Леко успокоение се настанява по кожата ми. С полтъргайсти мога да се справя. Свивам рамене, излизам от кухнята и отивам в дневната, където покритият с прашен чаршаф диван ми изглежда толкова облекчаващо познат. Просвам се на дивана, като се надявам, че отстрани това изглежда като проява на някаква смелост. Нищо че ръцете ми още треперят.

– Махай се!

Анна кресва точно над рамото ми. Надигам се и поглеждам над ръба на облегалката и ето я там, моята богиня на смъртта, с коси като голям облак от черни змии и зъби, с които скърца толкова силно, че би накарала живи венци да кървят. Импулсът да скоча към нея с извадена кама кара сърцето ми да ускори двойно ритъма си. Но поемам дълбоко въздух. Анна не ме уби досега. Имам предчувствието, че и в момента не иска да ме убие. Защо иначе ще си губи времето с аквапарка на труповете долу? Дарявам я с най-наперената си усмивка.

– А ако не искам? – питам.

– Дошъл си да ме убиеш – изръмжава тя, очевидно решавайки да не обърне внимание на въпроса ми. – Но не можеш.

– Кое от двете те ядосва повече всъщност?

Тъмна кръв минава през очите и кожата ѝ. Тя е ужасна, отвратителна – убийца. А също така подозирам, че съм в пълна безопасност с нея.

– Ще намеря начин, Анна – обещавам ѝ. – Все има начин да те убия, да те отпратя.

– Не искам никъде да ходя – казва тя.

Цялата ѝ форма се свива, тъмнината се стопява и пред мен застава Анна Корлов, момичето от снимката във вестника.

– Макар че заслужавам да умра.

– Тогава не си го заслужавала – казвам, без задължително да ѝ противореча.

Защото не смятам, че труповете долу са само плод на въображението ѝ. Мисля, че някъде там Майк Андовър наистина бива погълнат от стените на къщата, дори да не го виждам.

Тя разтърсва ръка, долу в китката, където все още се задържат черни вени. Разтърсва я по-силно, затваря очи и те изчезват. Хрумва ми, че гледам не просто един призрак. Гледам призрака и нещото, което е причинено на този призрак. Това са две различни неща.

– Налага ти се да се бориш с това, нали? – казвам меко.

Очите ѝ са пълни с изненада.

– В началото не можех да се боря с него въобще. Това не бях аз. Бях полудяла, затворена вътре, а това беше просто един ужас, който вършеше страшни неща, докато аз гледах, свита в ъгълчето на съзнанието си.

Тя повдига глава и косата се спуска меко по раменете ѝ. Не мога да ги видя като един и същи човек. Богинята и това момиче. Представям си я как гледа през собствените си очи, като че ли са просто прозорци, притихнала и изплашена в бялата си рокля.

– Сега кожата ни се сля – продължава тя. – Аз съм тя. Аз съм това.

– Не – казвам аз и веднага щом го правя, знам, че е вярно. – Ти я ползваш за маска. Можеш да я свалиш. Вече го направи, за да пощадиш мен.

Ставам и заобикалям дивана. Анна изглежда толкова крехка, в сравнение с това, което беше допреди малко. Но не отстъпва и не свежда поглед. Тя не се страхува. Тя е тъжна и любопитна като момичето от снимката. Чудя се каква е била, когато е била жива, дали е било лесно да я разсмееш, дали е била умна. Невъзможно е да си мисля, че е останало много от това момиче сега, шестдесет години и бог знае колко убийства по-късно.

Изведнъж се сещам, че съм ѝ бесен. Размахвам ръка към кухнята и към вратата на мазето.

– Какво беше това, по дяволите?

– Мислех, че трябва да знаеш с какво се захващаш.

– Какво? Да ми се тръшкаш в кухнята като разглезено момиченце – свивам очи. – Опитваш се да ме изплашиш ли? С тази жалка сценка ли се надяваше да ме накараш да хукна навън?

– Жалка сценка? – казва тя подигравателно. – Обзалагам се, че почти си напълнил гащите.

Отварям уста и бързо я затварям. Тя почти ме накара да се засмея, а все още се напъвам да съм ѝ ядосан. Само да не напълня гащите от напъване. Ох, мамка му. Смея се.

Анна премигва и се усмихва, само за момент. Тя също се опитва да не се засмее.

