– Ами, Кармел беше в къщата тази сутрин и Анна почти я изяде. Единственият човек, за когото е безопасно да бъде в тази къща, съм аз, а аз нямам достатъчно вещерски умения, за да направя сам заклинанието.

– Не можеш ли да я задържиш достатъчно дълго, за да можем ние да направим защитния кръг? После ще сме в безопасност.

– Не – казва Кармел. – Няма начин. Трябваше да го видите тази сутрин, тя го гонеше като муха.

– Мерси – изсумтявам аз.

– Вярно е. Томас няма да излезе жив оттам. Ти не можеш да го защитиш. А той самият ще е зает със заклинанието.

Уил скача напред и сграбчва лакътя на Кармел.

– За какво говориш? Ти си ходила в къщата? Да не си луда?! Майк щеше да ме убие, ако ти се беше случило нещо лошо!

Тогава си спомня, че Майк е мъртъв.

– Трябва да измислим начин да оформим кръга и да направим заклинанието – мисля на глас. – Иначе Анна никога няма да ми каже по собствена воля какво се е случило.

Най-после Морфран проговаря.

– Всичко се случва с причина, Тезеус Касио. Имаш по-малко от седмица да измислиш нещо.

По-малко от седмица. По-малко от седмица. Няма как да стана компетентна вещица за по-малко от седмица, а със сигурност няма да стана и по-силен или по-способен да контролирам Анна. Трябва ми подкрепление. Трябва да се обадя на Гидиън.

Всички стоим в градината пред къщата на Томас, сбирката ни в кухнята приключи. Неделя е, мързелива, тиха неделя, твърде рано е дори за църква. Кармел върви с Уил към колите. Каза, че ще го изпрати до тях, ще постои малко с него. Все пак тя е най-близката му приятелка, а едва ли може да си представи, че Чейс помага много в случая. Предполагам, че е права. Преди да тръгне, тя дръпна Томас настрана и си казаха нещо шепнешком. Докато гледаме как Кармел и Уил се отдалечават, го питам за какво е станало дума.

Той свива рамене.

– Просто искаше да ми каже, че се радва, че съм ѝ разказал. И че се надява да не си ми ядосан, защото тя ще пази тайната ти. Просто иска да помогне.

И после продължава да говори и да говори и да се опитва да придаде важност на това как тя го била докоснала по ръката. Ще ми се да не бях питал, защото сега няма да млъкне.

– Виж – казвам, – радвам се, че Кармел е започнала да те забелязва. Ако си изиграеш добре картите, може и да имаш шанс. Просто не ѝ бъркай в главата твърде много. Доста я стресна с това.

– Аз и Кармел Джоунс – казва той подигравателно, макар че продължава да се взира с надежда след колата ѝ. – След милион години, може би. По-вероятно е да се забие с Уил, докато го успокоява. Той е умен, харесван, като нея. Не е лошо момче.

Томас пооправя очилата си. И Томас не е лошо момче и може би един ден ще го осъзнае. Засега му казвам да отиде да се облече.

Когато той се обръща и тръгва обратно към къщата, забелязвам нещо. Около градината минава пътечка в полукръг, която стига до края на алеята към пътя. Там, където се срещат, има малко бяло дърво, фиданка на бреза. А от най-ниския клон виси тънък черен кръст.

– Хей – викам след него и соча. – Какво е това?

Но не ми отговаря той. Морфран излиза наперено на верандата по чехли и синя пижама, с кариран халат, завързан около издутия му корем. Тоалетът му изглежда нелепо под рокендрол брадата с плитка, но не за това мисля сега.

– Кръстът на Папа Легба – казва той простичко.

– Ти практикуваш вуду? – казвам аз и той изсумтява, което приемам за потвърждение. – И аз.

Той се изсмива в чашата с кафе.

– Не, не практикуваш. А и не бива.

Добре де, беше блъф. Не практикувам. Уча се. А тук имам златна възможност.

– Защо да не бива? – питам.

– Синко, във вуду магията става въпрос за сила. Силата, която е в теб, и силата, която канализираш. Силата, която крадеш, и силата, която получаваш от скапаното пиле, което изяждаш на вечеря например. А ти имаш около десет хиляди волта в това нещо в кожената ножница на кръста ти.

Инстинктивно докосвам камата в задния ми джоб.

