– Не – отговаря спокойно тя. – Тръгвам си оттук.

Малвина се изсмива. Грачещ звук. Тъмна светлина се появява в очите ѝ.

– Елиас – казва тя. – Заведи дъщеря ми в стаята ѝ. Съблечи тази рокля от нея.

„Божичко“ – мисли си Томас. С крайчеца на окото си виждам как Кармел слага ръка пред устата си. Не искам да гледам това. Не искам да знам. Ако този мъж я докосне, ще наруша кръга. Не ме интересува, че е само спомен. Не ме интересува, че трябва да видя какво ще се случи. Ще му счупя врата.

– Не, мама – казва изплашено Анна, но когато Елиас се приближава до нея, тя застава твърдо. – Няма да му позволя да ме докосне.

– Скоро ще ти бъда баща, Анна – казва Елиас.

При тези думи ми се обръщат червата.

– Трябва да ми се подчиняваш.

Той облизва устни нетърпеливо. Зад мен чувам как Анна, моята Анна в роклята от кръв, започва да ръмжи.

Когато Елиас тръгва към нея, Анна се обръща и се затичва към вратата, но той я хваща за ръката и я завърта към себе си. Толкова са близо, че косата ѝ го шибва през лицето; толкова са близо, че тя сигурно усеща тежкия му дъх. Ръцете му вече пълзят по тялото ѝ, дърпат роклята ѝ, а аз поглеждам към Малвина, но единственото, което виждам, е изражение на задоволство и омраза. Анна се дърпа и крещи през зъби; завърта глава и я забива в носа на Елиас, не достатъчно силно да му разбие носа, но стига да му насълзи очите. Успява да се освободи и се втурва към кухнята, където е задната врата.

– Няма да излезеш от тази къща! – гласът на Малвина е остър като писък.

Тя тръгва след нея, сграбчва я за косата и я дърпа.

– Ти никога, никога няма да излезеш от тази къща!

– Ще изляза! – извиква Анна и блъска майка си.

Малвина се строполява върху голям дървен шкаф и се олюлява. Анна тръгва да я заобиколи, но не вижда как Елиас се надига до стълбите. Искам да ѝ извикам да се обърне. Да ѝ кажа да бяга. Но няма значение какво искам. Всичко това вече се е случило.

– Кучко – казва той.

Анна се обръща. Той се държи за носа и проверява дали му тече кръв, като се взира в нея.

– Храним те. Обличаме те. А ти така ни се отблагодаряваш!

Той протяга длан напред, макар че по нея няма кръв. После я удря силно през лицето, хваща я за раменете и започва да я тресе и тресе и да ѝ крещи нещо на фински, което не разбирам. Косата ѝ лети във всички посоки и тя започва да плаче. Всичко това, изглежда, е вълнуващо за Малвина, чиито очи блестят, докато наблюдава.

Анна не се отказва. Бори се, засилва се напред и блъска Елиас в стената до стълбите. Има една керамична ваза на полицата до тях. Тя я разбива странично в главата му, той надава рев и я пуска. Малвина започва да вика, когато Анна се затичва към вратата, и в този момент има толкова крясъци, че вече не мога да ги различа един от друг. Елиас е съборил Анна по лице и я държи за краката. Тя е на пода във фоайето.

Знам какво ще стане още преди Малвина да се появи от кухнята с нож в ръка. Всички знаем. Усещам как Томас, Кармел и Уил едва дишат, как искат повече от всичко просто да затворят очи, или пък да викат и някой да ги чуе. Не са виждали нищо подобно досега.

Поглеждам към Анна, която е по лице на пода – ужасена е, но може би недостатъчно. Гледам това момиче, докато се бори да избяга, не само от хватката на Елиас, а от всичко, от тази задушаваща къща, от този живот, който тегне на плещите ѝ и който я дърпа надолу в калта. Гледам я, когато майка ѝ се навежда над нея с кухненски нож в ръка и единствено с гняв в очите. Безумен гняв, безсмислен гняв. И тогава острието е на гърлото на Анна и минава през кожата ѝ и отваря дълбока червена черта. „Твърде дълбока“ – мисля си аз, – „твърде дълбока“. Слушам как Анна пищи, докато вече не може.

