– Това пък що за въпрос е? Имаме ли сладко?

– Има от ягоди и нещо, наречено „Саскатуун“, което изглежда като от боровинки.

Правя кисела физиономия.

– Дай от ягоди.

– Живей на ръба. Пробвай „Саскатуун“.

– Животът ми е достатъчно интересен. Та какво казваше за кондоми и тигри?3

Тя слага чиния с палачинки и препечени филийки на масата пред мен, всяка намазана с нещо, което отчаяно се надявам да е сладко от ягоди.

– Дръж се прилично, малкия. Това са талисманите на училищата. Къде искаш да учиш – в „Сър Уинстън Чърчил“ или в „Колеж Уестгейт“? И двете са близо до нас.

Въздъхвам. Няма никакво значение. Ще присъствам в час и ще си взема изпитите, а после ще се прехвърля, както винаги. Тук съм, за да убия Анна. Но трябва да се постарая да изглеждам все едно ми пука, за да е доволна майка ми.

– Татко би искал да съм троянец – казвам тихо и тя се замисля само за секунда над тигана, после изсипва последната палачинка в чинията си.

– Тогава ще те запиша в „Сър Уинстън Чърчил“ – казва тя.

Ама че късмет. Без да искам, избрах това, което звучи по-помпозно. Но, както казах, няма никакво значение. Тук съм за едно-единствено нещо. Нещо, което ми попадна, докато търчах по следите на Стопаджията от Окръг 12.

Дойде – колко очарователно! – по пощата. Името и адресът ми написани на плик, изцапан с кръгче от чаша с кафе, а вътре само едно листче хартия с името „Анна“ на него. Името беше изписано с кръв. Получавам такива следи от много хора от цял свят. Не са много тези, които могат да правят това, което правя аз, но има страшно много хора, които искат да го правя и постоянно ме търсят, разпитват тези, които ме познават, и се мъчат да ми хванат дирята. Местим се често, но лесно мога да бъда открит, ако ме потърсят. Майка ми пуска съобщение в уебсайта, когато се местим, а и винаги казваме на няколко от най-старите приятели на баща ми накъде сме тръгнали. Всеки месец, като по часовник, купчина досиета на призраци минава през въображаемото ми бюро: мейл относно изчезнали хора в Сатанинска църква в Италия, изрезки от вестник за мистериозни жертвоприношения близо до погребална могила на индианците Оджибуе. Вярвам само на няколко източници. Повечето са контакти от баща ми, сега старейшини на тайния завет, който сключили в студентските си години, или учени, изследователи, които е срещал по време на пътешествията си и благодарение на репутацията си. На тях имам доверие, че няма да ме пратят за зелен хайвер. Те си пишат домашното.

Но през годините създадох и някои свои контакти. Като видях разкривените червени букви, надраскани по листчето като следи от нокти по кора на дърво, веднага се сетих, че това трябва да е работа на Руди Бристол. Театралниченето е типично в негов стил. Готическата романтика на пожълтялото късче пергамент. Сякаш се очакваше да повярвам, че призракът сам го е направил. Че Анна сама е издрала името си с кръвта на някой друг и ми го е пратила като визитна картичка с покана за вечеря.

Руди Бристол–Маргаритката е едно хлапе, хардкор маниак на тема готика, от Ню Орлиънс. Мотае се като барман някъде дълбоко във френската част и е на двадесет и четири-пет, но все още му се иска да е на шестнайсет. Той е слаб, блед като вампир и прекалява с носенето на мрежести дрехи. Досега три пъти ме е пускал по следите на призраци: и трите пъти – бърза, лесна плячка. Единият просто висеше обесен в някакъв зимник и гласът му се чуваше през дъските на пода, приканвайки шепнешком новите обитатели да слязат при него. Влязох, изкормих го и си тръгнах. Този случай ме накара да харесвам Маргаритката. Но ми отне доста повече време да свикна с нестихващия му краен ентусиазъм.

Обадих му се веднага щом получих писмото.

– Здрасти, пич, как се сети, че съм аз?

Нямаше разочарование в гласа му, просто тонът му беше толкова развълнуван и поласкан, че ми напомни на някое хлапе на концерт на Джонас Брадърс. Руди е фен. Ако му позволя, сигурно би нарамил протонова раница и би ме следвал из цялата страна.

