– Открадна ми котката – казва тя и си налива кафе.

Тибалт сигурно усеща неспокойствието ми напоследък, защото постоянно се увива в краката ми – нещо, което обикновено прави само с майка ми.

– Ето, вземи си го – казвам и го вдигам, когато тя идва до масата.

Той не спира да съска, докато тя не го слага в скута си.

– Нищо интересно снощи, а? – казва тя и кимва към празния буркан.

– Не точно. Случиха се интересни неща. В две посоки.

Тя седи и ме слуша, докато си изливам душата. Разказвам ѝ всичко, което видяхме, което разбрахме за Анна, как развалих проклятието и как я освободих. Завършвам с най-срамното за мен: че загубих камата на баща ми. Не мога да я погледна в очите, когато ѝ казвам последното. Тя с усилие контролира реакцията си. Не знам дали това значи, че тя самата е разстроена, или че осъзнава какво значи тази загуба за мен.

– Не мисля, че си направил грешка, Кас – казва нежно тя.

– А камата?

– Ще си я вземеш. Ако трябва, ще се обадя на майката на това момче.

Изстенвам. Току-що прекрачи границата между готината, разбираща майка и супер излагацията.

– Но това, което си направил – продължава тя. – С Анна. Не мисля, че е било грешка.

– Моята работа беше да я убия.

– Така ли? Не ти ли беше работа да я спреш?

Тя се обляга назад, стиска чашата кафе с две ръце.

– Това, което правиш – това, което баща ти правеше – никога не е било въпрос на отмъщение. Или на възмездие, или на справедливост. Не това е призванието ти.

Разтърквам лицето си с ръце. Очите ми са толкова уморени, че едва гледам. Мозъкът ми е толкова уморен, че едва мисля.

– Но нали все пак си я спрял, Кас?

– Да – казвам.

Но не съм сигурен. Всичко стана толкова бързо. Дали наистина освободих Анна от тъмната ѝ страна, или просто ѝ показах как може да я крие. Затварям очи.

– Не знам. Мисля, че да.

Майка ми въздъхва.

– Спри да се наливаш с кафе.

Отмества чашата ми.

– Отиди да поспиш. И после се върни при Анна и разбери какво е станало с нея.

Много пъти съм наблюдавал как се сменят сезоните. Когато не те разсейват училището и приятелите и когато не се интересуваш кой филм излиза следващата седмица, имаш много време да гледаш дърветата. Есента в Тъндър Бей е по-красива от повечето, които съм виждал. Има толкова много цветове. И толкова много листа. Но е и някак по-капризна. Ту студена и мокра, със сиви облаци, ту топла като през юли, както е днес – бризът е толкова лек, че листата само потрепват от полъха му и блестят от яркото слънце.

Взех колата на майка ми. Преди да тръгна към къщата на Анна, я оставих в центъра да ходи по магазините. Каза, че някаква нейна приятелка ще я закара обратно. Зарадвах се да чуя, че си е намерила приятели. При нея това се случва лесно, тя е толкова открита и с толкова лек характер. Не е като мен. Не мисля, че и при баща ми беше така, но ми е трудно да си спомня и това ме притеснява, затова спирам да си напъвам мозъка. Предпочитам да вярвам, че спомените са си там, просто са потънали под повърхността.

Докато вървя към къщата, ми се струва, че виждам една сянка да се движи отстрани. Премигвам и решавам, че уморените ми очи въртят номера... докато сянката не става бяла и не показва бледата си кожа.

– Бях наоколо – казва Анна, когато се приближавам.

– Криеше ли се от мен?

– Не бях сигурна кой си. Трябва да съм предпазлива. Не искам всеки да ме вижда. Само защото мога да излизам от къщата, не значи, че не продължавам да съм мъртва.

Свива рамене. Толкова е откровена. Би трябвало да е увредена от всичко това, увредена и обезумяла.

– Радвам се, че се върна.

– Трябва да знам – казвам аз, – дали все още си опасна.

– Нека влезем.

Съгласявам се. Странно ми е да я гледам навън, на слънце, все едно гледам едно обикновено момиче, което бере цветя в един топъл следобед. Макар че всеки, който се замисли, ще осъзнае, че тя би трябвало да умира от студ в тази тънка бяла рокля.

