– Тогава нека аз да ти благодаря – казва той и акцентът си проличава.

„Т“-то му е почти „д“, а „г“-то е почти „х“.

– Какво правиш тук? – питам аз. – Как влезе тук? Как мина през вратата?

– Бях тук от самото начало – казва той.

Има яркобели зъби. Устата му не е по-голяма, отколкото на всеки нормален човек. Как отхапва такива големи парчета човешка плът?

В момента се усмихва, повдигнал брадичка. Ходи тромаво като всички други призраци. Сякаш ставите им са протрити или сухожилията им са изгнили. Чак когато те нападнат, виждаш какво могат. Няма да се оставя да ме заблуди.

– Това е невъзможно – казвам аз. – Няма как да минеш през заклинанието.

Няма как да съм спал в една и съща къща с убиеца на баща ми през цялото това време. Няма как да е бил един етаж над мен, да ме е гледал и да ме е слушал.

– Заклинанията, които държат мъртвите навън, са безполезни, ако мъртвите вече са вътре – казва той. – Влизам и си излизам, когато си поискам. Връщам тук неща, които глупавите момчета губят. И си стоя на тавана и ям котки.

„Стоя си на тавана и ям котки.“ Поглеждам по-внимателно черната змия, която увива около пръстите си. Това е опашката на Тибалт.

– Гад мръсна... изял си котката ми! – изкрещявам аз.

Благодаря ти, Тибалт, че ми направи една последна услуга – този прилив на адреналин. Сега поне съм бесен.

Изведнъж в тишината се разнася звук от тропане, Анна ме е чула да крещя и сега блъска по входната врата и пита дали съм добре. Главата на призрака пред мен се извива като змия с едно неестествено и стряскащо движение.

Майка ми не разбира какво става. Тя не знае, че Анна е отвън, затова се вкопчва в мен, като не е сигурна от какво да се страхува повече.

– Кас, какво е това? – пита тя. – Как ще излезем оттук?

– Не се безпокой, мамо – казвам. – Не се страхувай.

– Момичето, което чакаме, е пред вратата – казва той.

Започва да се тътри към нас. Майка ми и аз слизаме още едно стъпало. Протягам ръка над парапета. Камата проблясва и я вдигам на нивото на очите му.

– Стой далеч от нея.

– Нали за нея дойдохме.

От него идва леко, кухо шумолене, когато се движи, сякаш тялото му е една илюзия и съществуват само дрехите.

– Ние не сме дошли за нищо – казвам през зъби. – Аз дойдох да убия призрак. И смятам да си опитам късмета.

Хвърлям се напред, острието ми разсича въздуха и сребърният връх одрасква копчетата на сакото му.

– Кас, недей! – вика майка ми и ме дърпа назад за едната ръка.

Трябва да престане. Какво си мисли, че съм правил през всичките тези години? Че съм залагал сложни капани за мишки с пружини, дъски и колелца? Тази работа се върши в пряк сблъсък. Това знам, това правя.

Междувременно Анна тропа все по-силно по вратата. Сигурно ѝ причинява мигрена това да бъде толкова близо до заклинанието.

– Нали за това си тук, момче – съска той.

Замахва към мен. Доста вяло; пропуска с цял километър. Но не мисля, че пропуска заради зашитите очи. Просто си играе с мен. Другото, което ми подсказва това, е, че се смее.

– Чудя се как ще напуснеш този свят – казвам аз. – Дали ще се съсухриш, или ще се стопиш?

– Няма да направя нито едно от тези неща – казва той, като все още се усмихва.

– А какво ще стане, ако отрежа ръката ти?

Правя скок нагоре по стълбите, вдигам ножа високо и после рязко замахвам надолу.

– Ще те убие само!

Той ме блъска в гърдите и с майка ми падаме през глава по стълбите и се приземяваме по задници. Боли. Много. Но поне вече не се смее. Всъщност мисля, че най-после успях да го вбеся. Вдигам майка ми на крака.

– Добре ли си? Счупи ли си нещо? – питам я. Тя клати глава. – Тичай към вратата.

Докато тя се препъва натам, аз се изправям. Той слиза по стълбите без помен от предишната призрачна вдървеност. Гъвкав е като жив младеж.

– Може пък просто да се изпариш, а – казвам аз, защото така и не се научих да си държа проклетата уста затворена. – Но аз лично се надявам да експлодираш.

