– Ако толкова настояваш да продължиш да правиш това и в университета, има много градове, в които ще си намериш достатъчно занимание за четири години.

Тя завива към входа на бензиностанция, последната преди границата.

– Какво ще кажеш за Бирмингам? В това място витаят толкова духове, че и по два на месец да убиваш, пак ще имаш достатъчно и за магистратурата.

– Да, но това означава да уча в шибания Бирмингам – казвам аз и тя ми хвърля остър поглед.

Промърморвам някакво извинение. Може и да е най-либералната майка, която оставя сина си тийнейджър да ходи по нощите на лов за духове-убийци, но все пак никак не ѝ харесва да чува псувни от устата ми.

Тя спира до една колонка на бензиностанцията и поема дълбоко въздух.

– Отмъстил си за него петкратно, нали ти е ясно?

Преди да мога да кажа, че, не, не съм, тя излиза и затваря вратата.

Гледката се сменя рязко, като пресичаме границата с Канада, и сега гледам през прозореца към километри хълмист терен, обрасъл с гори. Майка ми казва, че това се нарича „бореална гора“ или нещо като тайга. Наскоро, откакто започнахме да се местим супер често, тя разви някакво хоби да проучва ожесточено всяко ново място, където отиваме. Казва, че така се чувства все едно сме на почивка – да знае кои са хубавите ресторанти и интересните места, които иска да посети, като пристигнем. Мисля, че това ѝ създава поне малко усещане за дом.

Пуснала е Тибалт от клетката и той стърчи на рамото ѝ като папагал, увил опашка около врата ѝ. Не си прави труда да ми обръща някакво внимание. Той е наполовина сиамец и притежава типичната черта на тази порода – да си избере един човек, когото да обожава, и да тегли майната на всички останали. Не че ми пука. На мен ми харесва, когато съска и замахва с лапа към мен, а и единственото, с което ми е полезен, е, че от време на време усеща духовете преди мен.

Майка ми се взира в облаците и си тананика някаква несъществуваща мелодия. Усмивката ѝ е същата като на котката.

– Май си в добро настроение – казвам. – Не ти ли изтръпна задникът вече?

– От часове е изтръпнал – отговаря тя. – Но имам чувството, че Тъндър Бей ще ми хареса. А и като гледам тези облаци, явно ще поостанем там.

Вдигам поглед. Облаците са огромни и чисто бели. И висят неподвижно в небето, докато караме под тях. Отвън е мъртвешка тишина. Гледам ги, без да мигам, докато очите ми започват да дращят. Не помръдват и не сменят формата си по никакъв начин.

– Караме под неподвижни облаци – прошепва майка ми. – Нещата ще се проточат повече, отколкото очакваш.

Ще ми се да ѝ кажа, че това са суеверия, че облаци, които не се движат, не значат нищо, а и освен това, ако ги гледаме достатъчно дълго време, все ще се раздвижат, но това би прозвучало лицемерно от моята уста – все пак съм човекът, който ѝ дава да почиства ножа му със сол под лунна светлина.

По някаква причина ме хваща морска болест от тези заседнали облаци, затова пак обръщам поглед към гората – одеяло от иглолистни дървета в зелени, кафяви и ръждиви цветове, тук-таме пресечено от стволовете на бели брези, които стърчат като оголени кости. Обикновено съм в по-добро настроение по време на такива пътувания. Вълнувам се за новото място, за новия призрак, който ще преследвам, за новите неща, които ще видя... тези очаквания обикновено занимават мозъка ми със слънчеви мисли, поне докато сме напът. Може би просто съм изморен. Не спя много, а когато спя, обикновено сънувам кошмари. Но не се оплаквам. Имам такива периоди, откакто започнах да работя с камата. Рисковете на професията, предполагам: подсъзнанието ми освобождава всичкия страх, който би трябвало да изпитвам, когато отивам на места, където има призраци-убийци. И все пак трябва да се опитам да си почина малко. Кошмарите са особено гадни в нощта след като ловът е завършил успешно, а откакто отстраних Стопаджията, не спират.

