Усмихвам се. Най-малкото перфектно знае кой е Брус Лий.

– Но си остава фактът, че трябва да направиш заклинанието. Нещо в начина, по който това момиче е умряло, ѝ вдъхва тази ужасяваща сила. Просто е въпрос на това да се открие тайната. Спомням си как един призрак създаваше проблеми на баща ти през 1985 г. По някаква причина можеше да убива, без да придобива телесна форма. Отне ни три сеанса и пътуване до една сатанинска църква в Италия, за да разберем, че единственото нещо, което му позволява да остане на тази земя, е едно заклинание, поставено в доста обикновен каменен бокал. Баща ти го счупи и, просто ей така, вече нямаше призрак. Същото ще се получи и при теб.

Тази история баща ми я разказа веднъж и помня, че беше доста по-сложно. Но няма какво да се заяждам. И без това е прав. Всеки призрак си има своите методи, своята торба с трикове. Имат различни мотиви и различни желания. А като ги убия, всеки си тръгва по своя път.

– Какво точно ще постигнем с това заклинание? – питам.

– Осветените камъни оформят защитен кръг. След като бъде направен, тя няма да може да достигне до тези вътре в кръга. Вещицата, която изпълнява ритуала, може да улови каквито енергии витаят в къщата и да ги отрази в кристалната купа. Кристалната купа ще ви покаже, каквото търсите. Разбира се, не е чак толкова просто; трябват кокоши крака и някаква смес от билки, с която майка ти може да помогне, а после ще трябват малко песнопения. Ще ти пратя текста по имейл.

Говори, сякаш става дума за детска работа. Дали си мисли, че преувеличавам? Не разбира ли колко ми е трудно да призная, че Анна може да ме надвие във всеки един момент? Да ме размята като парцалена кукла, да ми бие шамари зад врата, да бърше прах с лицето ми и после да ме сочи с пръст и да ми се смее.

– Няма да се получи. Не мога да оформя кръга. Никога не ми се е отдавало вещерството. Майка ми трябва да ти е разказвала. Всяка година оплесквах курабийките ѝ за Белтейн10, докато не станах на седем.

Знам какво ще ми каже. Ще въздъхне и ще ме посъветва да се върна в библиотеката, да започна да говоря с хора, които знаят какво се е случило. Да се опитам да разбера фактите за едно убийство, което е в забрава от петдесет години. И точно това трябва да направя. Защото няма да изложа Томас и Кармел на опасност.

– Хм.

– Хм, какво?

– Ами, опитвам се да си припомня ритуалите, които съм изпълнявал през всичките си години на занимания с парапсихология и мистицизъм...

Почти чувам как колелцата в мозъка му се въртят. Има нещо наум и започвам да се обнадеждавам. Знаех си, че разбира от повече неща, а не само как се сервира наденица с картофено пюре.

– Казваш, че имаш няколко просветени на разположение?

– Няколко какви?

– Вещици.

– Всъщност само една. Моя приятел Томас.

От страната на Гидиън чувам дълбоко вдишване, последвано от доволна пауза. Знам какво си мисли старата пушка. Не ме е чувал да ползвам фразата „мой приятел“ досега. Само да не ми се разчувства.

– Не е много напреднал.

– Стига ти да му имаш доверие, само това е важно. Но ще ти трябват още хора. Той и още двама. Всеки ще заеме една от четирите посоки в кръга. Ще го оформите отвън, нали разбираш, и ще влезете в къщата готови за работа.

Прави нова пауза, за да помисли още малко. Много е доволен от себе си.

– Ще затворите призрака в центъра на кръга и ще бъдете в пълна безопасност. Ако използвате нейната сила, това ще направи заклинанието още по-мощно и разкриващо. Възможно е също така това да я отслаби достатъчно, за да можеш да я довършиш.

Преглъщам с мъка и усещам тежестта на камата в задния ми джоб.

– Абсолютно – казвам.

Слушам го още десет минути, докато той описва детайлите, като през цялото време си мисля за Анна и за това, което ще ми разкрие. Накрая мисля, че съм запомнил повечето неща, които трябва да направя, но все пак го моля да ми прати имейл с инструкции.

– А кого ще вземеш, за да запълните кръга? Някой, който има връзка с призрака, ще е най-добре.

