Литмир - Электронная Библиотека
A
A

– Какво точно ще се случи с мен? – питам.

– Не знам – отговаря Морфран. – Може да изглежда като естествена, човешка смърт, а може да се прояви и като отравяне. Така или иначе, мисля, че може да очакваш някои от органите ти да започнат да сдават багажа през следващите няколко часа. Освен ако не го убием или ти не убиеш нея.

Той кима към Анна и тя стиска ръката ми.

– Дори не си го и помисляй – казвам ѝ. – Няма да направя това, което иска той. А и този твой номер с призрака със самоубийствени наклонности започва леко да се изтърква.

Тя повдига брадичка.

– Нямаше да ти предложа това – казва тя. – Ако ме убиеш, това само ще го направи по-силен и след това ще се върне и ще те довърши така или иначе.

– И какво ще правим? – пита Томас.

Не мога да кажа, че ми харесва особено да бъда лидер. Нямам много опит и ми е много по-комфортно да рискувам само собствената си кожа. Но това е положението. Няма време за оправдания или съмнения. Въпреки хилядите начини, по които виждах този момент във въображението си, никога не бих могъл да си представя, че ще стане точно така. И все пак се радвам, че не се боря сам.

Поглеждам Анна.

– Ще се бием на наш терен – казвам. – Първо ще го излъжем, че хвърляме пешкира.

Глава двадесет и трета

По-странна бригада не съм виждал. Караме в нервен конвой, натъпкани в очукани коли, които оставят черна следа от изгорели газове, и се чудим дали сме готови да направим това, което смятаме да правим, каквото и да е то. Още не съм обяснил каква точно ще бъде уловката. Но мисля, че поне Морфран и Томас вече подозират.

Светлината започва да става златиста, разлива се странично по нас и се приготвя да премине в цветовете на залеза. Отне ни сто години да натъпчем всичко по колите – натоварили сме половината окултни стоки от магазина във форда на Томас и в пикапа на Морфран. Все си мисля за номадските племена и как са били способни да натоварят цялата си цивилизация за един час в преследване на стадо бизони например. Кога хората са започнали да трупат толкова много боклуци?

Когато пристигаме пред къщата на Анна, започваме да разтоварваме, като всеки е награбил, каквото може. Тук имах предвид, като казах „на наш терен“. Моята къща е вече някак опетнена, а магазинът е твърде близо до останалото население. Споменах на Морфран за домашните духове на Анна, но той каза, че всички те ще се изпокрият в присъствието на толкова много вещици. Смятам да му се доверя.

Кармел отива до своето ауди, което е стояло тук през цялото време, взима училищната си чанта и изпразва съдържанието ѝ, за да може да натовари вътре връзки с билки и бутилки с масла. Чувствам се нормално засега. Още помня какво каза Морфран: че магията ще става все по-силна. Точно между очите ми започва да се оформя една болезнена точка, но може просто да ме боли глава от сблъсъка със стената. Ако имаме късмет, ще ускорим събитията толкова, че проклятието му да няма време дори да се превърне във фактор. Не знам колко полезен ще бъда, ако се гърча на пода в агония.

Опитвам се да запазя оптимизъм, което е странно, защото обикновено съм доста умислен. Може би се мъча да запълня тази лидерска позиция, която си самоналожих. Трябва да изглеждам силен. Трябва да се държа уверено. Защото майка ми е толкова разтревожена, че всеки момент може да ѝ побелее преждевременно косата, а Томас и Кармел изглеждат твърде бледи дори за канадци.

– Мислиш ли, че ще ни намери тук? – пита Томас, докато вадим цял сак със свещи от колата му.

– Мисля, че той винаги знае къде съм – казвам аз. – Или поне знае къде е ножът.

Той поглежда през рамо към Кармел, която все още внимателно пълни чантата си с бутилки с масла и буркани с неща, които плуват вътре.

– Може би не трябваше да водим и тях – казва той. – Имам предвид Кармел и майка ти. Може би трябва да ги изпратим някъде на безопасно място.

– Не мисля, че има такова място – казвам аз. – Но ти можеш да тръгнеш с тях, Томас. Ти и Морфран може да ги вземете и да се покриете някъде. Ако вие двамата сте с тях, ще можете да ги защитите.

– Ами ти? Ами Анна?

