Пред погледите на тълпата полицаите прекосяват парка с някаква носилка. Върху нея има черен найлонов чувал, който би следвало да има формата на човешко тяло, но вместо това изглежда като натъпкан със стикове за хокей. Представям си, че са се опитали да съберат тялото, доколкото им е било възможно. Когато слизат от бордюра, съдържанието на чувала се размества и виждам как един от крайниците се изсипва от носилката и увисва в черния найлон – очевидно отделен от останалото тяло. В тълпата се разнасят приглушени звуци на шок и отвращение. Разбутвам хората наоколо и си проправям път към колата.

Паркирам пред къщата ѝ. Тя е изненадана да ме види. Бях вече тук само преди по-малко от час. Когато тръгвам към нея, не знам дали звукът идва от хрускането на краката ми по чакъла, или от скърцането на зъбите ми. Изражението на Анна се сменя от приятна изненада към притеснение.

– Кас? Какво се е случило?

– Ти ми кажи – с изненада откривам колко съм бесен. – Къде беше снощи?

– За какво говориш?

Ще ми се да успее да ме убеди. Но ще ѝ се наложи да бъде много убедителна.

– Просто ми кажи къде беше. Какво прави?

– Нищо – казва тя. – Разхождах се около къщата. Изпробвах силата си. И...

Тя спира.

– И какво още, Анна – настоявам аз.

Изражението ѝ става по-сурово.

– Крих се в спалнята. След като разбрах, че духовете още са в къщата.

В очите ѝ има неприязън. Сякаш казват: „Ето, доволен ли си?“.

– Сигурна ли си, че не си ходила по-далеч? Сигурна ли си, че не си отишла да разгледаш малко Тъндър Бей, да се поразходиш в парка например и, де да знам, да откъснеш крайниците на някого, докато си прави сутрешния крос?

Тя ме гледа все едно съм ѝ ударил шамар и това кара гнева да оттече през обувките ми. Отварям уста и се опитвам да изплюя глътнатия си език, но как да обясня защо съм толкова ядосан? Как да я накарам да ми даде по-добро алиби?

– Не мога да повярвам, че ме обвиняваш.

– Не мога да повярвам, че не можеш да повярваш – връщам топката аз.

Не знам защо съм толкова агресивен с нея. Не знам защо не мога да се овладея.

– Хайде стига. Не всеки ден стават такива касапници в тоя град. И точно в нощта след като съм освободил най-силния и опасен призрак в западното полукълбо, се появява жертва без ръце и крака. Ужасно съвпадение, не мислиш ли?

– Но това е съвпадение – настоява тя.

Нежните ѝ ръце са свити в юмручета.

– Не помниш ли какво видяхме по-рано днес? – размахвам ръце към къщата. – Късането на крайници е твоя запазена марка.

– Запазена марка?

Клатя глава.

– Не разбираш ли какво значи това? Не разбираш ли какво ще трябва да направя, ако продължаваш да убиваш?

Когато тя не отговаря, езикът ми сам продължава изтрещелия ми монолог.

– Имам пълното право да ти търся сметка – изкрещявам аз. – Не знам какви филми сте гледали през 50-те, но аз не вярвам в такива съвпадения.

В мига, в който го казвам, вече знам, че не биваше. Беше глупаво и злобно от моя страна и тя усети това. Погледът ѝ издава, че е шокирана и наранена; не знам дали нечий поглед ме е карал да се чувствам толкова зле досега. И все пак не мога да събера сили за извинение. Мисълта, че може тя да го е убила, ме спира.

– Не съм била аз. Как може да си го мислиш? И без това се чудя как да понеса това, което вече направих!

Никой от двама ни не казва нищо. Дори не помръдваме. Анна е бясна и едва сдържа сълзите си. Докато се гледаме един друг, нещо вътре в мен се опитва да дойде на мястото си. Усещам го в съзнанието и в сърцето си като парче от пъзел, което знаеш, че трябва да бъде поставено на определено място, и го въртиш във всички възможни посоки, и се опитваш някак си да го натикаш. И изведнъж, просто ей така, то пасва. И прави картината толкова завършена, че се чудиш какво е било без него само секунди преди това.

– Съжалявам – чувам се да прошепвам. – Просто... не знам какво става.

