– Кас – казва Томас и сочи зад мен.

Но аз вече знам, че призракът се е изправил и ще ме атакува в гръб. Отстъпвам встрани и прокарвам камата през ребрата му. Той се свлича на коляно.

– Всеки път е различно – казвам аз. – С изключение на края.

Поглеждам право към Уил, готов съм да довърша работата. Но в този момент усещам как ръцете на призрака ме хващат за глезените и ме дърпат.

Какво казах току-що? И двете му ръце. Точно така. Само че си спомням ясно как отрязах едната. Тази мисъл ми се струва много интересна момент преди главата ми да се блъсне в талашитения под. Призракът се хвърля към гърлото ми и едва го удържам. Поглеждам ръцете и виждам, че едната е различна от другата. Малко по-тъмен тен на кожата, с по-дълги пръсти и изгризани нокти. Чувам как Кармел крещи на Томас и Уил да ми помогнат, но това е последното, което искам. Това би ми развалило кефа.

И все пак, докато се търкалям по пода със стисната челюст, опитвайки се да насоча камата към гърлото на призрака, ми се ще да имах малко повече от спортната физика на Уил. Аз съм слаб и жилав и това ме прави бърз и гъвкав, но когато стане дума за свободна борба, нямаше да е лошо да мога да метна някого през стаята.

– Нищо ми няма – казвам на Кармел. – Просто го чакам да се измори.

Думите ми са задавени от издайническо стенание и от напъна на цялото ми тяло. Те ме гледат с ококорени очи, а Уил прави отривиста крачка напред.

– Стой настрана! – извиквам и успявам да ритна противника си в корема. – Просто ми трябва малко време. Тук са двама, нали се сещаш?

Дишам тежко, пот се стича в косата ми.

– Няма грижи... просто ще трябва да правя всичко по два пъти.

Поне така се надявам. Това е единственото, което ми хрумва да опитам. Би следвало всичко да се свежда до отчаяно кълцане и ръгане. Не си представях точно това, като предложих да дойдем да половуваме. Къде са всички приятни и лесни призраци, когато ти трябват?

Напрягам мускули и със силен ритник отхвърлям ченгето/жп работник от себе си. Изправям се с мъка на крака, стисвам камата по-здраво и се концентрирам. Той е приклекнал за скок и когато се хвърля към мен, аз започвам да махам и да кълцам с камата като ходещ пасатор. Надявам се отстрани да изглежда по-ефектно, отколкото ми се струва. Косата и дрехите ми се раздвижват от полъх, който не усещам по тялото си. Черен дим изригва изпод мен.

Преди да приключа – преди с него да е приключено – чувам два отделни гласа, един през друг, в някаква мрачна хармония. След всичкото кълцане се взирам в две различни лица, заемащи едно и също пространство: два реда зъби, които скърцат, едно синьо око и едно кафяво. Радвам се, че свърших и това. Некомфортът и раздвоението, които изпитвах в началото, са се изпарили. Независимо дали този призрак е причинил вреда на някой друг, със сигурност е причинявал вреда на двете души, пленени в него. Където и да ги изпращам, сигурно е по-добре от това – да си в капан с човека, когото мразиш най-много, да се побърквате един друг ден след ден, седмица след седмица, година след година.

Когато всичко свършва, стоя сам в центъра на стаята, струйки дим се разнасят към тавана и изчезват. Томас, Кармел и Уил стоят вкопчени един в друг и се взират в мен. Ченгето и жп работника ги няма. Няма я и пушката.

– Това беше... – е всичко, което Томас намира сили да каже.

– Това е работата ми – казвам простичко, като ми се иска да не бях толкова задъхан. – Така че, без повече спорове.

Четири дни по-късно седя на плота в кухнята и гледам как майка ми мие някакви смешно изглеждащи корени, които после стърже и реже, за да добави към билковата смес, която ще носим около вратовете си довечера.

Довечера. Най-после. Имам чувството, че отне цяла вечност, а все пак ми се иска да имам поне още един ден. Все някак си се озовавах пред къщата на Анна, всяка нощ, неспособен да измисля какво да ѝ кажа. И всяка нощ тя се показваше на прозореца и ме гледаше. Не съм спал много напоследък, макар че част от това се дължи и на кошмарите. Стават все по-лоши, откакто пристигнахме в Тъндър Бей. А това се случва в много лош момент. Изтощен съм, когато не бива – когато най-малко мога да си го позволя.

