Майка ми ме оставя да проспя по-голямата част от деня, а когато най-после ме буди, е за да ми каже, че ми е приготвила вана от варени чаени листа, лавандула и беладона. Беладоната е, за да укроти безразсъдното ми поведение, но нямам против. Боли ме навсякъде. Така става, като те размятат цяла нощ из къщата на богинята на смъртта.

Като се потапям във ваната, много бавно, с гримаса на лицето, започвам да обмислям следващия си ход. Истината е, че Анна ме превъзхожда. Не ми се случвало много често досега и никога в такава степен. Но от време на време ми се налага да помоля за помощ. Пресягам се към мобилния телефон на шкафчето в банята и набирам номера на стар приятел. В семейството е от поколения всъщност. Познаваше баща ми.

– Тезеус Касио – казва той, като вдига.

Ухилвам се. Той никога не ми вика Кас. Просто името ми му се струва твърде забавно.

– Гидиън Палмър – отговарям аз.

Представям си го от другата страна на линията, от другата страна на света, седнал в образцовата си английска къща, която гледа над Хамстед Хийт в Северен Лондон.

– Толкова отдавна не сме се чували – казва той.

Представям си го как кръстосва крака и почти чувам шумоленето на костюма от туид по телефона. Гидиън е класически английски джентълмен, на шестдесет и пет, ако не и повече, с бяла коса и очила. Той е типът човек с джобен часовник и дълги рафтове с книги, високи от пода до тавана, от които педантично бърше праха.

Имаше навика да ме вози на стълбичка на релси, когато бях дете, и да ме кара да му свалям по някой странен том за полтъргайсти или заклинания за призоваване на духове, и какво ли още не. Семейството ми и аз прекарахме едно лято при него, когато баща ми гонеше един призрак из Уайтчапъл, Източен Лондон – някакъв подражател на Джак Изкормвача, или нещо такова.

– Кажи ми, Тезеус – казва той. – Кога се очаква да се върнеш в Лондон? Тук има изобилие от нощен живот, с който да си уплътняваш времето. И няколко отлични университета, пълни с призраци.

– Да не сте се наговорили с майка ми?

Той се смее, но разбира се е точно така. Двамата останаха близки след смъртта на баща ми. За баща ми той беше... май ментор е най-точната дума. Но и повече от това. Когато баща ми бе убит, Гидиън взе полет още същия ден. Той ни закрепи с майка ми. Сега започва да говори сладкодумно как догодина ще трябва да кандидатствам и как съм голям късметлия, че баща ми е оставил пари за образованието ми и няма да се налага да се занимавам със студентски заеми и такива работи. Наистина е голям късмет, защото скитник като мен едва ли има шансове за стипендия, но го прекъсвам. Вълнуват ме по-важни и належащи въпроси.

– Имам нужда от помощ. Забърках се в супер лепкава каша.

– Какъв тип лепкава каша?

– От мъртвия тип.

– Ама разбира се.

Той слуша, докато му обяснявам за Анна. После чувам познатия звук от релсите на стълбата и тихото му пухтене, като се качва по нея, за да стигне някоя книга.

– Тя не е обикновен призрак, това е сигурно – казва той.

– Знам. Нещо я е направило по-силна.

– Начинът, по който е умряла? – пита той.

– Не съм сигурен. От това, което чувам, просто е била убита, както много други. Прерязано гърло. Но сега витае в старата си къща и убива всеки, който прекрачи прага, като някакъв шибан паяк.

– Какъв е този език? – сгълчава ме той.

– Извинявай.

– Очевидно не е някакво скитащо се привидение – мърмори си той под носа. – А поведението ѝ е твърде контролирано и целенасочено, за да е полтъргайст...

Той прави пауза и чувам как се разлистват страници.

– Ти си в Онтарио, казваш? Да не би къщата да е построена върху някаква свещена земя на погребани индианци?

– Не мисля.

– Хммм.

Следват още няколко „хъмкания“. Предлагам му просто да изгоря къщата до основи и да видя какво ще стане.

– Не бих ти препоръчал това – казва той строго. – Къщата може да се окаже единственото нещо, което я спира.

– Или да се окаже източникът на нейната сила.

– Наистина и така може да е. Но за това си трябва проучване.