Очите ѝ омекват и упоритите сълзи започват да отстъпват. От начина, по-който е застанала, от начина, по който диша, знам, че иска да се приближи. Нещо ново изпълва въздуха помежду ни, ние осъзнаваме това и никой не смее да го вдиша. Не мога да повярвам. Никога не съм бил такъв.

– Ти ме спаси, нали го знаеш – казва Анна най-накрая. – Ти ме освободи. Но само защото съм свободна, това не значи, че мога да имам нещата, които...

Тя спира. Иска да каже повече. Знам, че иска. Но както знам, че иска, така знам и че няма да го направи. Виждам, че се опитва да разсее желанието си да се приближи. Едно спокойствие я покрива като одеяло. Покрива тъгата и заглушава всякакви желания за нещо различно. Хиляди аргументи се трупат в гърлото ми, но ги държа зад стиснатите си зъби. Не сме деца, нито аз, нито тя. Не вярваме в приказките. А и да вярвахме, коя точно щеше да бъде нашата? Принцът и Спящата красавица? Аз режа главите на призраци, а Анна къса крайници, троши кости като разпалки. По-скоро сме като ловеца на мъртвите и феята на смъртта. Знам това. Но все пак трябва да ѝ кажа:

– Не е честно.

Устата на Анна се извива в усмивка. Би трябвало да е горчива, да е изпълнена с присмех над собствената ѝ съдба. Но не е.

– Знаеш какво си, нали? – пита ме тя. – Ти си моето спасение. Моят начин да изкупя вината си. Да платя за всичко, което направих.

Когато разбирам какво иска от мен, сякаш някой ме рита в корема. Не съм изненадан, че няма намерение да ходи по срещи и разходки из поляните с лалета, но не съм си представял, че след всичко това ще иска да бъде отпратена от този свят.

– Анна – казвам. – Не искай от мен да го направя.

Тя не отговаря.

– За какво беше всичко това? За какво се борих? За какво направихме заклинанието? Ако накрая ти ще...

– Върни си ножа – отговаря тя и се стопява във въздуха пред очите ми, отива обратно в един свят, където не мога да я последвам.

Откакто Анна е на свобода, не мога да спя. Безкрайни кошмари, в които тъмни фигури са надвиснали над леглото ми. И мирис на дим, сладникав и натрапчив. И мяукането на котката пред вратата на спалнята ми. Трябва да се направи нещо. Не ме е страх от тъмното; винаги съм спал като пън, макар че съм бил на повече мрачни и опасни места, отколкото ми се полага. Виждал съм повечето страшни неща, дето ги има по тоя свят, и честно да ви кажа, най-лошите са тези, които виждаш ясно пред очите си. Те са тези, които не те оставят да спиш. Тях не можеш да забравиш. Размазаните фигури от въображението избледняват; въображението има слаба памет. Но очите явно помнят по-дълго.

Тогава защо тези сънища ме скапват толкова? Защото усещането е толкова реално. И защото продължават вече твърде дълго време. Отварям очи и не виждам нищо, но знам, знам, че ако погледна под леглото, някоя разложена ръка ще се стрелне към мен и ще ме завлече към ада.

Опитах се да виня Анна за кошмарите, а после – да не мисля за нея въобще. Да забравя как приключи последният ни разговор. Да забравя, че тя ме натовари със задачата да си върна камата и, след като си я върна, да я убия. Въздух издува бузите ми само като си помисля за това. Как да го направя?

Ами, няма да го направя. Няма да мисля за това и ще превърна отлагането в новото си любимо хоби.

Дремя в час по история. За щастие, г-н Баноф няма да забележи, защото седя на най-задния чин, а той е пред дъската и бълва информация за Пуническите войни. Сигурно би ми било интересно, ако мога да остана буден достатъчно дълго, за да му хвана мисълта. Но всичко, което чувам, е „не знам какво си, не знам що си“, после главата ми клюмва, после мъртвешки пръст ми бърка в ухото, стряскам се и се разсънвам. И после пак отначало. Когато бие звънецът, се сепвам и премигвам за последно, надигам се от чина и тръгвам към шкафчето на Томас.

Облягам се на шкафчето до неговото, докато той тъпче книгите си вътре. Отбягва погледа ми. Нещо го мъчи. А дрехите му са значително по-малко намачкани от обикновеното. И изглеждат прани. И цветовете си пасват. Дава най-доброто от себе си за Кармел.