– Много ясно, че си бил ти. Колко опита ти трябваха да нацелиш буквите? А кръвта истинска ли е?

– Да, истинска е.

– От какво е?

– Човешка е.

Усмихнах се.

– Използвал си собствената си кръв, нали?

Чу се звук от нервно (или обидено) шаване.

– Виж какво, искаш ли да ти дам следата, или не?

– Да, слушам те.

Очите ми бяха приковани от листчето хартия. Анна. Въпреки че знаех, че това е един от евтините трикове на Маргаритката, не можех да отрека, че името ѝ, написано с кръв, изглеждаше красиво.

– Анна Корлов. Убита през 1958 г.

– От кого?

– Никой не знае.

– Как?

– И това никой не знае май.

Започваше да ми звучи като фалшива следа. Винаги има полицейски хроники, винаги има разследване. Всяка пролята капка кръв оставя след себе си тонове бумащина, папки – да те замерям от тук до Орегон. А и начинът, по който Руди се насилваше да произнася фразата „никой не знае“ със злокобен глас, започваше да ми лази по нервите.

– А ти откъде знаеш тогава? – попитах го.

– Много хора знаят – отговори той. – Това е най-популярната страшна история в Тъндър Бей.

– Страшните истории обикновено се оказват точно това: истории. Защо ми губиш времето?

Пресегнах се към листчето, готов да го смачкам в юмрука си. Но не го направих. Не знам защо бях толкова скептичен. Хората винаги знаят кога едно място е обладано. Понякога много хора знаят. Но нищо не правят по въпроса. Нищо не казват. Вместо това гледат да стоят надалече от такива места и цъкат с език, когато някой непросветен глупак падне в паяжината. Така им е по-лесно. Така могат да си живеят на светло.

– Анна не е от този тип страшни истории – настоя Маргаритката. – Ако разпиташ из града, никой няма да ти каже нищо за нея, освен ако не питаш на правилните места. Тя не е туристическа атракция. Но ако отидеш на някое пижамено парти на тийнейджърки, гарантирам ти, че ще си разказват историята на Анна в полунощ.

– Понеже постоянно ходя по пижамени партита – въздъхвам аз.

Разбира се, предполагам, че Маргаритката е ходел, като е бил на тези години.

– Кажи ми какво знаеш.

– Била е на шестнайсет, когато е умряла. Била е дъщеря на емигранти от Финландия. Баща ѝ е починал рано, от някаква болест май, а майка ѝ държала нещо като частно общежитие в центъра на града. Анна била напът към абитуриентския си бал, когато я убили. Някой прерязал гърлото ѝ, но това е меко казано. Почти отрязал главата ѝ. Казват, че била облечена в бяла рокля за бала и като я открили, цялата дреха била станала червена. Затова я наричат Анна в рокля от кръв.

– Анна в рокля от кръв – повтарям меко.

– Някои хора казват, че го е направил един от наемателите в общежитието на майка ѝ. Някой перверзник, който я загледал и харесал това, което вижда, проследил я и я хвърлил в канавката да ѝ изтече кръвта. Други казват, че е бил кавалерът ѝ или някое ревниво гадже.

Поемам дълбоко въздух, за да изляза от транса си. Лоша работа, но то винаги е така, а това дори не е най-гадният случай, който съм чувал. Хауърд Соубърг, фермер в централната част на Айова, избил цялото си семейство с лозарските си ножици, като ръгал и кълцал, както му падне. Семейството се състояло от съпругата му, двамата му синове, новородено и възрастната му майка. Ето това е едно от най-гадните неща, които съм чувал. Бях разочарован, като отидох в Айова – открих, че призракът на Хауърд Соубърг явно не е бил достатъчно разкаян, че да се задържи на тоя свят. Странното е, че обикновено жертвите стават злодеи след смъртта си. Истински злите продължават напред или горят в ада, или стават на пепел, или се прераждат в мухи-лайнарки. Изхабяват бесовете си, докато са живи.

Маргаритката продължаваше да ми разказва легендата за Анна. Гласът му ставаше все по-тих и задъхан от вълнение. Не можех да преценя дали да се смея, или да се дразня.

– Добре, и какво прави тя сега?

Той млъкна.