент решавам, че е припаднал и че сме го загазили, но после осъзнавам, че просто се взира във водата в купата.

– О – чувам шепота на Кармел.

Атмосферата наоколо се променя. Къщата се променя. Странната сива светлина бавно става по-топла, а прахта изчезва от мебелите. Премигвам. Виждам къщата на Анна, както сигурно е изглеждала, когато е била жива.

Подът във всекидневната е покрит с ръчно изтъкана постелка, а стаята е осветена от кандила, които сипят жълтеникава светлина. Зад нас се отваря и затваря врата, но аз все още разглеждам промените, гледам снимките по стените и ръждивочервената бродерия на дивана. Като се взирам по-внимателно, виждам, че не е много чисто; полилеят е изцапан и му липсват някои висулки, а облицовката на люлеещия се стол е скъсана.

Някаква фигура се движи през стаята – момиче с тъмнокафява пола и едноцветна сива блуза. Носи учебници. Косата ѝ е вързана на дълга кестенява опашка, пристегната със синя панделка. Когато се обръща по посока на някакъв звук, идващ от стълбището, виждам лицето ѝ. Това е Анна.