– Пратихме ги за зелен хайвер, както си трябва, както се разбрахме. Беше жестоко. Успяхме да ги накараме да си мислят, че ако закачат торбички със сяра над леглата си, тя няма да ги нападне, докато спят.

– Не си измисляйте толкова. Трябва да им създадем повече занимавки.

– Не се безпокой. Морфран го бива за шоу. Запали син пламък от нищото и се направи, че изпада в транс и всичко останало. Каза им, че ще измисли прогонващо заклинание, но ще му трябва светлината на пълнолунието, за да го завърши. Мислиш ли, че това ще ти даде достатъчно време?

По принцип бих казал да. Все пак не се налага да търся Анна. Знам точно къде е.

– Не съм сигурен – отговарям. – Отидох пак снощи и тя ми нарита задника из цялата стая.

– И какво ще правиш?

– Говорих с един приятел на баща ми. Той каза, че трябва да разберем какво ѝ дава тази свръхсила. Познаваш ли вещици?

Той присвива очи.

– Майка ти не е ли такава?

– Познаваш ли черни вещици?

Той се върти неспокойно в седалката известно време и после свива рамене.

– Ами, аз, май. Не съм толкова добър, но мога да вдигам предпазни бариери и да карам елементите да работят за мен и такива работи. Морфран също е, но той вече не практикува.

Завива наляво и паркира пред антикварния магазин. През витрината виждам опърпаното черно куче, носът му е залепен за стъклото, а опашката му тропа по пода.

Влизаме и откриваме Морфран зад щанда да слага етикет с цена на някакъв нов пръстен, красив и старинен, с голям черен камък.

– Случайно да разбираш нещо от заклинания и екзорсизъм? – питам аз.

– Разбира се – казва той, без да вдигне поглед от работата си.

Черното му куче е приключило с посрещането на Томас и се обляга тежко на бедрото му.

– В това място витаеше какво ли не, като го наех. Все още има разни неща. Тези предмети си вървят с бившия собственик, ако разбираш какво имам предвид.

Оглеждам магазина. Разбира се. Антикварните магазини сигурно си имат по едно-две привидения, които се разхождат из тях. Очите ми попадат на голямо овално огледало, закачено за дъбова тоалетна маса. Колко ли лица са се взирали в него? Колко ли мъртви отражения чакат там и си шепнат едно на друго в тъмното?

– Можеш ли да ми намериш малко неща? – питам.

– Какви неща?

– Трябват ми кокоши крака, кръг от осветени камъни, заключваща пентаграма и някакво си нещо за врачуване.

Хвърля ми мръсен поглед.

– Някакво си нещо за врачуване? Доста точно описание.

– Добре де, нямам още всички детайли. Можеш ли да ми намериш, или не?

Морфран свива рамене.

– Мога да пратя Томас на езерото. Ще извадим тринадесет камъка от водата. Едва ли ще намерим по-осветени от това. Кокошите крака ще трябва да ги поръчаме, а колкото до някаквото нещо за врачуване, обзалагам се, че искаш огледало, или може би кристална топка или кристална купа.

– В кристалната топка се вижда бъдещето – казва Томас. – За какво му е това?

– В кристалната топка се вижда каквото искаш да видиш – поправя го Морфран. – А колкото до заключващата пентаграма, това ми се струва прекалено. Запалете тамян за защита или някакви билки. Това би трябвало да е предостатъчно.

– Наясно ли си срещу какво се изправяме? – питам аз. – Тя не е просто призрак. Тя е ураган. Нямам нищо против да се презастраховаме.

– Виж, хлапе. Това, за което говориш, си е чисто и просто сеанс. Призовавате духа и го затваряте в кръга от камъни. Ползвате кристална купа, за да получите отговори. Прав ли съм?

Кимвам. От устата му звучи толкова лесно. Но за някой, който не се занимава със заклинания и който е прекарал последната нощ подмятан като гумена топка, изглежда почти невъзможно.

– Имам един приятел в Лондон, който урежда детайлите. Ще имам заклинанието до няколко дни. Може и да ми трябват още неща според зависи.

Морфран свива рамене.

– И без това най-доброто време за призоваване на духове е след пълнолуние – казва. – Това ти дава седмица и половина. Предостатъчно време.