– Какво проучване?

Знам какво ще каже. Да си стана от задника и да отида да свърша малко черна работа. Ще ми каже, че баща ми никога не се е свенил да разтвори някоя книга. После ще мърмори относно днешната младеж. Само ако знаеше за какво става дума...

– Ще ти трябва доставчик на окултни стоки.

– А?

– Трябва да накараме това момиче да си издаде тайните. Нещо се е случило с нея, нещо ѝ влияе и преди да можеш да прокудиш духа ѝ от тази къща, трябва да разбереш какво е то.

Това не го очаквах. Иска да направя заклинание. Аз не правя заклинания. Не съм вещица.

– А за какво са ми окултните стоки? Майка ми се занимава с това.

Поглеждам ръцете си под повърхността на водата. Кожата ми започва да щипе, но чувствам мускулите си отпочинали и виждам дори през помътнялата вода, че синините започват да изчезват. Майка ми е най-великата вещица на билките.

Гидиън се засмива.

– Бог да благослови скъпата ти майка, но тя не е добра в окултните стоки. Тя е много талантлива бяла вещица, но няма работа с това, което се изисква тук. Не ти трябват венци с цветя и масло от хризантема. Трябват ти кокоши крака и заключваща пентаграма, светена вода и врачуване с огледало, кръг от осветени камъни...

– Трябва ми и вещица.

– След всичките тези години вярвам, че имаш ресурсите да намериш поне това.

Правя гримаса, но двама души ми идват наум. Томас и Морфран Старлинг.

– Дай ми малко време за още проучване, Тезеус, и до ден-два ще ти изпратя имейл с пълно описание на ритуала.

– Добре, Гидиън. Благодаря.

– За теб винаги. И, Тезеус?

– Да?

– В това време ти отиди в библиотеката и опитай да разбереш каквото можеш за начина, по който е умряло това момиче. Знанието е сила, наясно си с това.

Усмихвам се.

– Черната работа. Добре.

Затварям. Той ме мисли за прост инструмент, само ръце, острие и ловкост, но истината е, че съм вършил черната работа, правил съм проучвания, още преди да започна да използвам камата.

След като баща ми беше убит, имах въпроси. Проблемът беше, че никой не можеше да ми даде отговори. Или, както подозирах, никой не искаше да ми даде отговори. Затова започнах да ги търся сам. Гидиън и майка ми ни стегнаха багажа и доста бързо се изнесохме от къщата в Батън Руж, но преди да тръгнем, успях да отида набързо до изоставената плантация, където баща ми намери своя край.

Беше грозна, шибаната къща. Колкото и да бях гневен, не исках да влизам. Може и да е невъзможно неодушевен предмет да гледа свирепо и да ръмжи, но тази къща точно това правеше. Със седемгодишното си съзнание видях как разтваря увивните растения по стените си, как сваля мъха от себе си и как оголва зъби. Въображението е голямо нещо, нали?

Майка ми и Гидиън бяха прочистили мястото преди няколко дни, бяха изписвали руни и палили свещи, за да се уверят, че духът на баща ми ще намери покой, да се уверят, че всички призраци ще се махнат оттам. Въпреки това, като изкачвах стълбите на верандата, започнах да плача. Сърцето ми казваше, че баща ми е там, че се е скрил от тях, за да ме изчака, и че всеки момент ще отвори вратата, с тази широка мъртва усмивка. Очите му ще ги няма и ще е покрит с огромни сърповидни рани по страните и ръцете си. Звучи глупаво, но мисля, че се разплаках още по-силно, когато отворих вратата и той не беше там.

Вдишвам дълбоко миризмата на чай и лавандула. Тя ме връща в тялото ми. Като си спомням за този ден, за тази къща, сърцето ми започва да тътне в ушите. От другата страна на вратата открих следи от борба и извърнах лице. Исках отговори, но не исках да си представям баща ми ритан до ада и обратно. Не исках да си го представям изплашен. Минах покрай строшения парапет на стълбите и инстинктивно се насочих към камината. Стаята миришеше на старо дърво, на гнило. Имаше и по-пресен мирис на кръв. Не знам откъде познах мириса на кръв, както и не знам защо отидох право при камината.