– Бях... – тя спира. – Бях ти ядосана.

– За какво? – питам аз.

– За това, че се опита да ме убиеш – казва тя и тогава и двамата се разсмиваме.

– И особено след като ти толкова се постара да не ме убиеш – усмихвам се. – Сигурно ти се е сторило много грубо от моя страна.

Смея се с нея. Говорим си. Какво е това, някаква изкривена версия на стокхолмски синдром?

– Защо си тук? Пак ли си дошъл да се опитваш да ме убиеш?

– Колкото и странно да звучи, не. Аз... сънувах гаден сън. Искаше ми се да поговоря с някого.

Прокарвам ръка през косата си. От години не съм се чувствал толкова неловко. Всъщност май никога не съм се чувствал толкова неловко.

– И си помислих, ами, Анна сигурно и без това е будна. И ето ме тук.

Анна се засмива леко през нос. После свива вежди.

– Какво мога да ти кажа? За какво можем да си говорим? Нямам контакт със света от толкова много време.

Свивам рамене. Следващото изречение излиза от устата ми, преди да разбера какво се случва.

– Ами, аз и без това не си падам много по света, така че...

Стискам челюст и гледам в пода. Не мога да повярвам, че се държа като някое емо. Оплаквам се на момиче, което е било брутално убито на шестнайсет. Тя е прикована в тази къща с трупове, а аз имам възможност да ходя на училище и да бъда троянец; да ям сандвичите с фъстъчено масло на майка ми и да...

– Ти вървиш с мъртвите – казва тя деликатно. Очите ѝ са озарени и – не мога да повярвам – съчувстващи. – Ходиш след нас от...

– Откакто баща ми умря – казвам аз. – А преди това той вървеше след вас, а аз го следвах. Смъртта е моят свят. Всичко друго, училище, приятели, са само неща, които ми се пречкат, докато стигна до следващия си призрак.

Никога не съм го казвал на глас преди. Никога не съм си позволявал да го мисля за повече от секунда. Гледах постоянно да съм зает с нещо и да не ми остава време да мисля за живота, за живеенето, независимо колко много искаше майка ми да се забавлявам, да излизам, да кандидатствам в университети.

– Не ти ли става тъжно понякога? – пита ме тя.

– Не често. Нали имам тази сила? Това призвание.

Бъркам в джоба си и вадя камата, свалям ножницата. Острието проблясва на сивата светлина. Нещо в кръвта ми, в кръвта на моя баща и на неговия преди това, прави това повече от един нож.

– Аз съм единственият в света, който може да ви следва. Не значи ли това, че ми е писано да го правя?

Още преди думите да излязат от устата ми, вече ги презирам. Те ми отнемат всякаква свобода на избор. Анна скръства бледите си ръце. Накланя глава и косата се спуска над рамото ѝ, странно ми е да я гледам как просто пада на нормални тъмни кичури. Очаквам да потрепне и да се раздвижи из въздуха от неусетно течение.

– Да нямаш избор не изглежда честно – казва тя, сякаш чете мислите ми. – Но и да имаш всички тези възможности не е много по-лесно. Когато бях жива, все не можех да реша какво искам да правя. Харесваше ми да правя снимки: исках да стана фотограф във вестник. Обичах да готвя: исках да се преместя във Ванкувър и да отворя ресторант. Имах един милион различни мечти, но нито една от тях не беше по-силна от другите. В крайна сметка сигурно всичко това просто щеше да ме парализира. Може би щях да си остана тук и да се занимавам с общежитието.

– Не ми се вярва.

Тя излъчва такава сила. Това разумно момиче, което убива с щракване на пръсти. Тя би загърбила Тъндър Бей, ако беше имала избор.

– Честно казано, не помня – въздъхва тя. – Не мисля, че бях силна в живота. Сега ми изглежда сякаш съм се радвала на всеки миг и всеки дъх е бил свеж и очарователен.

Тя поставя ръце на сърцето си иронично, вдишва дълбоко през носа и издишва блажено.

– Най-вероятно не е било така. При всичките ми мечти и фантазии, не помня да съм била... как беше думата? Жизнерадостна.

Усмихвам се и тя също, после прибира кичур коса зад ухото си с жест, който е толкова жив и човешки, че ме кара да забравя какво щях да казвам.