Хюго час по час вдигаше поглед към галерията и кърпичката вече не слизаше от лицето му.

— Идва ред и на колекцията от ценни пощенски марки, оставена от баща ви на сър Никълъс.

— Картрайт я продаде зад гърба ми.

— По-скоро бих казал, че я е продал под носа ви.

— Никога не бих се съгласил да се разделя с нещо, на което в нашето семейство се е гледало като безценно наследство.

— Не бихте ли искали да си помислите малко, преди да правите подобно изявление — попита Алекс. — Разполагам с правен документ, изготвен от вашия адвокат, господин Дезмънд Галбрайт, според който е ясно, че давате съгласие колекцията от марки да бъде продадена за петдесет милиона долара на господин Джийн Хънсакър от Остин, Тексас.

— И така да е — рече Хюго, — не съм видял и пени от тях, защото Картрайт продаде колекцията на Хънсакър.

— Точно така — потвърди Алекс, — за сумата от петдесет и седем милиона и половина долара — със седем милиона повече от сумата, която вие сте поискали.

— Какво целите, господин Редмейн? — попита съдията. — Колкото и добре да се е грижил клиентът ви за наследството на Монкрийф, все пак тъкмо той го е откраднал. Да не би да се опитвате да ни внушите, че е имал намерение да върне всичко?

— Не, милорд. Искам само да покажа, че може би Дани Картрайт не е онзи злодей, който обвинението се опита да ни представи. Истината е, че сър Хюго ще се окаже в много по-добро финансово състояние, отколкото е предполагал.

Сър Матю отправи мислено гореща молитва.

— Напротив, ще бъда в по-лошо! — изтърси Хюго.

Сър Матю изправи гръб и ококори очи.

— Има Господ — прошепна той. — Добре се справи, момчето ми.

— Сега вече се обърках — възкликна съдия Хакет. — Ако в банковата сметка, която ще получите, има със седем милиона и половина повече, отколкото сте очаквали, как е възможно да е по-лошо?

— Защото съвсем наскоро подписах правен документ с трета страна, която бе готова да разкрие подробности около съдбата на племенника ми, но при условие, че се съглася да отстъпя двайсет и пет процента от моето наследство.

— Сядай и не говори повече — изсъска сър Матю на сина си.

Съдията удари няколко пъти с чукчето, за да въдвори ред в разшумялата се зала, и настана пълна тишина.

— Кога подписахте този документ, сър Хюго?

Човекът на свидетелското място съвестно извади тефтерче от вътрешния джоб на сакото си, прелисти страниците, докато намери това, което търсеше, и най-сетне отговори:

— На двайсет и втори октомври миналата година.

Алекс погледна в бележките си.

— В деня преди един господин професионалист да се свърже с главен инспектор Фулър и да си определи среща на едно неизвестно място.

— Не разбирам за какво говорите — рече Хюго.

— Естествено, няма как да знаете какво се разиграва зад гърба ви. Длъжен съм обаче да попитам, сър Хюго, след като сте дали съгласие да се разделите с милиони, за да ви бъде върнато семейното състояние, какво ви предложи в замяна този господин професионалист?

— Информира ме, че племенникът ми е мъртъв от повече от година и човекът, който сега седи на подсъдимата скамейка, се представя за него.

— Каква беше реакцията ви на тази невероятна новина?

— В началото не можех да повярвам, но после той ми показа няколко снимки на Картрайт и Ник и трябваше да призная, че наистина много си приличат.

— Не мога да повярвам, сър Хюго, че за умен човек като вас това е било достатъчно доказателство, за да се съгласите да се разделите с двайсет и пет процента от семейното имущество.

— Разбира се, че не беше. Той ми показа и други снимки, за да подкрепи твърденията си.

— Други снимки, така ли? — подтикна го към още откровения Алекс.

— Да. На едната от тях се виждаше левият крак на подсъдимия, а на него имаше белег. Това доказваше, че става дума за Картрайт.

— Промени посоката — прошепна сър Матю.

— Казахте на съда, че човекът, който е поискал двайсет и пет процента от полагащото ви се семейно състояние, е професионалист.

