– До момента е убила двадесет и седем тийнейджъри... поне това е бройката, която знам.

Двадесет и седем тийнейджъри за половин век. Пак започна да ми звучи като детска приказка – или това, или ставаше дума за най-странното прикритие за жив сериен убиец в историята. Никой не може да убие двадесет и седем тийнейджъри и да се измъкне, без да го преследват тълпи от селяни с факли и вили към някой замък. Дори и призрак не може.

– Двадесет и седем местни хлапета? Бъзикаш ли ме? Не просто бездомници или бегълци?

– Ами...

– Ами, какво? Някой ти е скроил номер, Бристол.

Усещах горчивина в гърлото си. Не знам защо. И какво, ако следата е фалшива? Имаше още петнадесет призраци, които ме чакаха в торбата. Един от тях в Колорадо, тип Гризли Адамс4, убиваше ловци по цялата планина. Ето това звучеше забавно.

– Така и не открили нито едно от телата – каза Маргаритката, мъчейки се да обясни. – Сигурно са решили, че хлапетата са избягали от къщи или са били отвлечени. Само другите на тяхната възраст знаели нещо за Анна, но никой нищо не казвал, разбира се. Знаеш как е.

Да. Знаех как е. Знаех и нещо друго. Имаше още нещо в историята на Анна, за което Маргаритката не ми казваше. Не знаех какво, наречете го интуиция. Може би заради името ѝ, надраскано с пурпурночервено. Може би евтиният мазохистичен трик на Маргаритката все пак ми оказваше някакво влияние. Но някак си знаех. И сега знам. Имам вътрешно усещане, а баща ми винаги казваше като става така, да се вслушвам.

– Ще видя какво мога да направя.

– Ще отидеш ли?

Отново този глас, изпълнен с ентусиазъм, като нетърпеливо ловджийско куче, което чака да му пуснат каишката.

– Казах, че ще видя какво мога да направя. Първо трябва да приключа с нещо тук.

– Какво?

Разказах му набързо за Стопаджията от Окръг 12. Той започна да ми дава предложения как да примамя призрака. Правеше го с такава магарешка упоритост и предложенията бяха толкова тъпи, че дори не ги помня. После, както обикновено, се опита да ме накара да отида в Ню Орлиънс. Не бих припарил там и с въже да ме теглят. Този град е ужасно свърталище на призраци и така му се пада. Никъде по света не обичат призраците си повече оттам. Понякога се тревожа за Маргаритката; тревожа се, че някой ще дочуе, че поддържаме връзка, че ме праща на лов за духове и някой ден ще се наложи да отида на лов за него самия, за някаква изкормена негова версия, превърната в жертва, която влачи отрязаните си крайници из някое хале.

Бях го излъгал. Нямаше какво да гледам и да се чудя. Още преди да приключим разговора, вече знаех, че ще тръгна след Анна. Вътрешното ми усещане казваше, че тя не е просто поредната измислица. А и исках да я видя – в рокля от кръв.

На пръв поглед Гимназия с професионална насоченост „Сър Уинстън Чърчил“ е като всяко друго училище в САЩ, в което съм бил. Прекарвам целия първи час с педагогическия съветник, г-жа Бен, кльощава млада женица с остри черти, на която ѝ е писано цял живот да носи твърде широки поло блузи и да притежава твърде много котки. Обсъждаме училищната ми програма.

Сега вървя по коридорите и всички очи са вперени в мен. Аз съм нов и различен, но това не е всичко. Всеки зяпа всеки, защото на първия учебен ден хората си умират да видят какво се е случило със съучениците им през лятото. Със сигурност има поне петдесет човека, които се разхождат из сградата с нови прически или тотално са сменили стила на обличане. Момичето с бледа кожа, което всички са смятали за книжен плъх, си е изрусило косата и си е сложило кожен нашийник на врата. Кльощавото момче от отбора по лека атлетика е помпало във фитнеса цяло лято и си е накупило цял куп впити тениски.

И все пак, погледите се задържат по-дълго върху мен, защото макар че съм нов, не се държа като такъв. Не се оглеждам за номерата на класните стаи. Все ще намеря правилната, нали? Няма причина за паника. Аз съм старо куче. Учил съм в дванайсет различни училища за последните три години. А и търся нещо конкретно. Трябва ми някой, който да ме вкара в играта, в социалния живот в училище. Трябва да накарам хората да си говорят с мен, за да мога да им задам въпросите, на които търся отговор. Затова винаги като се местя, първо търся кралицата на гимназията – пчелата майка.

