– Маргаритката е писал – казвам. – Чете ли го?

– Просто иска да знае как върви при теб? И да ти разкаже какво е ставало при него през последния месец. Иска да отидеш в Ню Орлиънс заради един дух на вещица, който се спотайва в корените на някакво дърво. Според него ползвала дървото за жертвоприношения. Не ми хареса как говори за нея.

Ухилвам се.

– Не всяка вещица е добра, мамо.

– Знам. Извинявай, че ти четох пощата. Но ти беше твърде съсредоточен в другото и така и не ги забеляза; пликовете си седяха на шкафчето. Исках да го отметна вместо теб. Да се уверя, че не пропускаш нищо важно.

– И пропускам ли?

– Един професор от Монтана иска да отидеш и да убиеш някакво уендиго12.

– Аз да не съм ван Хелсинг?

– Той казва, че познава д-р Бароуз от Холиоук.

Изсумтявам.

– Д-р Бароуз знае, че чудовищата не са истински.

Майка ми въздъхва.

– Кой знае кое е истинско и кое – не? Повечето от нещата, които ти си отпратил от тоя свят – някои биха ги нарекли чудовища.

– Така е – слагам ръка на вратата. – Сигурна ли се, че ще можеш да намериш билките, които ми трябват?

Тя кимва.

– Ти сигурен ли си, че ще ги навиеш да ти помогнат?

Поглеждам тълпата.

– Ще видим.

Коридорите днес изглеждат като във филм. Нали се сещате: когато важните герои ходят на забавен каданс, а останалите хора просто преминават на безфокус като цветни петна от дрехи и плът. Мернах Кармел и Уил в тълпата, но Уил тръгна в обратна посока, като ме видя, а Кармел не ме забеляза. Така и не засякох Томас, макар че ходих до шкафчето му два пъти. Сега се мъча да стоя буден в час по геометрия. Не ми се получава. Трябва да забранят да се преподава математика толкова рано сутрин.

По средата на доказването на някаква теорема едно листче, свито на правоъгълник, се озовава на чина ми. Когато го отварям, виждам, че е бележка от Хайди, хубаво русокосо момиче, което седи три редици зад мен. Пита дали имам нужда от помощ с ученето. И дали искам да ходим да гледаме новия филм с Клайв Оуен. Пъхвам бележката в учебника по математика, все едно ще отговоря по-късно. Няма да го направя, разбира се, а ако ме пита, ще ѝ кажа, че се справям добре и сам, а за киното, може би някой друг път. Може да попита пак, два-три пъти даже, но след това ще схване намека. Сигурно звучи грубо, но не е. Какъв е смисълът да ходим на кино, да започвам нещо, което не мога да довърша? Не искам да ми липсват хора и не искам аз да липсвам на тях.

След часа се шмугвам през вратата и се изгубвам в тълпата. Струва ми се, че чувам гласа на Хайди да ме вика, но не се обръщам. Имам работа за вършене.

Шкафчето на Уил е най-близо. Той вече е там и, както обикновено, Чейс се мотае около него. Когато ме вижда, очите му започват да шарят наляво-надясно, все едно не трябва да ни виждат заедно.

– Как е, Уил? – питам.

Кимам на Чейс, а той се обръща към мен с каменно лице, сякаш да ме предупреди да внимавам и че всеки момент може да ми набие шамарите. Уил не казва нищо. Само ми хвърля поглед и продължава да прави каквото си прави, слага и вади учебници за следващия час. Осъзнавам с леко неприятна изненада, че Уил ме мрази. Той така и не ме харесваше, от лоялност към Майк, но сега откровено ме мрази, заради това, което се случи. Не знам защо не бях забелязал досега. Май не обръщам много внимание на живите. Във всеки случай това ме кара да се радвам, че ще му кажа каквото имам да казвам – че трябва да е част от ритуала със заклинанието. Може би това ще му помогне да преодолее всичко това.

– Каза, че искаш да участваш? Сега ти се предлага такъв шанс.

– И какъв е този шанс? – пита той.

Очите му са студени и сиви. Погледът му е твърд и умен.

– Може ли първо да разкараш маймунката си?

Правя знак към Чейс, но никой от двамата не помръдва.

– Ще правим заклинание, за да поставим призрака под контрол. Да се срещнем в магазина на Морфран след училище?