— Да, със сигурност.

— Може би вече е време да ни кажете неговото име, сър Хюго.

— Не мога.

За пореден път се наложи Алекс да почака, докато съдията усмири залата.

— Защо да не можете? — попита съдията.

— Остави Хакет да си свърши работата — процеди сър Матю на Алекс. — Само се моли да не се досети сам кой може да е този професионалист.

— Защото това е една от клаузите в договора — отвърна Хюго и избърса лицето си. — При никакви обстоятелства не бива да разкривам неговото име.

— Чуйте ме добре, сър Хюго — рече съдия Хакет и остави решително писалката си до бележника. — Ако не искате да ви наложа наказание за обида на съда и да прекарате една нощ в килия, за да опресните паметта си, най-добре отговорете на въпроса на господин Редмейн как се казва човекът, който иска двайсет и пет процента от вашето имущество, за да предаде подсъдимия на правосъдието. Ясен ли съм?

Хюго започна да трепери неконтролируемо. Беше впил очи в галерията в очакване Маргарет да му кимне. Накрая се обърна към съдията и каза:

— Господин Спенсър Крейг, кралски адвокат.

— Мисля, че можеш да седнеш вече, момчето ми — рече сър Матю на сина си. — Според мен разкарахме главата на Дани от дръвника. Сега вече съдията няма друг избор, освен да призове Спенсър Крейг, освен ако, разбира се, не е готов за повторно гледане на делото.

Сър Матю обърна глава към Арнолд Пиърсън. Той вдигна ръка към челото си и прошепна:

— Chapeau, Алекс.

— Как мислиш, ще се справи ли Мънро, когато се изправи срещу Пиърсън? — попита Алекс.

— Като стар бик срещу остарял матадор — отговори сър Матю. — Опитът срещу истинското коварство. Залагам на Мънро.

— И кога да покажа червената пелерина на този бик?

— Не го прави изобщо. Остави удоволствието на матадора. Пиърсън няма да устои на изкушението. А когато нещата дойдат от страната на обвинението, ефектът е много по-голям.

— Всички да станат — провикна се приставът.

Щом всички седнаха и залата утихна, съдията се обърна към заседателите:

— Добро утро. Вчера чухте изложението на господин Пиърсън от страна на обвинението, а сега ще имате възможност да изслушате позицията на защитата. След консултации с двете страни ще ви поканя да отхвърлите едно от обвиненията. По-точно онова, което се отнася до възможността подсъдимият да се е опитал да открадне семейното имение на Монкрийф в Шотландия. Сър Хюго Монкрийф потвърди, че волята на баща му е то да бъде оставено под разпореждане на Националния тръст на Шотландия. Остават обаче още четири сериозни обвинения, по които само вие можете да вземете решение.

Той им се усмихна добронамерено и едва тогава се обърна към Алекс:

— Господин Редмейн, моля да призовете своя свидетел. — Сега тонът му беше далеч по-сериозен и изпълнен с уважение.

— Благодаря, Ваша Светлост. — Алекс се изправи и заяви високо: — Призовавам господин Фрейзър Мънро.

Първото нещо, което направи шотландецът, щом стъпи в залата, бе да се усмихне на Дани. През последните шест месеца го бе посетил пет пъти в „Белмарш“, а Дани знаеше, че е провел и няколко консултации с Алекс и сър Матю.

Отново никакви фактури не бяха представени за услугите му. Всички сметки на Дани бяха замразени и единствените му доходи в момента се равняваха на дванайсетте паунда седмично, които получаваше като библиотекар на затвора, което не можеше да покрие дори таксито на Мънро от „Каледониън Клъб“ до „Олд Бейли“.

Фрейзър Мънро застана на свидетелското място. Беше облечен с дълго черно сако, панталони на тънки бели райета, бяла риза с пречупена яка и черна копринена връзка. Съдейки по вида му, човек би го причислил по-скоро към служителите в съда, отколкото към свидетелите. От него се излъчваше авторитет, който често пъти оказваше влияние върху заседателите в Шотландия. Преди да произнесе клетвата, Мънро се поклони леко на съдията.