Всяко училище си има такава. Момичето, което знае всичко и познава всеки. Сигурно може да опитам набързо да се сприятеля и със спортната звезда, но никога не съм бил добър в това. С баща ми никога не сме гледали мачове и никога не сме играли с топка на двора. Мога да се боричкам с призраци с часове, но петнадесет минути на игрището за американски футбол биха ми изкарали въздуха. Момичетата, от друга страна, винаги се лепят по мен. Не знам точно защо. Може би защото създавам впечатление на аутсайдер и имам един такъв разсеян поглед, който ги привлича. Може би е нещо, което понякога виждам в огледалото – нещо, което ми напомня за баща ми. А може би просто съм адски приятен за окото. Затова се тътря по коридорите, докато най-после я виждам – усмихната, заобиколена от хора.

Не можеш да я сбъркаш: кралицата на училището винаги е хубава, но тази си е направо красавица. Има гъста руса коса, дълга почти до кръста, и устни с цвят на узрели праскови. Веднага щом ме вижда, леко ми кимва. Усмихва се с лекота. Това е момичето, което получава всичко, което иска, в „Сър Уинстън Чърчил“. Тя е любимката на учителите, кралицата на бала и центърът на купона. Тя може да ми каже всичко, което ми трябва. И точно така се надявам да стане.

Като минавам покрай нея, нарочно не ѝ обръщам внимание. След няколко секунди тя се отделя от групичката и изскача до мен.

– Хей, не съм те виждала преди.

– Наскоро се преместих в града.

Тя пак се усмихва. Има идеални зъби и топли шоколадови очи. В нейно присъствие моментално ти пада гардът.

– Значи е хубаво някой да те ориентира в обстановката. Аз съм Кармел Джоунс.

– Тезеус Касио Лоууд. Що за родители си кръщават детето Кармел?

Тя се разсмива.

– Що за родители си кръщават детето Тезеус Касио?

– Хипита – отговарям аз.

– Именно.

Смеем се заедно и моят смях не е изцяло неискрен. Кармел Джоунс притежава това училище. Това си личи от начина, по който се държи – сякаш не ѝ се е налагало да моли за нищо в живота. Личи си и по това как тълпата ѝ прави път, като птички покрай дебнеща котка. И въпреки всичко, тя не вири нос, сякаш всичко това ѝ се полага, както е при много от този тип момичета. Показвам ѝ учебната си програма и тя отбелязва, че караме четвърти час биология заедно и – още по-добре – обедната ни почивка съвпада. Когато ме оставя пред вратата на класната стая за втори час, се обръща и ми намигва през рамо.

Този тип момичета са само част от работата ми. Понякога е трудно да не го забравям.

На обяд Кармел ми маха, но не отивам веднага при нея. Не съм тук, за да излизам с момичета, и не искам тя да си извади грешна представа. Вярно, много си я бива, и с мъка си напомням, че цялата тази популярност и лесен живот сигурно са я направили невероятно скучна. Тя принадлежи към светлата страна на живота и това ми идва в повече. Но истината е, че съм така с повечето хора. Какво очаквате? Пътувам често и прекарвам твърде много нощи в това да убивам разни неща. Кой би ме търпял?

Оглеждам останалата част от училищния стол, като отбелязвам различните групички и се чудя кои са тези, които има най-голяма вероятност да ме заведат при Анна. Феновете на готиката сигурно знаят историята най-добре, но пък е трудно да се отървеш от тях. Ако разберат, че имам сериозното намерение да убия призрак, сто процента след мен ще се повлече цяла тълпа от чуруликащи ентусиасти с черна очна линия, носещи разпятия и цитиращи реплики от „Бъфи, убийцата на вампири“.

– Тезеус!

Мамка му, забравих да кажа на Кармел да ме нарича Кас. Последното, което ми трябва, е хората да ме запомнят като „Тезеус“. Приближавам масата ѝ и виждам как няколко чифта очи се разширяват, докато го правя. Десетина други момичета сигурно моментално започват да си падат по мен само защото виждат, че Кармел ми обръща внимание. Или поне така казва социологът в главата ми.