– Какво се случва? – прошепва Кармел.

– Не знам – отговаря Томас вместо мен.

Докато гледаме, двете рокли започват да се борят една с друга, от тях капе кръв и чернилка и се опитват да се слеят в едно. Очите на Анна са затворени. Ръцете ѝ са свити в юмруци. Не знам какво се случва, но каквото и да е, се развива бързо. При всяко премигване виждам различна рокля: ту бяла, ту червена, ту черна, изцапана с кръв. Като бои, които нанасяш една след друга върху пясък. Тогава Анна отмята глава назад и прокълнатата рокля се свлича, става на прах и се посипва в краката ѝ.

Мрачната богиня стои пред мен и ме гледа. Черните кичури се изпаряват във въздуха. Тъмните вени се прибират в ръцете и шията ѝ. Роклята ѝ е бяла и чиста. Раната от ножа ми я няма.

Анна докосва бузата си, сякаш не може да повярва, и поглежда срамежливо към Кармел и мен и после към Томас, който отстъпва крачка назад. После тя бавно се обръща и тръгва към отворената входна врата. Точно преди да мине през нея, се завърта и ми се усмихва през рамо.

Това ли исках? Да я освободя? Току-що пуснах от килията призрака, който бях изпратен да убия. Тя се разхожда с леки стъпки по верандата и се взира в мрака, краката ѝ са боси. Тя е като диво животно, пуснато от клетката: предпазлива и изпълнена с надежда. Прокарва пръсти по дървото на стария огънат парапет, сякаш това е най-приятното усещане, което някога е изпитвала. Част от мен се радва. Част от мен знае, че тя не е заслужавала това, което ѝ се е случило, и някак ми се иска да ѝ дам повече от тази разнебитена веранда. Искам да ѝ подаря цял един живот – нейният живот, който да започне от тази вечер. Друга част знае колко много тела има в мазето ѝ, колко души е погубила. Те също не са били виновни. Не мога да върна на Анна живота, защото той вече си е отишъл от нея. Може би направих огромна грешка.

– Трябва да се махаме оттук... или поне така мисля – казва тихо Томас.

Поглеждам Кармел и тя кимва, така че тръгвам към вратата, като се опитвам да стоя между тях и Анна, въпреки че без ножа ми не знам колко мога да бъда полезен. Когато ни чува да минаваме през вратата, тя се обръща и ме поглежда с повдигната вежда.

– Няма страшно – казва тя. – Няма да ги нараня вече.

– Сигурна ли си? – питам аз.

Очите ѝ се спират на Кармел. Кима.

– Сигурна съм.

Зад мен Кармел и Томас въздъхват с облекчение и неловко излизат иззад гърба ми.

– Добре ли си? – питам я.

Тя се замисля за момент, сякаш търси правилните думи.

– Чувствам се сякаш... лудостта премина. Това възможно ли е?

– Вероятно не е преминала напълно – изтърсва Томас и аз го сръгвам в ребрата.

Но Анна се засмива.

– Ти го спаси първия път, нали? – казва тя и оглежда Томас внимателно. – Помня те. Ти го издърпа от къщата.

– Не мисля, че щеше да го убиеш, така или иначе.

Томас казва това уж небрежно, но все пак бузите му поруменяват. Харесва му идеята да бъде герой. И то особено пред Кармел.

– А защо не го направи? – пита Кармел. – Защо не искаше да убиеш Кас? Защо избра Майк вместо това?

– Майк – казва тихо Анна. – Не знам. Може би защото те имаха лоши намерения. Знаех, че му готвят номер. Че са способни на жестокост. Може би... ми стана жал за него.

– Жал ти било за мен – изсумтявам аз. – Можех да се справя с тях.

– Той те удари в гръб с дъска от къщата ми... – Анна отново ме гледа с повдигната вежда.

– Все казваш „може би“ – намесва се Томас. – Не си ли сигурна?

– Не – отговаря Анна. – Не съм сигурна защо, но се радвам, че не го убих.

Усмихва се. Иска да добави още нещо, но извръща поглед, изглежда или объркана, или засрамена, не мога да преценя кое от двете.

– Трябва да тръгваме – казвам. – Заклинанието доста ни изпи силите. Всички имаме нужда от малко сън.

– Но ще се върнеш, нали? – пита Анна, сякаш за момент си мисли, че никога повече няма да ме види.