Той присвива очи и така изглежда точно като внука си.

– Тя май ти взима здравето, а?

– Не задълго.

Градската библиотека не е кой знае колко впечатляваща, но може би просто съм разглезен, израствайки с баща ми и колекциите от прашни томове на приятелите му. В нея обаче има доста добра хроника на местната история, което е важното в моя случай. Понеже трябва да намеря Кармел и да оправим цялото това с домашното по биология, давам задача на Томас да търси информация за Анна и нейното убийство в базата данни на компютъра.

Намирам Кармел на една маса в дъното, зад редиците книги.

– Какво прави Томас тук? – пита тя, когато сядам.

– Прави проучване за някакъв доклад – свивам рамене. – Та, какво е това домашно?

Тя се ухилва.

– Таксономична класификация.

– Гадно. И скучно.

– Трябва да направим таблица по биологични типове и видове. На нас ни се паднаха рак-отшелник и октопод.

Тя свива вежди.

– Как се пише множествено число на „октопод“ на латински? Не е ли octopuses?

– Мисля, че е octopi – казвам аз и завъртам учебника към себе си.

Да го свършваме и да се приключва, макар че е последното нещо, с което ми се занимава в момента. Искам да гледам статии от вестници с Томас, да търсим нашето мъртво момиче. От мястото, където седя, го виждам на компютъра, прегърбен към екрана, да щрака трескаво с мишката. После пише нещо на листче хартия и става.

– Кас – чувам Кармел да казва, а от тона на гласа ѝ усещам, че явно говори от известно време.

Слагам най-чаровната си усмивка.

– Аха?

– Попитах дали искаш да правиш октопода, или рака-отшелник.

– Октопода. Много са вкусни със зехтин и лимон. С лека панировка.

Кармел прави гримаса.

– Отврат.

– Не, не е. Постоянно ядяхме такива с баща ми в Гърция.

– Бил си в Гърция?

– Да – казвам разсеяно, докато прелиствам страници с безгръбначни. – Живяхме там няколко месеца..., когато бях на четири примерно. Не помня много.

– Баща ти много ли пътува? За работа, предполагам?

– Да. Или поне пътуваше.

– Вече не го ли прави?

– Баща ми е мъртъв.

Мразя да говоря с хората за това. Никога не знам как точно ще прозвучи гласът ми, като го казвам, и мразя стреснатите им погледи, докато се чудят какво да ми отговорят. Не поглеждам към Кармел. Просто продължавам да чета за различните биологични родове. Тя казва, че съжалява, и пита какво се е случило. Казвам ѝ, че е бил убит, и тя ахва.

Това са правилните реакции. Би трябвало да съм трогнат от опита ѝ за съчувствие. Не е нейна вината, че не съм. Просто съм виждал тези лица и съм чувал тези ахкания твърде дълго време. Убийството на баща ми вече ме прави само и единствено гневен.

Изведнъж ми проблясва, че Анна е последната ми тренировъчна работа. Тя е невероятно силна. Тя е най-трудното нещо, срещу което мога да си представя, че ще ми се наложи да се изправя. Ако я победя, ще бъда готов. Ще съм готов да отмъстя за баща си.

Мисълта за това ме смразява. Идеята да се върна в Батън Руж, да се върна в тази къща, досега винаги е била някак абстрактна. Просто идея, дългосрочен план. Предполагам, че колкото и да се ровех в проучвания за вуду магията, част от мен нарочно забавяше нещата. А и не бях особено ефективен до момента. Все още не знам какво е убило баща ми. Не знам дали въобще ще мога да призова това нещо, а и ще бъда съвсем сам. Да взема майка ми не е вариант. Не и след като години наред крия разни книги и дискретно сменям интернет страници, когато тя влезе в спалнята ми. Ще ме заключи в стаята ми до живот, ако някога разбере, че обмислям такова нещо.

Потупване по рамото ме вади от транса. Томас поставя вестник на масата пред мен – крехка, пожълтяла стара хартия, която се изненадвам, че изобщо са му дали да извади.

– Това успях да намеря – казва той.

И ето я, на първа страница, а отдолу заглавието гласи „Момиче открито заклано“. Кармел се надига, за да види.