– Това не е ли...?

– Тя е – изтърсва развълнувано Томас. – Няма много статии. Полицията е била втрещена. Почти не са провели разпити.

В ръката си държи друг вестник и го прелиства.

– Последното е просто некрологът ѝ: „Анна Корлов, обичана дъщеря на Малвина, беше погребана в четвъртък в гробището Кивикоски“.

– Мислех, че търсиш информация за доклад, Томас – коментира Кармел.

Томас започва да заеква и да обяснява. Изобщо не ги слушам какво си говорят. Взирам се в снимката ѝ, снимка на живо момиче, с бледа кожа и дълга тъмна коса. Не си е позволила да се усмихне, но очите ѝ са ясни, любопитни и развълнувани.

– Колко жалко – въздъхва Кармел. – Толкова е красива.

Тя посяга да докосне лицето на Анна, но аз отблъсвам пръстите ѝ. Нещо се случва с мен и не знам какво. Момичето, което гледам, е чудовище, убийца. Същото момиче по някаква причина пощади живота ми. Внимателно прокарвам поглед по косата ѝ, която е вързана с панделка. В гърдите си усещам топлина, но главата ми е студена като лед. Струва ми се, че може да припадна.

– Ей, пич – казва Томас и разтърсва леко рамото ми. – Какво ти е?

– Ъм – изгъргорвам аз. Не знам какво да му кажа, не знам какво се случва.

Поглеждам настрана, за да спечеля време, и виждам нещо, което ме кара да стисна челюст. Двама полицаи стоят на регистратурата.

Да кажа нещо на Кармел и Томас би било глупаво. Инстинктивно ще погледнат през рамо и това ще бъде адски подозрително. Така че просто изчаквам, като дискретно откъсвам некролога на Анна от вестника. Не обръщам внимание на разгневеното съскане на Кармел и го пъхам в джоба си.

– Не се прави така!

Дискретно прикривам вестника с чантата и учебника и отварям на страница със снимка на сепия.

– Имаш ли представа това от кой род животни е? – питам.

И двамата ме поглеждат сякаш рязко съм изплискал. Което е добре, защото точно в този момент библиотекарката се обръща и посочва към нас. Ченгетата се насочват към нашата маса, точно какво си знаех, че ще стане.

– За какво говориш? – пита Кармел.

– Говоря за сепията – казвам меко. – И ви казвам да изглеждате леко изненадани, но не твърде изненадани.

Преди да имат време да ме попитат още нещо, тропотът от стъпките на двамата мъже, окичени с белезници, фенерчета и кобури на коланите, се чува достатъчно силно, за да накара всички глави да се обърнат. Не виждам лицето на Кармел, но се надявам да не изглежда толкова потресаващо виновно, колкото това на Томас. Навеждам се към него, той преглъща и се стяга.

– Здравейте, деца – казва първият полицай с усмивка.

Той е набит, изглежда приятелски настроен и е с десетина сантиметра по-нисък от мен и Кармел. Започва, като поглежда Томас право в очите.

– Учите ли си?

– М-м-да – заеква Томас. – Случило ли се е нещо, г-н полицай?

Другият полицай човърка по масата ни и гледа отворените учебници. Той е по-висок и по-слаб от партньора си, с ястребов нос и малка брадичка. Грозен е като буболечка, но се надявам да не е злобен.

– Аз съм полицай Роубък – казва симпатичният. – А това е полицай Дейвис. Нещо против да ви зададем няколко въпроса?

Следва групово свиване на рамене от наша страна като мексиканска вълна.

– Всички познавате момче на име Майк Андовър, нали?

– Да – казва Кармел.

– Да – съгласява се Томас.

– Малко – казвам аз. – Запознах се с него преди няколко дни.

Мамка му, това е доста неприятно. Пот избива по челото ми. Никога не ми се е случвало преди. Никога не съм правил така, че някой да умре.

– Знаете ли, че е изчезнал?

Полицай Роубък ни гледа внимателно. Томас просто кима; аз правя същото.

– Да не сте го открили вече? – пита Кармел. – Той добре ли е?

– Не, не сме го открили. Но според свидетели вие двамата сте последните видени с него. Нещо против да ни кажете какво се случи?

