– Добре – казва тя.

– И Кармел...

– Да?

– Никога повече не ме наричай „ловец на духове“, става ли?

Тя се усмихва и аз също.

– Само да сме наясно.

Тя леко ме докосва, като тръгва към колата си, но аз я хващам за лакътя.

– Не си споменавала за глупостите, които ти е казал Томас, на други хора, нали?

Тя клати глава.

– Дори на Натали и Кейти?

– Казах на Нат, че ще се виждам с теб, за да ме покрива, ако нашите се обадят. Казах им, че ще спя при нея.

– За какво ѝ каза, че ще се виждаме?

Тя ми хвърля презрителен поглед. Предполагам, че Кармел Джоунс се среща тайно през нощта с момчета само по романтични причини. Прокарвам нервно ръка през косата си.

– И какво сега, трябва да си измисля нещо за в училище? Че сме се натискали например?

Струва ми се, че мигам излишно много. А раменете ми са приведени и се чувствам с десет сантиметра по-нисък от нея. Тя ме гледа развеселена.

– Не те бива много в това, а?

– Нямам кой знае колко практика, Кармел.

Тя се смее. Мамка му, наистина е красива. Нищо чудно, че Томас е изпортил всичките ми тайни. Само едно шибване с камшика на миглите ѝ сигурно го е пратило в нокаут.

– Не се безпокой – казва тя. – Ще измисля нещо. Ще кажа на всички, че се целуваш страхотно.

– Не искам да ми правиш услуги. Виж, просто карай след мен до нас, става ли?

Тя кимва и се мушка в колата си. Влизам в моята и ми се приисква да надуя клаксона, като ударя глава във волана. Така поне няма да се чува, че крещя. Защо е толкова объркано всичко? Заради Анна ли? Или заради нещо друго? Защо не мога да държа хората далеч от работата си? Никога не ми е било толкова трудно. Досега всички вярваха на каквато и лигава история да измисля, защото дълбоко в себе си не искаха да знаят истината. Като Чейс и Уил. Те изкльопаха измислиците на Томас доста лесно.

Но вече е твърде късно. Томас и Кармел са замесени в играта. А този път тя е много по-опасна.

– Томас с родителите си ли живее?

– Не мисля – казва Кармел. – Родителите му загинаха в катастрофа. Пиян шофьор влязъл в тяхната лента. Или поне така казват хората в училище.

Тя свива рамене.

– Мисля, че живее само с дядо си. Стар, доста странен тип.

– Супер.

Блъскам по вратата. Не ми пука дали ще събудя Морфран. Ще му дойде добре малко вълнение на пиперливия стар ястреб. Но след около тринадесет много шумни и дрънчащи потропвания вратата се отваря рязко и се появява Томас в някакъв изключително непривлекателен зелен халат.

– Кас? – прошепва той през жабата в гърлото си.

Не мога да не се усмихна. Трудно е да му се сърди човек, когато изглежда като четиригодишно дете с размери на тийнейджър, с коса, сплескана на една страна, и очила, които висят по средата на носа му. Когато осъзнава, че и Кармел стои насреща му, той бързо избърсва уста, в случай че има нощни лигички, и се опитва да приглади косата си. Неуспешно.

– Ъ, какво правите тук?

– Кармел ме проследи до къщата на Анна – казвам с нахална усмивка. – Ще познаеш ли защо би ѝ хрумнало такова нещо?

Той се изчервява. Не знам дали е защото се чувства виновен, или защото Кармел го вижда по пижама. Така или иначе, се отмества, за да ни пусне да влезем, и ни води през оскъдно осветен коридор към кухнята.

Навсякъде мирише на билковия тютюн от лулата на Морфран. Виждам го и него, едрата му приведена фигура налива кафе. Подава ми чаша преди дори да съм поискал. Мърморейки си нещо по наш адрес, той излиза от кухнята.

Междувременно Томас е спрял да се щура нервно наоколо и сега се взира в Кармел.

– Тя се е опитала да те убие – изтърсва той с ококорени очи. – Не можеш да спреш да мислиш как сгърчените ѝ пръсти се стрелват към корема ти.

Кармел премигва.

– Как разбра?

– Не прави така – предупреждавам Томас. – Караш хората да се чувстват некомфортно. Навлизаш в личното им пространство, нали се сещаш?