Чувам изтрополяване зад мен и се обръщам настрана от сцената, благодарен, че нещо разсейва вниманието ми. Вътре в кръга Анна вече не се рее. Строполила се е на пода и се е подпряла на ръце и колене. Черните кичури на косата ѝ потръпват. Устата ѝ е отворена, сякаш иска да стене или да плаче, но звук не излиза. Следи от сивкави сълзи като въглени във вода покриват бледите ѝ страни. Току-що е гледала как прерязват собственото ѝ гърло. Сега гледа как кръвта ѝ изтича, червеното попива в дъските на къщата и напоява бялата ѝ рокля за танци. Всичко това, което не можеше да си спомни, сега я удря през лицето. Всичко това я отслабва.

Връщам поглед към сцената със смъртта на Анна, въпреки че не искам. Малвина съблича тялото ѝ и джавка команди към Елиас, който отива в кухнята и се връща с някакво одеяло от груба материя. Тя му казва да покрие тялото и той го прави. Вижда се, че той не може да повярва какво се е случило. После му казва да се качи горе и да донесе някоя друга рокля за Анна.

– Друга рокля? За какво? – пита той.

– Просто върви! – казва тя през зъби.

Той се втурва по стълбите толкова бързо, че се препъва. Малвина разгъва на пода роклята на Анна, която вече е толкова напоена с кръв, че е трудно човек да повярва, че някога е била бяла. После отива до килера в отсрещния край на стаята и се връща с няколко черни свещи и малка черна торбичка.

„Тя е вещица“ – съска Томас в главата ми. Проклятието. Всичко се връзва. Трябваше да се досетим, че убиецът е бил някакъв тип вещица. Но кой би помислил, че може да е собствената ѝ майка.

„Следи внимателно“ – насочвам вниманието си към Томас. „Може да ми трябва помощта ти, за да разбера какво се случва тук.“

„Съмнявам се“ – казва той.

Май и аз не вярвам, че ще остане нещо неясно в това, което виждам. Малвина пали свещите и коленичи над роклята, тялото ѝ се поклаща, докато шепне напевно някакви думи на фински. Гласът ѝ е нежен, както никога не е бил в живота на Анна. Свещите засияват по-ярко. Първо вдига тази отляво и после тази отдясно. Разтопен черен восък се разлива по напоения с червено плат. После тя се изплюва върху него три пъти. Напевите ѝ стават по-силни, но не разбирам нищо от думите. Опитвам се да запомня нещо, за да го проверя после в речник, и тогава го чувам. Томас. Говори тихо на глас. За момент не мога да разбера какво казва. Отварям уста да му кажа да млъкне, да му кажа, че се опитвам да слушам, но тогава ми става ясно, че той повтаря думите на Малвина на английски.

– Отче Хийси, чуй словата ми, заставам пред теб коленичила и смирена. Вземи тази кръв, вземи тази сила. Не позволявай на дъщеря ми да напусне тази къща. Храни я със страдание, кръв и смърт. Хийси, отче, боже-демон, чуй молитвите ми. Вземи тази кръв, вземи тази сила.

Малвина затваря очи, вдига ножа и прокарва острието през пламъците на свещите. По невероятен начин то се запалва, рязко и бурно. Тя забива ножа в роклята и в дъските на пода.

Елиас слиза по стълбите, носейки някаква бяла и чиста дреха – друга рокля на Анна. Гледа Малвина със страхопочитание и ужас. Очевидно е, че не я е виждал в тази светлина преди, а сега вече няма да посмее и дума да обели против нея от чист страх.

Светлина от огън се процежда през дупката в дъските, Малвина хваща ножа и с него бавно натъпква кървавата рокля към дълбините на къщата, докато продължава да шепне напевно. Когато и последната част от плата изчезва вътре, тя натиква целия нож след него. Светлината проблясва и после дъските се затварят. Малвина преглъща и внимателно духа свещите от ляво надясно.

– Сега никога няма да напуснеш къщата ми – прошепва тя.

Краят на заклинанието ни наближава. Лицето на Малвина избледнява като спомен от кошмар, става сиво и съсухрено като дъските, върху които тя уби Анна. Въздухът около нас губи цвета си и усещам как крайниците ни стават пак отделни. Разделяме се, кръгът се разкъсва. Чувам Томас да диша тежко. Чувам и Анна. Не искам да повярвам какво видях току-що. Чувството е нереално. Не мога да разбера как Малвина я е убила.

– Как е могла? – казва тихо Кармел и всички се поглеждаме един друг. – Беше ужасно. Никога повече не искам да виждам нищо такова.