– Майк не искаше да стои на партито – казва небрежно Кармел. – Тръгнахме си с идеята да се помотаем някъде другаде, не бяхме измислили точно къде. Уил Розенбърг караше. Разходихме се с колата по малките пътища близо до Доусън. Скоро Уил отби и Майк слезе.

– Просто така си слезе?

– Ядоса се, че Кармел движи с мен – намесвам се аз. – Уил и Чейс се опитаха да ни сдобрят, да го успокоят, но той не искаше и да чуе. Каза, че ще се прибере пеша и че иска да остане сам.

– Наясно сте, че Майк Андовър живее на поне петнадесет километра от района, за който говорите? – казва полицай Роубък.

– Не, не знаех – отговарям аз.

– Опитахме се да го спрем – казва енергично Кармел, – но той не искаше да слуша. Затова си тръгнахме. Помислих, че просто ще се обади след малко да се върнем да го вземем. Но така и не го направи.

Лекотата, с която лъжем, е притесняваща, но версията ни поне обяснява вината, ясно изписана по лицата ни.

– Наистина ли е изчезнал? – пита пискливо Кармел. – Мислех си... надявах се, че е само слух.

Това продава лъжата от името на всички ни. Ченгетата видимо омекват пред нейната тревога. Роубък казва, че Уил и Чейс са ги завели до мястото, където сме оставили Майк, и че вече е започнало търсенето му. Питаме дали има с какво да помогнем, но той махва с ръка, в смисъл че е по-добре да оставим това на професионалистите. До няколко часа снимката на Майк би трябвало да бъде изтъпанена във всички новинарски емисии. Би трябвало целият град да се мобилизира и да хукне в гората с фенерчета и дъждобрани, за да търси следи от него. Но някак си знам, че това няма да се случи. Това е всичко, което Майк Андовър ще получи. Една смотана дружинка в гората и няколко въпроса от полицаите. Не знам как ми е ясно това. Има нещо в очите им, сякаш ходят полузаспали. Сякаш нямат търпение това да отмине, да сложат топла храна в стомасите си и да вдигнат крака на диваните си. Чудя се дали усещат, че тук се случва нещо по-голямо, отколкото им е по силите, дали смъртта на Майк им праща сигнали на ниската честота на странното и необяснимото, които им нашепват да стоят далеч от това.

След още няколко минути полицаи Роубък и Дейвис се сбогуват с нас и ние потъваме обратно в столовете.

– Това беше... – започва Томас, но не си довършва мисълта.

Някой звъни на Кармел и тя вдига. Когато се извръща, за да говори, я чувам да шепне неща като „не знам“ и „сигурна съм, че ще го намерят“. След като затваря, погледът ѝ е напрегнат.

– Всички добре ли са? – питам аз.

Тя показва телефона си някак апатично.

– Натали – казва тя. – Иска да ме успокоява, предполагам. Но някак не съм в настроение да гледам романтични комедии с нея, нали се сещате?

– Има ли нещо, което ние можем да направим? – пита нежно Томас.

Кармел започва да прелиства учебника.

– Честно казано, просто искам да си напишем домашното по биология – казва тя и аз кимам.

В момента трябва да отделим малко време за „нормалност“. Трябва да работим и да учим и да се подготвим да разцепим на контролното в петък. Защото изрезката от вестник в джоба ми сякаш тежи един тон. Усещам как снимката на Анна се взира в мен отпреди шестдесет години и някак не мога да потисна желанието си да я опазя, да я спася от това, в което ще се превърне. Не мисля, че в близкото бъдеще ще имаме много време за нормалност.

Събуждам се облян в пот. Имах гаден сън, сънувах, че нещо се е надвесило над мен. Нещо с криви зъби и сгърчени пръсти. Нещо, чийто дъх мирише, сякаш е яло хора от десетилетия и не си е мило зъбите. Сърцето хлопа в гърдите ми. Бъркам под възглавницата за камата на баща ми и за секунда мога да се закълна, че пръстите ми напипват кръст, увит със змия от груба материя. После се появява дръжката на ножа ми, здрав и читав в кожената ножница. Шибани кошмари.

Сърцето ми започва да успокоява ритъма си. Поглеждам към пода и виждам Тибалт, който се взира в мен с бухнала козина на опашката. Чудя се дали е спал на гърдите ми и дали съм го катапултирал, като съм скочил в леглото. Не помня, но се надявам да е било така, защото би било супер смешно.