— Разбира се, но знам какъв инат си и е безсмислено да те убеждавам. Надявам се, даваш си сметка, че ако то се окаже погрешно, това е последната ни нощ заедно.

— Но пък, ако е правилното, ще имаме още хиляди такива нощи.

— Можем да ги имаме и без да поемаш такъв голям риск.

— Поел съм го от момента, в който напуснах затвора. Нямаш представа какво значи да се оглеждаш непрестанно и всеки миг да чакаш някой да те потупа по рамото с думите: „Край на играта, Дани Бой, връщаш се в затвора до края на дните си“. Така поне някой ще изслуша моята версия.

— Защо мислиш, че това е единственият начин да докажеш невинността си?

— Когато те видях да стоиш на прага, „Моля да ме извините за безпокойството в неделя следобед, сър Никълъс…“ — имитира я той, — си дадох сметка, че не желая да бъда повече сър Никълъс Монкрийф. Аз съм си Дани Картрайт и съм влюбен в Бет Бейкън от Уилсън Роуд.

— Не помня откога не си ме наричал така — засмя се тя.

— От времето, когато беше малко грозновато момиче с две опашки.

Бет се отпусна назад на възглавницата и потъна в мълчание.

Дани беше решил, че е заспала, когато тя се обади:

— Много вероятно е да прекараш остатъка от живота си в затвора.

— Имах предостатъчно време да мисля и за това — рече Дани. — Но съм убеден, че ако вляза в първото полицейско управление, придружен от Алекс Редмейн, и се предам, отказвайки се от тази къща, всичките придобивки и най-вече от теб, все на някой ще му хрумне, че може и да съм невинен.

— Мнозина не биха поели този риск — отбеляза Бет. — С радост биха прекарали живота си като сър Никълъс Монкрийф, заедно с всичко, което това им носи.

— Какъв е смисълът от такова нещо, Бет. Аз не съм Никълъс Монкрийф, а Дани Картрайт.

— И аз не съм Бет Монкрийф, но с радост бих приела да бъда, вместо да те посещавам всяка първа неделя на месеца в „Белмарш“.

— Няма да мине ден, без да се озърнеш, без да трепнеш при някакъв случаен намек и да се стараеш да избегнеш всеки, който би могъл да познава мен или Ник. И с кого ще споделиш тайната си? С майка си? Или може би с моята майка? С приятелите? Отговорът е — с никого. Какво ще кажем на Кристи, когато стане достатъчно голяма, за да разбере? Ще я принудим да живее в измама, без да знае кои са всъщност родителите й. Ако това е алтернативата, предпочитам да поема този риск. В крайна сметка лордовете съдии може да решат, че случаят е достатъчно убедителен, за да обмислят амнистия. Особено след като съм готов да се разделя с всичко, за да докажа невинността си.

— Знам, че си прав, Дани, но последните няколко дни бяха най-щастливите в живота ми.

— За мен също. Но ще дойдат още по-щастливи, когато стана свободен човек. Имам достатъчно доверие в човешката природа, за да вярвам, че Алекс Редмейн, Фрейзър Мънро и дори Сара Девънпорт ще направят всичко възможно, за да възтържествува справедливостта.

— Падаш си по Сара, нали? — рече тя и прокара пръсти през косата му.

— Трябва да призная, че сър Никълъс Монкрийф си падаше по нея, но Дани Картрайт — никога.

— Защо не прекараме още един ден заедно? Тъй като това може да е последният ти ден на свобода, ще се съглася да правим каквото си пожелаеш.

— Да си останем в леглото — тутакси отвърна Дани. — Ще се любим цял ден.

— Мъже — въздъхна Бет и се усмихна.

— Може да заведем Кристи на зоологическа градина, после да обядваме в „Рамзис“ пържена риба с картофки.

— И после?

— Ще отида на „Ъптън Парк“, за да гледам мач на „Хамърс“, докато ти заведеш Кристи при майка ти.