Тя ме пуска да вляза в къщата и затваря вратата след нас като всяка друга добра домакиня. Къщата също е променена. Няма я вече странната сива светлина. Добрите стари лъчи на слънцето се изливат през прозорците, макар че мръсотията по стъклата малко ги разсейва.

– Какво точно ме питаш, Кас? Искаш да знаеш дали ще убия още хора? Или искаш да знаеш дали още мога да правя това?

Тя вдига ръка пред лицето си и черни вени пронизват кожата на пръстите ѝ. Очите ѝ стават черни и кръв изригва от роклята ѝ, още по-силно отпреди, като хвърля пръски навсякъде. Отстъпвам.

– Ужас! Анна!

Тя се издига във въздуха и прави лек пирует, все едно някой е пуснал любимото ѝ парче.

– Не е много красиво, нали? – Тя бърчи нос. – Не са ми останали здрави огледала, но си видях отражението в прозореца, когато луната беше силна.

– Все още си такава – казвам ужасен. – Нищо не се е променило.

Когато го казвам, очите ѝ се свиват, но после въздъхва и се опитва да ми се усмихне. Не ѝ се получава много, не и докато прилича на жена-чудовище от обложка на метъл албум.

– Касио. Не виждаш ли? Всичко се е променило!

Тя слиза на пода, но черните очи и гърчещата се коса остават.

– Няма да убивам никого. Никога не съм искала да го правя. Но каквото и да е това нещо, то е част от мен. Мислех си, че е проклятието и може би е било то, но... – Тя поклаща глава. – Като си тръгнахте, не се стърпях да пробвам. Трябваше да знам.

Поглежда ме право в очите. Мастиленочерното отстъпва място на истинската Анна.

– Битката приключи. Аз спечелих. Ти ми помогна да спечеля. Вече не съм разделена на две половини. Знам, че на теб ти се струва чудовищно. Но аз се чувствам... силна. Чувствам се спокойна. В безопасност. Сигурно не можеш да ме разбереш.

Всъщност е доста лесно за разбиране. За човек, убит по нейния начин, да се чувстваш в безопасност сигурно е топ приоритет.

– Разбирам – казвам меко. – Държиш се за силата. Тя ти дава увереност. Както правя и аз. Когато вървя през някое свърталище на духове с камата си в ръка, се чувствам силен. Недосегаем. Опияняващо е. Не знам дали повечето хора някога усещат нещо подобно.

Пристъпвам от крак на крак.

– И после срещнах теб и всичко отиде на боклука.

Тя се смее.

– Появих се голям и лош, а ти ме използва като топка за хандбал – ухилвам се. – Много мъжествен се чувствам в твое присъствие, няма що.

И тя се ухилва.

– Накара мен да се чувствам голяма и лоша – усмивката ѝ изчезва. – Днес не го носиш. Ножа. Винаги усещам, когато е наблизо.

– Не. Уил го взе. Но ще си го върна. Беше на баща ми; няма да го оставя в чужди ръце – замислям се. – Как го усещаш? Какво усещаш?

– Когато те видях за пръв път, не знаех какво е. Беше нещо в ушите ми, нещо в стомаха ми, като жужене, все едно някой да си тананика някаква мелодия. Беше силно. И макар че знаех, че има за цел да ме убие, някак си ме привлече. А когато приятелят ти ме поряза...

– Той не ми е приятел – казвам през зъби. – Не точно.

– Усещах, че някак си изтичам в него. Че отивам, накъдето то ме изпраща. Но нещо не беше наред. Камата има собствена воля. И иска да бъде в ръката ти.

– Значи нямаше да те убие – казвам с облекчение.

Не искам Уил да може да убива с камата ми. Не ме интересува колко детинско звучи. Това е моята кама. Анна се извръща, мисли.

– Напротив. Можеше да ме убие – казва сериозно тя. – Защото камата не е свързана само с теб. А и с нещо друго. С някаква мрачна сила. Докато кървях, усетих нещо във въздуха. Напомни ми малко за лулата на Елиас.

Не знам откъде идва силата на камата, а Гидиън така и не ми е казвал, ако изобщо знае. Но ако идва от някакво мрачно място, така да бъде. Нали я ползвам за нещо добро. Колкото до миризмата на лулата на Елиас...

– Сигурно просто е било асоциация с нещо, което те плаши, след като си гледала как умираш – казвам нежно. – Сещаш ли се, като да сънуваш зомбита, след като си гледала „Земята на мъртвите“.