— Майната им — изруга Бърни. — Време е да дадем урок на тия копелдаци.

— Не, не — примоли се Бет, когато един от мъжете на уличката се втурна към тях.

— Ти поеми скапаняка — викна Бърни на Дани, — а аз — другите трима.

Бет с ужас видя как „скапанякът“ удари Дани в брадичката и той политна назад, но се съвзе достатъчно бързо, за да блокира следващия удар и изненадващо заби юмрук в стомаха на нападателя си. Онзи се свлече на коляно, но бързо се изправи и отново замахна към Дани.

Двамата край вратата очевидно не изпитваха голямо желание да се включат и Бет се надяваше всичко да приключи бързо. Брат й заби един ъперкът на другия, с което почти го нокаутира. Докато го чакаше да се изправи, Бърни извика:

— Би ли извикала такси, сестра ми? Това тук няма да трае дълго и най-добре да се измитаме.

Бет искаше първо се увери, че Дани се справя със Скапаняка. Онзи лежеше проснат на земята, а годеникът й беше върху него и явно всичко беше под контрол. Хвърли им последен поглед, преди неохотно да се подчини на заповедта на брат си. Изтича до края на алеята и когато стигна до улицата, се заоглежда за такси. Минута по-късно забеляза познатата светеща табела на покрива на една от колите.

Таксито спря точно когато мъжът, когото Бърни бе повалил, мина покрай нея клатушкайки се и изчезна в тъмното.

— Накъде, миличка? — попита шофьорът.

— Бейкън Роуд в Боу — отвърна Бет и отвори задната врата. — Трябва да изчакаме и двама приятели.

Шофьорът погледна в уличката и отбеляза:

— Не мисля, че ти трябва такси, момиче. Ако наистина са ти приятели, по-добре извикай линейка.

— Невинен.

Дани Картрайт усещаше как краката му треперят, както преди първия рунд на мачовете, които знаеше, че ще загуби.

Секретарят записа думите му относно обвинението и рече:

— Можете да седнете.

Дани се свлече на тясната скамейка и въздъхна с облекчение. Първият рунд беше приключил. Погледна към „рефера“, седнал в отсрещния край на залата на подобен на трон зелен кожен стол с висока облегалка. Върху дългата дъбова маса пред него бяха разпръснати папки с дела и бележник, отворен на празна страница.

Съдия Саквил изгледа Дани равнодушно, свали от носа си очилата с дебели като лупи стъкла и нареди:

— Да влязат заседателите.

Докато всички присъстващи очакваха дванадесетте мъже и жени, Дани се опитваше да попие всичко в зала номер четири на „Олд Бейли“. Погледна към двамата мъже, седнали в двата края на, както му обясниха, адвокатската скамейка. Младият му адвокат Алекс Редмейн му се усмихна приятелски, но по-възрастният в другия край, когото господин Редмейн винаги наричаше „прокурор“, не го удостои с никакво внимание.

Дани премести поглед към местата за публиката. Родителите му седяха на първия ред. Яките татуирани ръце на баща му бяха опрени на парапета, а главата на майка му през повечето време бе наведена, освен когато поглеждаше единствения си син.

Няколко месеца изминаха, докато делото „Короната срещу Даниъл Артър Картрайт“ стигне до „Олд Бейли“. На Дани му се струваше, че откакто се бе намесил законът, събитията се нижеха като на забавен кадър. Най-внезапно и без предупреждение вратата в другия край на залата се отвори и приставът се появи отново. Следваха го седмина мъже и пет жени, избрани да решат съдбата му. Настаниха се на определените им места — шестима на първия ред и шестима зад тях. Непознати, без нищо общо помежду, освен лотарията на подбора.

Секретарят ги изчака да се настанят и се обърна към тях.

— Дами и господа съдебни заседатели — започна той, — обвиняемият Даниъл Артър Картрайт е пред вас по обвинение в убийство. Той пледира невинен. Ваше задължение в такъв случай е да изслушате фактите по делото и да решите виновен ли е, или не.

Съдия Саквил погледна към адвокатската скамейка.

— Господин Пиърсън, можете да изложите случая от името на Короната.