– Той явно иска нас – свивам рамене.

Томас сбърчва нос, за да тикне очилата нагоре по носа си. Клати глава.

– Никъде няма да ходя. А и тук сигурно са точно толкова в безопасност, колкото и някъде другаде. Може да попаднат на престрелка, но поне не са сами като патици на отстрел.

Поглеждам го с обич. Изражението на лицето му показва чиста решителност. Томас съвсем не е смел по природа. Което прави смелостта му още по-впечатляваща.

– Ти си добър приятел, Томас.

Той се засмива.

– Да, мерси. А смяташ ли да ми споделиш плана си, който се очаква да ни спаси от изяждане?

Ухилвам се и поглеждам към колите, където Анна помага на майка ми с една ръка и носи цял стек минерална вода с другата.

– Всичко, което искам от вас с Морфран, е защитно заклинание, когато той се появи тук – казвам, докато продължавам да гледам. – А ако се сещате какво да направим, за да го примамим в капана, това също ще е от полза.

– Би трябвало да е лесно – отговаря той. – Има сума ти заклинания за призоваване на енергия. То е като да накараш някого, в когото си влюбен, да ти се обади. Майка ти сигурно знае десетки такива. Само малко ще ги променим. Може да използваме корда за защитен кръг. Можем също да модифицираме запечатващото заклинание на майка ти.

Веждите му са сключени, докато продължава да реди методи и изисквания.

– Ще свърши работа – казвам аз, макар че като цяло нямам представа за какво говори.

– М-да – казва скептично той. – Само трябва да ми намериш генератор за едно цяло и двадесет и два гигавата и токоизправител и сме в играта.

Смея се.

– Тома Неверни. Не бъди такъв песимист. Ще видиш, че ще проработи.

– Откъде знаеш? – пита той.

– Защото трябва да проработи.

Мъча се да държа очите си широко отворени, а главата ми вече започва наистина да пулсира.

Два фронта се оформят в къщата, която не е виждала толкова народ от... сигурно никога не е виждала толкова народ. На горния етаж Томас и Морфран ръсят линия от тамян на прах в края на стълбите. Морфран е извадил собствената си кама и рисува с върха на острието ѝ пентаграма във въздуха. Неговата не е и наполовина толкова яка като моята, която е затъкната в кожената ножница и провесена през рамото ми. Сега лежи на гърдите ми. Опитвам се да не мисля за това, което казаха Морфран и Томас. Това е просто предмет; няма добра или лоша природа сам по себе си. Няма собствена воля. Не е като да съм подскачал наоколо и да съм го наричал „безценното ми“ през всичките тези години. А колкото до връзката му с обиамана, със сигурност тя ще бъде прекъсната тази нощ.

Горе Морфран шепне и се върти бавно в кръг, обратно на часовниковата стрелка. Томас взима нещо, което изглежда като дървена ръка с протегнати пръсти, и мете с него горните стъпала, а после го оставя там. Морфран е приключил с песнопенията си; кима към Томас, който пали клечка кибрит и я пуска на пода. Стена от син пламък се издига на горния етаж и после се превръща в дим.

– Тук мирише като на концерт на Боб Марли – казвам, когато Томас слиза.

– Това е пачули – отговаря той.

– А каква е тази метла, дето прилича на ръка?

– Корен от зарасличе. Ще пази къщата.

Оглежда се наоколо. Виждам в погледа му, че прехвърля наум списъка със задачи.

– Всъщност какво правихте там горе?

– Оттам ще направим защитното заклинание – казва той и кима към горния етаж. – И там ще бъде подредена защитата ни. Ще запечатаме целия втори етаж. В най-лошия случай там ще се прегрупираме. Той няма да може да припари горе.

Въздъхва.

– Ами освен да почвам да рисувам пентаграми по прозорците – казва той.

От втория фронт започва да се чува дрънчене в кухнята. Там са майка ми, Кармел и Анна. Анна помага на майка ми с печката на дърва, на която ще се варят предпазващи отвари. Усещам и мирис на розмарин и лавандула – ще правят и лековити води. Майка ми е от типа хора, които „се готвят за най-лошото и се надяват на най-доброто“. От нея се очаква да измисли нещо, за да го примами тук – в добавка към моя номер с хвърлянето на пешкира.

51
{"b":"281695","o":1}