– Ще хвана едно момче, Уил, и една приятелка, Кармел. Не казвай нищо. Знам, че не се справям много добре с това да държа хората настрана от работата си.

Гидиън въздъхва.

– Ах, Тезеус. Никой не очаква да си сам в това. Баща ти имаше много приятели, а също така имаше майка ти и теб. С времето и твоят кръг ще се разширява. Няма нищо срамно в това.

Кръгът се разширява. Защо всички това ми повтарят? Голям кръг означава повече хора да ми се пречкат в краката. Трябва да се махна от Тъндър Бей. Далеч от тази бъркотия и обратно към рутината – отивам, намирам, убивам.

Отивам, намирам, убивам. Като с шампоан – нанасяте, изплаквате, повтаряте. Животът ми, разграфен от една проста процедура. Чувството е на празнота и тежест едновременно. Мисля си за това, което каза Анна – че иска неща, които не може да има. Може би разбирам какво има предвид.

Гидиън продължава да говори.

– Кажи, ако ти трябва още нещо. Въпреки че от мен са просто прашните книги и старите истории през един океан разстояние. Истинската работа се пада на теб.

– Да. На мен и моите приятели.

– Точно така. Чудничко. Ще бъдете като онези четиримата от филма. Сещаш ли се, този с човечето от захарен памук.11

Майтапиш се.

Майка ми и аз седим в колата в края на училищния паркинг и гледаме как автобусите пристигат и разтоварват ученици по тротоарите, които после хукват към входната врата. Процесът напомня на завод – като конвейер за бутилки наобратно.

Разказах ѝ какво сме говорили с Гидиън и я помолих да помогне с билковата смес, а тя се съгласи. Забелязвам, че изглежда малко преуморена. Има тъмни розово-лилави кръгове под очите, а косата ѝ е с леко убит цвят. Обикновено блести като медна купа.

– Добре ли си, мамо?

Тя се усмихва и ме поглежда.

– Разбира се, дечко. Просто се тревожа за теб, както винаги. А и Тибалт. Събуди ме миналата нощ, скачаше по вратичката на тавана.

– Кофти, съжалявам. Забравих да се кача и да сложа капаните.

– Няма нищо. Чух нещо да се движи там миналата седмица и звучеше доста по-голямо от плъх. Може ли миеща мечка да се качи на тавана?

– Може би просто са много плъхове – изказвам предположение и тя потръпва. – Може би е най-добре да повикаш някой да провери.

Тя въздъхва и потропва по волана.

– Може би.

Свива рамене. Изглежда тъжна и ми идва наум, че не знам как ѝ понася новото място. Не можах да ѝ помогна много този път – нито с домакинството, нито с нищо. Почти не се прибирам вкъщи. Поглеждам към задната седалка и виждам кашон, пълен с омайни свещи в различни цветове, готови за продажба в една местна книжарница. По принцип трябваше да ѝ помогна да ги натовари и да сложа нужните етикети, завързани с цветна корда.

– Гидиън казва, че си намерил нови приятели – казва тя и се заглежда в тълпата пред училище, сякаш опитва да ги разпознае.

Трябваше да се сетя, че Гидиън веднага ще се раздрънка. Той се държи като настойник. Не точно като доведен баща – по-скоро като кръстник или като морско конче, което иска да ме натъпче в джоба на коремчето си.

– Само Томас и Кармел – казвам. – Виждала си ги вече.

– Кармел е много хубаво момиче – казва тя обнадеждено.

– И Томас мисли така.

Тя въздъхва, после се усмихва.

– Това е хубаво. Той има нужда от женска ръка.

– Мамо – изпъшквам аз. – Гадост.

– Нямах предвид в този смисъл – смее се тя. – Искам да кажа, че трябва някой да го постегне малко. Да му даде увереност. Виж колко са му смачкани дрехите, целият е намачкан. И мирише на стара лула.

Тя рови нещо по задната седалка и в ръката ѝ се появява цяло тесте пощенски пликове.

– Чудех се какво е станало с всичката ми поща – казвам, докато ги разглеждам.

Вече са отваряни. Нямам нищо против. Всички са по работа, следи на духове, нищо лично. В средата на купчината е голям плик от Руди Бристол-Маргаритката.