– „Земята на мъртвите“? Ти това ли сънуваш? – пита ме тя. – Момче, което убива призраци?

– Не. Аз сънувам пингвини, които строят мостове. Не ме питай защо.

Тя се усмихва и прибира косата си зад ухото. Когато го прави, усещам подръпване някъде дълбоко в гръдния си кош. Какво правя? За какво дойдох тук? Едва си спомням.

Някъде в къщата се затръшва врата. Анна подскача. Не мисля, че досега съм я виждал да се стряска. Косата ѝ се надига и започва да се гърчи. Тя е като котка с извит гръб и бухнала опашка, готова за скок.

– Какво беше това? – питам аз.

Тя клати глава. Не мога да преценя дали е изплашена, или засрамена. Може би и двете.

– Помниш ли какво ти показах в мазето? – пита тя.

– Купчините трупове? Не, май съм забравил. Ти шегуваш ли се?

Тя се засмива нервно, звънливо и малко престорено.

– Те са все още тук – прошепва тя.

Стомахът ми използва възможността да се преобърне, а краката ми отстъпват без мое разрешение. Картините с всички тези трупове са все още ярки в съзнанието ми. Мога да помириша мътната вода и разложението. Мисълта, че сега се разхождат на воля из къщата – което тя намеква – не ме радва много.

– Май сега те ме преследват – казва тихо тя. – Затова излязох навън. Не че ме плашат – добавя бързо. – Но не мога да ги гледам.

Тя прави пауза и кръстосва ръце, разтрива раменете си.

– Знам какво си мислиш.

„Така ли? Защото аз самият не знам.“

– Трябва да си стоя тук при тях. Все пак вината е моя.

Звучи потисната. Не търси успокоение от мен. Очите ѝ са фиксирани в дъските на пода.

– Ще ми се да можех да им кажа, че искам да не се беше случвало.

– Би ли имало значение? – питам тихо. – Щеше ли да има значение за теб, ако Малвина ти каже, че съжалява?

Анна клати глава.

– Разбира се, че не. Това беше глупаво от моя страна.

Поглежда вдясно, само за секунда, но знам, че гледа отчупената дъска, откъдето извадихме роклята ѝ снощи. Изглежда сякаш почти се страхува от този процеп в дъските. Може би трябва да повикам Томас да запечата дупката, или каквото там се прави.

Ръката ми потрепва. Събирам цялата си смелост и докосвам рамото ѝ.

– Не беше глупаво. Ще измислим нещо, Анна. Ще ги прокудим оттук. Морфран сигурно ще знае какво да направим, за да ги пратим по пътя им.

Всеки заслужава малко утеха, нали? Сега тя е на свобода; стореното – сторено. Трябва ѝ някакъв покой. Но дори сега, мрачни и разстройващи спомени за всичко, което е направила, минават пред очите ми. Как ще преживее всичко това? Ако ѝ кажа да не се самоизмъчва, само ще влоша нещата. Не мога да ѝ дам опрощение. Но ми се иска да я накарам да забрави, поне за момент. Някога е била невинна и сега мисълта, че вече никога няма да бъде такава, ме убива.

– Сега трябва пак да намериш своето място в света – казвам нежно.

Анна отваря уста да проговори, но никога няма да разбера какво щеше да каже. Къщата се накланя, сякаш я надигат с лост. С много голям лост. Когато се връща на мястото си, се разтриса за момент и след вибрацията една фигура се появява пред нас. Бавно изплува от сенките, докато застава пред очите ни, блед труп, с тебеширена кожа. Въздухът не трепва.

– Просто искам да поспя – казва той.

Звучи, все едно има чакъл в устата си, но като поглеждам по-внимателно, виждам, че всичките му зъби са избити. Това го кара да изглежда по-стар, кожата му е увиснала, но едва ли е бил на повече от осемнадесет. Просто поредният беглец, който се е натъкнал на грешната къща.

– Анна – казвам аз и я дърпам за ръката, но тя не помръдва.

Стои, без да трепне, и го гледа как разпъва ръце. Освен христовата поза, още по-гадното е, че от всеки негов крайник започва да тече кръв и да се процежда през окъсаните му дрехи. Главата му клюмва и после започва да се мята рязко напред-назад. После се вкочанява и той започва да крещи.