Не помня дали баща ми е имал кошмари, или не, но дори да е имал, не би ми казал. Гидиън също не е споменавал, а и аз не съм повдигал темата, защото ме е страх да не се окажа единствен. Това би означавало, че съм по-слаб от предците си. Че не съм толкова силен, колкото всички очакват от мен.

Сънят винаги е един и същ. Фигура, надвесена над лицето ми. Страхувам се, но също така знам, че фигурата е свързана с мен по някакъв начин. Това не ми харесва. Мисля, че е баща ми.

И все пак не точно. Баща ми е продължил пътя си. Майка ми и Гидиън са се уверили в това; стояли са в къщата в Батън Руж, където е бил убит, много нощи подред, изписвали са руни и са горили свещи. И той не се е появил. Тогава не можах да преценя дали майка ми беше по-скоро успокоена, или разочарована от това.

Гледам я сега как забързано реже и намачква различни билки, премерва порциите и ги разсипва от хаванчето с чукалото. Движенията ѝ са бързи и отмерени. Наложи ѝ се да го прави в последния момент, защото се оказа трудно да намери очеболец, и в крайна сметка поръча от някакъв непознат доставчик.

– И за какво е това? – питам аз и взимам едно парченце.

То е изсушено и зеленикаво-кафяво. Прилича на сено.

– Пази от нараняване от пръсти на ръка. Другото му име е петпръстник – казва тя разсеяно, после ме поглежда. – Анна има по пет пръста на ръцете, нали?

– На всяка от тях – казвам развеселено и оставям парченцето обратно.

– Пак почистих камата – казва тя, докато добавя щипка алетрис, за който казва, че държи враговете настрана. – Ще ти трябва. Доколкото разбирам, като чета заклинанието, то доста ще я отслаби. Ще можеш да довършиш започнатото. Да направиш това, за което дойде.

Забелязвам, че не се усмихва. Макар че напоследък не се навъртам много вкъщи, тя ме познава. Знае, когато нещо не е както трябва, и обикновено има доста добра представа какво точно е то. Нарича го майчински инстинкт.

– Какво не е наред този път, Касио? – пита тя. – Какво е различно?

– Нищо. Нищо не би трябвало да е различно. Тя е по-опасна от всеки друг призрак, който съм срещал. Може би дори от тези, които татко е срещал. Убивала е повече; по-силна е.

Поглеждам купчинката нарязан петпръстник.

– Но е и по-жива от всеки друг. Не е объркана. Не е някакво влачещо се, жалко същество, което убива от страх и ярост. Нещо ѝ е причинило всичко това и тя го съзнава.

– Колко знае тя според теб?

– Мисля, че ѝ е ясно всичко, но се страхува да ми каже.

Майка ми отмята коси от очите си.

– След тази нощ ще разбереш със сигурност.

Смъквам се от плота.

– Мисля, че вече разбирам – казвам гневно. – Знам кой я е убил.

Не мога да спра да мисля за това. За мъжа, който я е тероризирал, това младо момиче, и ми се иска да му размажа мутрата. С глас като на робот преразказвам на майка си това, което ми каза Анна. Когато я поглеждам, виждам големите ѝ тъжни кравешки очи.

– Това е ужасно – казва тя.

– Да.

– Но не можеш да пренапишеш историята.

Ще ми се да можех. Ще ми се тази кама да беше способна на повече неща освен да убива – искам да разрежа линията на времето и да вляза в онази къща, в кухнята, където той я причаква, и да я измъкна оттам. Щях да направя така, че тя да има бъдещето, което заслужава.

– Тя не иска да убива хора, Кас.

– Знам. Но как тогава да...

– Ще го направиш, защото трябва – казва тя простичко. – Защото тя има нужда от това.

Поглеждам камата, забита в буркана със сол. Нещо ми замирисва на хапче за болно гърло. Майка ми кълца поредната билка.

– Това какво е?

– Анасон.

– И за какво служи?

Тя се усмихва леко.

– Мирише приятно.

Поемам дълбоко въздух. След по-малко от час всичко ще е готово и Томас ще ме прибере с колата. Ще взема малките кадифени торбички, завързани с дълги корди, и четирите бели квадратни свещи с есенции от масла, а той ще носи кристалната купа и торбата с камъните. И ще отидем да убием Анна Корлов.