Кимвам. Ще се върна. Какво ще правя, като се върна – не знам. Но не мога да оставя ножа си в Уил, а и не знам дали тя е в безопасност, докато той още е у него. Но това е тъпо, защото кой казва, че Анна е в безопасност, дори ножът да е у мен? Трябва да поспя. Да се съвзема и да си събера мислите, да премисля всичко отначало.

– Ако не съм в къщата – казва Анна, – повикай ме. Ще съм наблизо.

Мисълта тя да се разхожда из Тъндър Бей не ме изпълва с възторг. Не знам на какво е способна и недоверчивата ми страна започва да нашепва, че може би ме баламосва. Но няма какво да направя по въпроса в този момент.

– Това брои ли се за победа? – пита Томас, докато вървим към колите.

– Ти ми кажи – отговарям.

Но не се чувствам победител – никакъв шанс. Камата ми я няма. Анна е на свобода. А единственото нещо, което знам с разума и сърцето си, е, че всичко това далеч не е приключило. Вече чувствам някаква празнота, не само в задния си джоб, а и навсякъде наоколо. Чувствам се слаб, сякаш кръвта ми изтича през хиляди малки ранички. Този скапан гъз ми взе ножа!

– Не знаех, че говориш фински, Томас – казва Кармел, докато ходи до него.

Той се ухилва криво.

– Не говоря. Просто Кас ни е уредил със супер яко заклинание. Нали ще ме свържеш с доставчика ти?

– Ще ви запозная някой път – чувам се да казвам.

Но не сега. Гидиън е последният човек, с когото ми се говори точно след като съм загубил камата. Тъпанчетата ми ще се спукат, като почне да ми крещи. Камата. Наследството от баща ми. Трябва да си я върна, и то скоро.

Камата я няма. Загубил си я. Къде е?

Сграбчил ме е за гърлото и не мога нищо да отговоря, блъска главата ми във възглавницата.

– Глупак, глупак, ГЛУПАК!

Събуждам се седнал в леглото и размахващ неадекватно ръце, свити в юмруци, като детски робот на батерии. Стаята е празна. Разбира се, че е; не ставай глупак. Тази дума ме връща към съня ми. Не съм се разбудил напълно. Споменът от ръцете му, стискащи гърлото ми, е толкова ярък. Все още не мога да говоря.

Всичко ми се е свило, не само гърлото, но и дробовете. Поемам дълбоко въздух, а като издишам, е на пресекулки, почти като ридание. Усещам празнини в тялото си, там, където би трябвало да усещам тежестта на камата. Сърцето ми блъска в гърдите.

Баща ми ли беше това? Тази мисъл ме връща десет години назад и една детска вина започва да надува сърцето ми като балон. Но не. Не може да е бил той. Нещото в съня ми имаше креолски или карибски акцент, а баща ми е отраснал в Чикаго, Илинойс, където говорят чисто. Било е просто кошмар като всички други и поне този път ми е ясно защо е дошъл. Не е нужно да си експерт по Фройд, за да разбереш, че се обвинявам за това, че изгубих камата на баща ми.

Тибалт скача в скута ми. В оскъдната лунна светлина виждам само зелените очертания на ирисите му. Слага лапа на гърдите ми.

– Да-а-а – казвам.

Звукът от гласа ми в тъмнината е дрезгав и неочаквано силен. Но отпраща съня. А той беше толкова истински. Все още усещам острия, горчив дъх на нещо като пушек.

– Мяу – казва Тибалт.

– Толкова сън му се полага на Тезеус Касио за тази вечер – съгласявам се.

Отмествам го от себе си и тръгвам към долния етаж. Слагам вода за кафе и паркирам задника си на кухненската маса. Майка ми е приготвила буркана със сол за камата, заедно с чисти парцали и масла, за да го изтърка, да го изплакне и да го направи като нов. Усещам го някъде там. В ръцете на човек, който никога не бива да го докосва. Започва да ми се иска да го убия този Уил Розенбърг.

Майка ми слиза след около четири часа. Все още седя на масата и се взирам в буркана, докато светлината на деня лека-полека изпълва кухнята. Един-два пъти главата ми клюмна, но вече съм изпил цяла кана кафе и съм добре. Майка ми е със синия си халат и изглежда сънена. Това ми действа някак успокояващо. Дори когато тя поглежда празния буркан и само слага капачката обратно. Защо винаги, като видиш майка си, ти става някак уютно, все едно си до камината и гледаш „Мъпет шоуто“ по телевизията?