Звукът от разкъсване, който чувам, не идва само от дрехите му. Червата му се изсипват на пода като гротескно въже. Той се накланя и започва да пада напред към нея. Хващам я и я дърпам достатъчно силно, за да се озове в прегръдката ми. Заставам между нея и него, но още едно тяло излита през стената, като хвърля прах и трески наоколо. Посипва се по пода на разпилени парчета, откъснати крака и ръце. Главата се взира в нас, докато се хлъзга по пода, с оголени зъби.

Не съм в настроение да гледам черни, изгнили езици, затова слагам ръка около раменете на Анна и я дърпам. Тя изстенва тихо, но се оставя да я поведа през входната врата и обратно в прикритието на дневната светлина. Разбира се, като поглеждаме вътре, няма никого. Къщата е непроменена, няма кръв по дъските, няма дупки в стените.

Докато гледа към собствената си къща, Анна изглежда нещастна – виновна и измъчена. Дори не се замислям, просто я придърпвам към себе си и я прегръщам силно. Дъхът ми минава през косите ѝ. Със стиснати юмруци тя сграбчва ризата ми.

– Не можеш да останеш тук – казвам ѝ.

– Няма къде другаде да отида – отговаря тя. – Не е чак толкова зле. Не са толкова страшни. Едва ли имат сили за подобни изпълнения по-често от веднъж на няколко дни. Надявам се.

– Нали не говориш сериозно. Ами ако станат по-силни?

– Не знам какво очаквахме – казва тя и отстъпва от мен. – Че всичко това ще дойде, без да платим някаква цена?

Ще ми се да споря, само че нищо убедително не ми идва наум. Но това не може да продължава. Това ще я побърка. Не ме интересува какво казва тя.

– Ще отида при Томас и Морфран – казвам. – Те ще знаят какво да направят. Погледни ме – повдигам брадичката ѝ. – Няма да оставя нещата така. Обещавам.

Ако изобщо я беше грижа достатъчно, за да ми отвърне, сигурно щеше да е със свиване на рамене. За нея това е наказанието, което заслужава. Но явно последната сцена я разстрои и това я спира да ми противоречи. Тръгвам към колата, но се разколебавам.

– Ще се справиш ли?

Дарява ме с крива усмивка.

– Аз съм мъртва. Какво толкова може да ми се случи?

И все пак, имам чувството, че като си тръгна, тя ще прекарва повечето време извън къщата. Тръгвам по алеята.

– Кас?

– Да?

– Радвам се, че се върна. Не бях сигурна дали ще го направиш.

Кимвам и пъхам ръце в джобовете.

– Никъде няма да избягам.

Вътре в колата надувам радиото. Усещането е приятно, когато ти е писнало от злокобна тишина. Правя го често. Точно започвам да клатя глава в ритъм с „Ролинг стоунс“, когато новинарска емисия прекъсва мелодията на Paint It Black13.

– Тялото е намерено до входа на гробището Парк Вю и се смята, че може да е станало жертва на сатанински ритуал. Полицията все още не е разкрила самоличността на убития, но Канал 6 съобщава, че деянието е било особено жестоко. Жертвата, мъж на около четиридесет, явно е била намерена с откъснати крайници.

Гледката пред мен е като от новинарска емисия на без звук. На покривите на полицейските коли се въртят червени буркани и проблясват бели светкавици, но не се чуват сирени. Служителите на реда се разхождат наоколо в типичните черни униформи, главите им са наведени, а лицата им мрачни. Опитват се да изглеждат спокойни, сякаш такива неща се случват всеки ден, но някои от тях имат вид, сякаш им се ще да прескочат до близките храсти и да си изповръщат поничките. Други пък закриват с телата си гледката от нахалните обективи на телевизионните камери. А някъде в средата на всичко това лежи едно тяло с откъснати крайници.

Ще ми се да можех да погледна отблизо, ще ми се да държах фалшива прескарта в жабката или няколко ченгета в джоба си, но нямам кинти за такива неща. В момента просто се надигам на пръсти в края на мелето от репортери, зад жълтите ограничителни ленти.

Не искам да повярвам, че това е работа на Анна. Това би означавало, че смъртта на този човек ще тежи на моите плещи. Не искам да го повярвам и защото това ще значи, че тя не може да бъде излекувана, че няма изкупление за нея.