– Това гел ли е в косата ти? – дразня го аз.

– Как може да се правиш, че нищо не е станало? Не гледаш ли новините?

– За какво говориш? – решавам да се преструвам на невинен, или неразбрал, или и двете.

– Новините – изсъсква той. Снижава глас. – Човекът в парка. С откъснатите крайници.

Оглежда се наоколо, но никой не му обръща внимание, както обикновено.

– Мислиш, че е била Анна? – питам аз.

– А ти не мислиш ли? – казва глас до ухото ми.

Завъртам се. Кармел е точно до рамото ми. Застава до Томас и разбирам от начина, по който ме гледат, че явно вече са обсъждали темата надълго и нашироко. Чувствам се под обсада и леко обиден. Защо говорят зад гърба ми? Държа се като кисело дете и това още повече ме ядосва.

Кармел избухва.

– Не може да отречеш, че е невероятно съвпадение.

– Не го отричам. Но е съвпадение. Не е била тя.

– Откъде знаеш? – питат ме в един глас, колко сладко.

– Хей, Кармел.

Разговорът ни е прекъснат рязко от Кейти, която се приближава с групичка момичета. Няколко от тях не познавам, но две-три са в класа ми. Една от тях, чернокосо миньонче с чуплива коса и лунички, ми се усмихва. Всички напълно игнорират Томас.

– Здрасти, Кейти – отговаря хладно Кармел. – Как е?

– Да разчитаме ли, че ще помагаш за Зимния бал? Или да се оправяме сами със Сара, Нат и Кейси?

– Какво искаш да кажеш с това „да помагам“? Нали аз съм главен организатор.

Кармел оглежда учудено останалите момичета.

– Да, ама – казва Кейти, като гледа към мен, – това беше преди да станеш твърде заета.

Предполагам, че и на Томас му се иска да се разкараме. На мен със сигурност. По-неудобно ми е и от това да говорим за Анна. Но Кармел си е сила и не би оставила да не се съобразяват с нея.

– О, Кейти, какво сега, заговор ли си ми организирала?

Кейти премигва.

– Какво? За какво говориш? Само питам.

– Ами, спокойно тогава. До бала има три месеца. Ще се видим в неделя.

Кармел се обръща леко настрана, като по-този начин реално показва, че разговорът е приключил. Кейти се усмихва засрамено. Плямпа някакви глупости още известно време и даже прави комплимент на Кармел за пуловера ѝ, а после си тръгва с подвита опашка.

– И искам всяка от вас да дойде с по две идеи откъде да съберем пари! – извиква след тях Кармел.

Обръща се към нас и свива рамене в извинение.

– Уау! – Томас поема дълбоко дъх. – Момичетата са такива кучки.

Очите на Кармел се разширяват; после се ухилва.

– Разбира се, че сме. Но не оставяй това да те разсейва – поглежда към мен. – Кажи ни какво става. Откъде знаеш, че не Анна е убила този в парка?

Сега пък ми се иска Кейти да беше поостанала.

– Знам – отговарям аз. – Ходих да я видя.

Двамата си разменят лукави погледи. Смятат, че тя ме прави на глупак. Може би е така, защото съвпадението наистина е невероятно. Но пък се занимавам с призраци цял живот. Трябва да ми имат малко повече доверие.

– Как може да си сигурен? – пита Томас. – И може ли изобщо да поемем този риск? Знам, че това, което ѝ се е случило, е ужасно, но и тя е направила ужасни неща и може би просто трябва да я пратим... където там ги пращаш. Може би така е най-добре за всички.

Леко съм впечатлен от начина, по който се изказа Томас, дори да не съм съгласен. Но явно му става неудобно. Започва да пристъпва от крак на крак и да побутва черните рамки на очилата нагоре по носа си.

– Не – отговарям равнодушно.

– Кас... – Кармел поема инициативата. – Няма как да знаеш дали тя няма да нарани някого. Тя убива хора от петдесет години насам. Не е нейна вината. Но сигурно не е толкова лесно да спреш изведнъж.

Говорят за нея, сякаш е вълк, който е опитал кокоша кръв.

– Не – повтарям отново.

– Кас.

– Не. Разбирам вашите подозрения и аргументи. Но Анна не заслужава да бъде мъртва. И ако забия ножа си в корема ѝ... – повдига ми се само като го казвам, – не знам къде ще я изпратя.