– Ти си пълен изрод бе, човек – казва Чейс през зъби. – Докара ни всичките тези лайна на главата. Да ни караш да говорим с полицията.

Не мога да разбера какво толкова мрънка. Ако ченгетата са били толкова любезни с тях, колкото с мен и Кармел, не виждам какъв е големият проблем. А и предполагам, че са били, защото се оказах прав за тях. Изчезването на Майк предизвика само една малка хайка, която кръстосваше хълмовете за около седмица. Имаше само няколко статии във вестниците, които бързо паднаха от първа страница.

Всички изкльопаха историята, че просто е избягал от къщи. Така и се очакваше. Когато хората се сблъскат с нещо свръхестествено, те го рационализират към ежедневието си. Така направиха и ченгетата в Батън Руж с убийството на баща ми. Нарекоха го изолиран акт на екстремно насилие, най-вероятно извършен от някого, който преминава през щата. Няма значение, че нещо почти го беше изяло. Няма значение, че човек не може да отхапе такива големи парчета плът.

– Поне ченгетата не смятат, че сте замесени – чувам се да казвам отнесено.

Уил затръшва вратата на шкафчето си.

– Не това е важното – изсъсква той.

Поглежда ме право в очите.

– Гледай това да не е поредното забаламосване. Съветвам те да се появиш този път.

Те си тръгват и след секунди Кармел се появява до рамото ми.

– Какво им става на тези двамата? – пита тя.

– Все още си мислят за Майк – казвам. – Това странно ли е?

Тя въздъхва.

– Странно е само това, че май ние сме единствените. Мислех, че след това, което се случи, ще бъда постоянно заобиколена от тълпа хора и милион въпроси. Но вече дори Нат и Кейти спряха да питат. Повече се интересуват от това как вървят нещата с теб, дали сме гаджета и кога ще започна да те водя по партита.

Тя поглежда към преминаващата тълпа. Много момичета се усмихват, а някои поздравяват и ѝ махват, но никое не се приближава. Сякаш нося надпис „ям хора“.

– Мисля, че почват да ми се дразнят – продължава тя. – Защото не прекарвам много време с тях напоследък. Те са ми приятелки. Но... това, за което ми се говори, не мога да го кажа пред тях. Чувствам се изолирана, сякаш съм пипнала някакъв вирус. Или като че ли аз съм цветна, а те са черно-бели.

Тя се обръща към мен.

– Ние споделяме тайна, нали, Кас? И това ни отделя от света.

– Обикновено така се случва, да – казвам меко.

След училище сме в магазина и Томас се суети около тезгяха – не този, от който Морфран продава кандила и порцеланови легени, а един в дъното, осеян с буркани, в които плуват неща в мътна вода, с кристални предмети, покрити с прашни парцали, със свещи и със снопове билки. Заглеждам се и виждам, че някои от свещите са производство на майка ми. Колко находчиво от нейна страна. Дори не ми каза, че са се срещали.

– Ето.

Томас бута в лицето ми нещо, което прилича на сноп криви съчки. След секунда осъзнавам, че са кокоши крака.

– Пристигнаха днес следобед.

Показва ги на Кармел, която се опитва да изглежда по-скоро впечатлена, отколкото отвратена. Томас пак изчезва зад тезгяха и започва да рови за нещо. Кармел се ухилва.

– Ще поостанеш ли в Тъндър Бей, след като свърши всичко това, а, Кас?

Поглеждам я. Надявам се, че не е започнала да вярва на лъжата, която е казала на Нат и Кейти. Че не се е оплела в някаква фантазия, че тя е девойката в беда, а аз съм големият лош убиец на призраци, който постоянно ще я спасява. Но не. Глупаво е да си мисля това. Тя дори не гледа мен, а Томас.

– Не съм сигурен. Може би ще поостана малко.

– Това е добре – казва тя и се усмихва. – Не знам дали си забелязал, но на Томас ще му липсваш, като си тръгнеш.

– Може пък някой друг да остане да му прави компания.

Споглеждаме се. За момент има химия между нас, известно разбирателство, после входната врата издрънчава и разбирам, че Уил е влязъл. Дано е без Чейс.

Обръщам се и надеждите ми се сбъдват. Той е сам. И супер ядосан, или поне така изглежда. Влиза с ръце в джобовете и оглежда разсеяно антиките в магазина.