Ниският закръглен мъж бавно се надигна от скамейката. Господин Арнолд Пиърсън, кралски адвокат, отвори дебелата папка върху катедрата пред себе си. Докосна поизносената перука на главата си, сякаш за да провери дали случайно не я е забравил, и подръпна реверите на тогата — навици, останали непроменени през последните трийсет години.

— С разрешението на Ваша Светлост — започна бавно и замислено той — ще представлявам Короната по този случай, а моят многоуважаван колега — погледна листа пред себе си, — господин Алекс Редмейн, се явява от страната на защитата. Случаят, представен пред Ваша Светлост, е убийство. Хладнокръвното и добре обмислено убийство на господин Бърнард Хенри Уилсън.

Родителите на жертвата седяха в края на последния ред. Господин Уилсън гледаше към Дани, без да крие разочарованието си. До него седеше госпожа Уилсън — бледа, с празен поглед, като опечалена на погребение. Макар трагичните събития около смъртта на Бърни Уилсън да бяха променили необратимо живота на две семейства от Ийст Енд, близки приятели от поколения, те почти не предизвикаха отзвук отвъд десетината улици около Бейкън Роуд в Боу.

— По време на този процес ще научите как обвиняемият — продължи Пиърсън, махвайки към Дани, без дори да го погледне — е примамил господин Уилсън в събота вечер на осемнадесети септември, хиляда деветстотин деветдесет и девета в заведение в Челси, Лондон, където извършва това брутално и предумишлено убийство. Преди това той завежда сестрата на господин Уилсън… — още веднъж погледна в папката пред себе си — … Елизабет, в ресторанта „При Лучио“ на Фулам Роуд. Съдът ще научи, че Картрайт е направил предложение за брак на госпожица Уилсън, след като тя му разкрива, че е бременна. Минути по-късно се обажда на брат й по мобилния си телефон и го кани да се присъедини към тях в „Дънлоп Армс“ на гърба на „Хамбълдън Терас“, Челси, за да празнуват. В писмените си показания госпожица Уилсън е заявила, че никога преди не е посещавала заведението. Факт, очевидно добре известен на Картрайт, и според Короната той неслучайно е избрал точно това място: задната врата води към тиха уличка, идеално място за човек, замислил убийство, за което после Картрайт ще набеди напълно непознат случаен клиент на „Дънлоп Армс“ в онази нощ.

Дани гледаше вторачено господин Пиърсън. Как би могъл да знае какво се бе случило онази нощ, след като дори не е бил там? Господин Редмейн го беше уверил, че по време на процеса ще бъде изслушана и неговата версия и не бива да се тревожи, ако всичко изглежда обезкуражаващо, докато обвинението представя случая. Въпреки всичко две неща безпокояха Дани: едното бе, че Алекс Редмейн е по-млад, а другото, че това е второто дело в практиката му, което води сам.

— За нещастие на господин Картрайт — продължаваше Пиърсън — останалите четирима клиенти в „Дънлоп Армс“ онази нощ разказват история, различна от неговата. Разказът им е не само последователен, но е потвърден и от бармана. Короната ще призове петимата като свидетели и те ще ви кажат, че са дочули спор между двамата, видени по-късно да излизат през задната врата на бара, след като Картрайт казал: „Да излезем вън да се разберем“. И петимата са го видели да излиза през задната врата, следван от Бърнард Уилсън и сестра му Елизабет, която изглеждала явно обезпокоена. Минути по-късно се чул писък. Един от клиентите, господин Спенсър Крейг, изтичал към уличката зад „Дънлоп Армс“, където открил Картрайт, който стискал гърлото на господин Уилсън с едната си ръка, а в другата държал ножа, забит в гърдите му. Господин Крейг набрал полицията по мобилния си телефон. Времето на обаждането и разговорът, Ваша Светлост, са записани в полицейски участък „Белгрейвия“. Няколко минути по-късно двама полицаи се явяват на местопрестъплението и заварват Картрайт надвесен над тялото на господин Уилсън да стиска нож, който вероятно е взел от бара, защото на него бил гравиран надпис „Дънлоп Армс“.