След около час и след много опити да поспя, Тъндър Бей се появява на предното стъкло: разточен градски пейзаж – население малко над сто хиляди живи хора. Минаваме през квартал с магазини и бизнес сгради, но аз не му обръщам внимание. Супермаркетите са удобно място за все още дишащите, но досега не съм видял призрак, който да тича по разпродажби или да се мъчи да свие някой „Екс бокс“. Чак когато стигаме сърцето на града – по-старата част, която е над пристанището – виждам това, което търся.

Между реновираните еднофамилни жилища са се сгушили къщи с леко криви фасади, с боя, която се свлича на големи люспи, и щори, които висят накриво зад прозорците, като ги карат да изглеждат като бушонирани очи. Почти не забелязвам по-хубавите къщи. Премигвам, докато минаваме покрай тях, и вече ги няма – скучни и маловажни.

В живота си съм виждал много различни места. Мрачни места, където нещо лошо се е случило. Злокобни места, където нещо лошо все още се случва. Но винаги съм мразил слънчевите градове, осеяни с нови жилища с двойни гаражи, боядисани в нюанси на бежово като черупка на яйце, оградени от зелени морави, по които търчат смеещи се деца. В тези градове витаят не по-малко зли духове, отколкото на други места. Просто залъгват окото по-успешно. Повече ми харесва да ходя по места като това, където усещаш мириса на смърт на всеки седми дъх.

Гледам как водите на Горно езеро лежат до града като спящо куче. Баща ми все казваше, че водата кара мъртвите да се чувстват в безопасност. Нищо не ги привлича повече. И нищо не ги скрива по-добре.

Майка ми е включила навигацията, която с нежност нарича Фран, кръстена на един мой чичо с особено добро чувство за ориентация. Монотонният глас на Фран ни води из града и ни дава наставления като на идиоти. Подгответе се да завиете наляво след сто метра. Подгответе се да завиете наляво. Завийте наляво. Тибалт усеща края на пътешествието и се е върнал в клетката си, а аз се пресягам и затварям вратичката. Той ми съска, все едно иска да каже, че и сам е можел да го направи.

Къщата, която сме наели, е сравнително малка, на два етажа, прясно боядисана в червеникаво-кафяво, с тъмносива дограма и кепенци. Седи в подножието на нисък хълм, след който се простира приятен равен участък. Като паркираме в двора, няма съседи, които да ни зяпат зад пердетата или да излязат на верандата да ни помахат. Къщата изглежда уединена и самотна.

– Какво мислиш? – пита майка ми.

– Харесва ми – казвам честно. – Отворено пространство, отдалече може да забележиш, ако нещо идва.

Тя въздъхва. Щеше да се зарадва повече, ако се бях ухилил и бях се втурнал по стълбите на верандата, ако бях отворил вратата и бях изтичал до втория етаж, за да заплюя по-голямата спалня. Правех така, когато се местехме на ново място с татко. Но тогава бях на седем. Няма да позволя на уморените ѝ от пътя очи да ми вменят чувство за вина. Преди да се усетя, пак ще започнем да правим венчета от маргаритки в задния двор и да коронясваме котката за цар на лятното слънцестоене.

Вместо това грабвам клетката на Тибалт и слизам от камиона. Едва след десетина секунди чувам стъпките на майка ми зад мен. Изчаквам я да отключи входната врата и влизаме вътре при миризмата на застоял летен въздух и стара мръсотия от непознати. Намираме се в широка всекидневна, обзаведена с кремав диван и кресло с извити облегалки за ръцете. Има медна холна лампа, която се нуждае от нов абажур, и масичка за кафе от черен махагон. В дъното дървен свод води към кухнята и масата за вечеря.

Поглеждам в сенките на стълбището към втория етаж вдясно от мен, затварям входната врата зад себе си, оставям клетката на котарака на дървения под и отварям вратичката. След секунда чифт зелени очи се измъкват оттам, следвани от черно източено тяло. Това е един номер, на който ме научи баща ми. Или по-точно, на който той сам се научи.

Тогава баща ми имаше работа в Портланд. Ставаше дума за множество жертви при пожар в завод за консерви. Съзнанието му беше заето с мисли за машинарии и неща, чиито устни се разпадат, когато заговорят. Не беше обърнал внимание на къщата, която наехме, а хазяинът, разбира се, не беше споменал, че една жена и нероденото ѝ дете са умрели там, когато мъжът ѝ я блъснал по стълбите. Такива теми често се избягват.