– Ако успеем да ти докажем...

Сега вече заемам отбранителна позиция.

– Стойте далеч от нея. Тя е моя работа.

– Твоя работа? – Кармел губи търпение. – Не беше само твоя работа, когато имаше нужда от помощ. Не само ти беше в опасност онази нощ в къщата. Нямаш право да ни държиш настрана след всичко това.

– Знам – казвам аз и въздъхвам.

Не знам как да им обясня. Ще ми се да си бяхме по-близки, да бяхме приятели от повече време, за да знаят какво се опитвам да кажа, без да има нужда да го казвам. Или поне ми се иска Томас да можеше да прочете мислите ми в този момент. А може би точно това прави той, защото слага ръка на рамото на Кармел и ѝ прошепва, че трябва да ми дадат малко време. Тя го поглежда, сякаш е откачил, но дава леко заден ход.

– С всеки призрак ли се държиш така? – пита ме той.

Взирам се в шкафчето зад него.

– За какво говориш?

Тези негови знаещи очи ровят в тайните ми.

– Не знам – казва той след малко. – Винаги ли се държиш така... покровителствено?

Най-после го поглеждам в очите. Признанието е на езика ми, свива гърлото ми, дори сред десетките ученици, които се блъскат из коридорите, бързащи за трети час. Чувам части от разговорите им, докато минават край мен. Звучат толкова нормално и ми хрумва, че никога не съм имал такива разговори. Да се оплаквам от учители или да се чудя къде да излизам в петък вечер. Кой има време за това? Ще ми се да можех да си говоря такива неща с Кармел и Томас. Ще ми се да си организираме някое парти или да вземем някой филм и да се чудим при кого да отидем да го гледаме.

– Ако искаш, ще ни кажеш после – казва Томас.

Той разбира. И това ме радва.

– Дай сега да мислим как да ти вземем камата обратно – предлага той.

Кимам вяло. Как го казваше баща ми? От тигана право в огъня. Той обичаше да се надсмива над живота си, изпълнен с капани.

– Някой виждал ли е Уил? – питам аз.

– Звъняхме му няколко пъти, но не вдига – отговаря Кармел.

– Ще трябва да бъда твърд с него – казвам със съжаление. – Харесвам го и знам, че не му е леко. Но не може да задържи ножа на баща ми. Няма как да стане.

Звънецът бие за трети час. Коридорите се изпразват и без да забележим, изведнъж гласовете ни започват да кънтят. Не можем просто да си стоим тук; рано или късно трябва да влезем в час. Но изобщо не ми се учи.

– Искате ли да се чупим? – казва Томас, сякаш отново ми чете мислите, или пък просто се държи като нормален тийнейджър с добри идеи.

– Определено. Ти, Кармел?

Тя свива рамене и подръпва кремавия пуловер върху оголеното си рамо.

– Аз имам алгебра, ама на кого му пука? А и досега не съм пропускала нито един час.

– Супер. Да отидем да хапнем нещо.

– Суши? – предлага Томас.

– Пица – казваме в един глас с Кармел и той се ухилва.

Като тръгваме по коридора, чувствам леко облекчение. След по-малко от минута ще сме вън от училище, ще излезем на хладния ноемврийски въздух и съм готов да покажа среден пръст на всеки, който се опита да ни спре.

Тогава някой ме потупва по рамото.

– Хей.

Когато се обръщам, единственото, което виждам, е юмрукът, който приближава лицето ми, а малко след това усещам тъпата болка, която получаваш, когато някой те удари право в носа. Всичко избухва в милиарди цветове. Превивам се и затварям очи. По устните ми потича топла лепкава течност. Тече ми кръв от носа.

– Уил, какво правиш? – чувам Кармел да крещи.

После и Томас се присъединява към нея, а Чейс започва да ръмжи. Чувам звуци от боричкане.

– Не го защитавай – казва Уил. – Не гледа ли новините? Заради него още един човек е мъртъв.

Отварям очи. Уил ме гледа с див поглед през рамото на Томас. Чейс се готви да ми се нахвърли, с щръкналата си руса коса и с впитата си тениската, сърбят го ръцете да цапардоса Томас веднага щом шефът му даде команда.

– Не е била тя.

Подсмръквам и кръвта се стича по гърлото ми. Солена е и има металически вкус. Обърсвам носа с опакото на ръката си и това оставя яркочервена следа.