– Ако се занимаваше с вуду и беше успял да канализираш това, ами, тогава щеше да е като да гледам как нощна пеперуда лети към огромна лампа за комари. Щеше да изгаряш двадесет и четири часа в денонощието.

Той свива очи.

– Може би някой ден ще те науча.

– Ще се радвам.

Казвам последното в момента, в който Томас се появява отново на верандата в чисти, но все пак разностилни дрехи. Притичва надолу по стълбичките.

– Къде отиваме? – пита той.

– Пак при Анна – казвам аз.

Той леко позеленява.

– Трябва да измисля как да стане този ритуал или след седмица ще се взирам в няколко откъснати глави и вътрешностите на Кармел.

Томас позеленява и го тупвам по рамото.

Обръщам се пак към Морфран. Той ни хвърля погледи над ръба на чашата кафе. Значи вуду магията канализира сила. Интересен тип е този. А и ми даде твърде много храна за размисъл, за да мога да заспя.

По пътя натам събитията от последната нощ започват да избледняват. Клепачите ми са като шкурка, а главата ми клюма, дори и след като изпих на един дъх чашата с разредител за боя, на което Морфран вика кафе. Томас мълчи по целия път към Анна. Сигурно още си мисли за докосването на Кармел по ръката му. Ако животът беше справедлив, Кармел щеше да се обърне и да погледне в очите му, да види, че той е неин покорен роб, и да бъде благодарна. Да го вдигне на крака и той да не бъде вече роб, а да бъде просто Томас и двамата да са щастливи, че се имат един друг. Но животът не е справедлив. Тя сигурно ще се хване с Уил, а Томас ще страда тихо.

– Не искам да доближаваш къщата – казвам, за да го извадя от унеса и за да се уверя, че няма да пропусне отбивката. – Може да изчакаш в колата или да дойдеш с мен отпред. Но сигурно е нестабилна след тази сутрин, така че е най-добре да не се качваш на верандата.

– Не се тревожи, нямам такива намерения – изсумтява той.

Паркираме на алеята пред къщата, той решава да остане в колата. Тръгвам сам. Като отварям вратата, поглеждам надолу, за да се уверя, че стъпвам във фоайето и няма да падна по лице в морето от мъртви тела.

– Анна? – викам я. – Анна? Добре ли си?

– Доста тъп въпрос.

Тя излиза от една стая до стълбите на горния етаж. Обляга се на парапета – не черната богиня, а момичето.

– Аз съм мъртва. Не мога нито да съм добре, нито да не съм добре.

Очите ѝ са тъжни. Тя е самотна, виновна и в капан. Мъчно ѝ е за самата себе си и не мога да кажа, че я виня.

– Не исках да стане така – казвам честно и пристъпвам към стълбите. – Не бих те поставил в такава ситуация. Кармел ме беше проследила.

– Тя добре ли е? – пита Анна с изненадващо изтънял глас.

– Нищо ѝ няма.

– Това е добре. Мислех, че може да съм я наранила. А тя има толкова хубаво лице.

Анна не гледа към мен. Човърка нещо по парапета. Опитва се да ме накара да кажа нещо, но не знам какво.

– Трябва да ми кажеш какво се е случило с теб. Трябва да знам как си умряла.

– Защо искаш да ме накараш да си го припомня? – пита тихо тя.

– Защото трябва да те разбера. Трябва да разбера защо си толкова силна – започвам да мисля на глас. – Доколкото знам, убийството ти не е било чак толкова странно или ужасно. Не е било дори чак толкова брутално. И не мога да разбера защо си такава, каквато си. Трябва да има нещо...

Когато спирам, Анна ме гледа с разширени, отвратени очи.

– Какво?

– Започвам да съжалявам, че не те убих – казва тя.

На лишения ми от сън мозък му отнема минутка да я разбере, но когато това най-после се случва, се чувствам като пълен задник. Бил съм около твърде много смърт. Виждал съм толкова много болни, извратени неща, че говоря за тях все едно разказвам приказка за лека нощ.

– Колко знаеш – пита тя, – за това, което се случи с мен?

Гласът ѝ е по-тих, почти сподавен. Разговорите за убийства, изброяването на факти са неща, с които съм израснал. Само че сега не знам как да го направя. Когато Анна стои пред мен, това се превръща в нещо повече от думи или картинки от книга. Когато най-после проговарям, казвам всичко бързо и нацяло, както се маха лепенка от рана.