Той поема дълбоко дъх. И после пак. И после пак, без да издиша. Гръдният му кош се пълни като балон, а ребрата му се разтягат. Почти чувам сухожилията вътре, опънати до скъсване. После, преди да се усетя, ръцете му се стрелват напред и е точно пред мен. Става толкова бързо, че едва го виждам. Ръката, в която е ножът ми, е притисната до стената и ме е сграбчил за яката. Удрям го по врата и рамото с другата си ръка, но ефектът е като котка, която удря с лапата си кълбо прежда.

Той изпуска въздух, през устните му излиза гъст сладникав дим, който се разнася по очите и ноздрите ми, толкова силен и наситен, че коленете ми се огъват.

Някъде зад мен усещам ръцете на майка ми. Тя крещи името ми и ме дърпа.

– Ще ми я дадеш, синко, или ще умреш.

Тогава той ме пуска и аз падам в ръцете на майка ми.

– Тялото ти ще изгние. Мозъкът ти ще изтече през ушите.

Не мога да мръдна. Не мога да говоря. Мога да дишам и горе-долу дотам. Чувствам се някак далеч. Вдървен. Леко объркан. Усещам, че майка ми скимти и се надвесва над мен, а Анна най-после изкъртва вратата от пантите.

– Защо не ме вземеш сам? – чувам я да пита.

Анна, моята силна, страховита Анна. Искам да ѝ кажа да се пази, да внимава, защото това нещо има скрити козове в изгнилите си ръкави. Но не мога. Затова майка ми и аз сме се вкопчили един в друг и само наблюдаваме в средата на този двубой между най-силните призраци, които някога сме виждали и които си разменят предизвикателства.

– Мини през прага, красавице – казва той.

– Ти мини при мен – отговаря тя.

Тя се бори със защитното заклинание; сигурно главата ѝ ще се пръсне, точно както моята. Тънка струйка кръв потича от носа и се разлива по устните ѝ.

– Вземи камата и ела, страхливецо – изкрещява Анна. – Ела и ме освободи от тази каишка!

Той кипи от ярост. Очите му са фиксирани върху нея, а зъбите му скърцат.

– Твоята кръв върху моето острие, или момчето ще дойде при нас до сутринта.

Опитвам се да стисна камата по-здраво. Но не си чувствам ръката. Анна крещи нещо друго, но не мога да чуя какво. Ушите ми са като пълни с памук. Вече нищо не чувам.

Усещането е като да си стоял под вода твърде дълго. Имал съм глупостта да изхабя всичкия си кислород и макар да знам, че повърхността е само на няколко тласъка от мен, не знам как ще изплувам през задушаващата паника. Но очите ми проглеждат към един размазан свят и поемам първата глътка въздух. Не знам дали съм задъхан. Имам чувството, че е така.

Лицето, което виждам, като се събуждам, е на Морфран и е твърде близо до моето. Инстинктивно опитвам да се отдръпна на по-безопасно разстояние от тази мъхеста брада и главата ми потъва в каквото и да е това, на което лежа. Устните му се движат, но звук не излиза. Тишината е пълна, няма дори жужене или звънтене. Ушите ми явно още не функционират.

Морфран отстъпва, слава Богу, и говори нещо на майка ми. После изведнъж се появява Анна, като доплава в зрителното ми поле и се настанява на пода до мен. Опитвам се да завъртя глава към нея. Тя прокарва пръсти по челото ми, но не казва нищо. Облекчение подръпва крайчетата на устните ѝ.

Слухът ми се завръща по странен начин. Първоначално чувам приглушени звуци, а после, когато най-после стават ясни, не носят никакъв смисъл. Мисля, че мозъкът ми е наясно, че е бил пръснат на парчета, и сега бавно опипва почвата, връзва скъсани нервни окончания и вика от единия към другия край на синапсовата пропаст между невроните, радостен, че всичко си е на мястото.

– Какво става? – питам аз, когато най-после мозъкът ми намира време да се заеме с говорния център.

– Божичко, пич, мислех, че си тотално изпържен – възкликва Томас.

Той се появява от другата страна на това, което сега виждам, че е същият антикварен диван, на който ме бяха сложили, след като ме нокаутираха в онази първа нощ в къщата на Анна. В магазина на Морфран съм.