– Знам – казва той и добавя към Кармел. – Не го правя много често. Обикновено само когато хората имат силни или агресивни мисли или когато мислят за едно и също постоянно.

Той се усмихва.

– В твоя случай – и трите.

– Ти четеш мисли? – пита Кармел с недоверие.

– Седни, Кармел – казвам аз.

– Не ми се сяда – казва тя. – Научавам толкова много интересни неща за Тъндър Бей през последните няколко дни.

Скръства ръце.

– Ти четеш мисли, нещо в онази къща коли бившите ми гаджета, а пък ти...

– Убивам призраци – довършвам вместо нея. – С това.

Вадя камата и я поставям на масата.

– Какво друго ти е казал Томас?

– Само че и баща ти е правел същото – казва тя. – Предполагам, че така е умрял.

Поглеждам Томас ядосано.

– Съжалявам – казва той безпомощно.

– Няма нищо. Не ти е лесно. Знам.

Ухилвам се, а той ме поглежда отчаяно. Все едно на Кармел не ѝ е ясно вече. Да не е сляпа? Въздъхвам.

– И сега какво? Има ли някакъв шанс просто да ти кажа да се прибереш и да забравиш всичко това? Има ли някакъв начин да избегна това да се превърнем в някаква весела групичка от...

Преди устата ми да довърши фразата, навеждам глава и изпъшквам в ръцете си. Кармел схваща и се засмива.

– Весела групичка ловци на духове? – пита тя.

– Аз ще съм Питър Венкман – казва Томас.

– Няма да си заплюваме герои – отвръщам рязко. – Не сме ловците на духове. Аз боравя с камата, аз убивам духовете и не искам да ми се мотаете в краката през цялото време. Освен това е очевидно, че аз щях да съм Питър Венкман.

Поглеждам Томас косо.

– Ти щеше да си Егон.

– Чакай малко – казва Кармел. – Не решаваш само ти. Майк ми беше приятел, или нещо като приятел.

– Това не значи, че можеш да помогнеш. Тук не става дума за отмъщение.

– А за какво?

– Става дума... да я спра.

– Ами, не може да се каже, че се справяш много добре. А и от това, което видях, не изглеждаше даже да се опитваш.

Кармел е повдигнала вежда към мен. От този поглед нещо започва да пари по бузите ми. Леле майко, изчервявам се!

– Това са глупости – изтърсвам аз. – Тя е труден противник, какво да правя? Но имам план.

– Да – казва Томас в моя защита. – Кас го е измислил. Вече събрах камъни от езерото. Сложил съм ги да се зареждат на лунна светлина. Кокошите крака ги поръчахме, но временно ги нямат в наличност.

Като заговаряме за заклинанието, ми става тревожно, сякаш нещо бъркам. Сякаш пропускам нещо.

Някой влиза, без да чука. Почти не забелязвам и това ме кара да мисля, че пропускам и още нещо. Напъвам си мозъка още няколко секунди и тогава вдигам поглед и виждам Уил Розенбърг.

Изглежда като да не е спал с дни. Диша тежко, а брадичката му е увиснала. Чудя се дали е пил. Има петна от мръсно и мазно по дънките му. Горкото момче приема всичко това доста тежко. Той се взира в ножа ми на масата, затова го взимам и го прибирам в задния джоб.

– Знаех си, че нещо не е наред с теб – казва той.

Дъхът му е шестдесет процента бира.

– Всичко това се случва някак си заради теб, нали? Откакто дойде тук, всичко се обърка. Майк го усещаше. Затова не искаше да се навърташ около Кармел.

– Майк не знаеше нищо – казвам спокойно. – Това, което се случи с него, беше нещастен случай.

– Убийството не е нещастен случай – промърморва Уил. – Спри да ме лъжеш. Каквото и да си намислил, искам да се включа.

Изпъшквам. Нищо не върви както трябва. Морфран се връща в кухнята без да ни обръща внимание и вместо това се взира в кафето си, сякаш там се случва нещо супер интересно.

– Кръгът се разширява – е всичко, което казва.

Изведнъж проблемът, който ми убягва, щраква на мястото си.

– Мамка му – казвам.

Отмятам глава назад и гледам в тавана.

– Какво – пита Томас. – Какво има?

– Заклинанието – отговарям. – Кръгът. Трябва да сме вътре в къщата, за да го направим.

– Да, и? – казва Томас.

Кармел загрява веднага; лицето ѝ помръква.