— А вечерта?

— Ще отидем на кино да гледаме някой филм. Който си избереш… Стига да е за Джеймс Бонд.

— И после?

— Същото, което правихме всяка вечер през миналата седмица — обеща той и я прегърна.

— Най-добре да се придържаме към план „А“ и да се постараем да не закъснееш за срещата с Алекс Редмейн утре.

— Нямам търпение да видя физиономията му. Мисли си, че има среща със сър Никълъс Монкрийф, за да обсъдят дневниците и да го накара да се яви в съда. А ще се изправи лице в лице с Дани Картрайт, който иска да се предаде.

— Ще изпадне във възторг — каза сериозно Бет. — Не спира да повтаря, че би искал да има втори шанс.

— Ще му се удаде такъв. Нетърпелив съм да го видя, защото това ще ме направи свободен за първи път от години. — Дани се наведе над нея и нежно целуна устните й.

Тя съблече нощницата си и той отпусна ръка върху бедрото й.

— Още нещо, без което ще трябва да минеш през следващите няколко месеца — прошепна Бет и точно в този момент се чу някакъв тропот от долния етаж.

— Какво беше това? — попита Дани и светна нощната лампа до себе си.

Тежки стъпки се чуваха нагоре по стълбите. Дани тъкмо свали крака на пода и трима полицаи, облечени в черни якета и с палки в ръце, връхлетяха в спалнята, последвани след миг от още трима. Първите сграбчиха Дани и го хвърлиха на земята, въпреки че той не оказваше никаква съпротива. Двама притиснаха лицето му към пода, третият щракна белезници на китките му. С периферното си зрение Дани видя, че една полицайка притиска Бет до стената, а друга закопчава белезници на извитите й назад ръце.

— Тя нищо не е направила — извика той и скочи на крака, но силен удар с палка по тила го повали отново на земята.

Двама мъже веднага скочиха върху него — единият притисна коляно в гръбнака му, а другият седна на краката му. Когато главен инспектор Фулър влезе, униформените вдигнаха Дани.

— Прочетете им правата — рече инспекторът.

Те го направиха и той пристъпи към Дани и изсъска:

— Този път, Картрайт, ще се постарая ключът от килията ти да бъде хвърлен в морето. А що се отнася до приятелката ти — повече никакви посещения в неделя, защото и тя ще бъде на топло.

— В какво ще я обвините?

— Оказване на помощ и подстрекаване. Напълно достатъчно. Обичайната присъда, ако не ме лъже паметта, е шест години. Отведете ги.

Повлякоха Бет и Дани по стълбите, все едно бяха чували с картофи, а после навън, към трите полицейски коли, които чакаха с включени светлини. Прозорците на площада един по един започнаха да светват и съседи подадоха глави да видят какво става на номер дванайсет.

Натикаха Дани в средната кола и от двете му страни веднага се настаниха двама униформени, които хвърлиха върху него само една хавлиена кърпа. В колата отпред беше натикан Големия Ал. Напуснаха площада — нямаше сирени, нито свирене на гуми. Инспектор Фулър бе много доволен, че операцията бе отнела само десет минути. Информаторът му се бе оказал прав, до най-малката подробност.

В главата на Дани имаше само една мисъл: кой щеше да му повярва, че е имал намерение да се срещне с адвоката си на следващата сутрин, за да се предаде в най-близкото полицейско управление.

— Добре че не дойде преди малко — посрещна го майка му.

— Толкова ли е зле положението!

— Още по-зле. Крайно време е във Вътрешно министерство да се научат, че когато един съдия се пенсионира, не само го изпращат у дома до края на живота му, но и съпругата му се превръща в единствения подсъдим, когото може да съди!

— Какво предлагаш? — попита Алекс, докато вървяха към трапезарията.

— Съдиите да бъдат разстрелвани на седемдесетия им рожден ден, а съпругите им да получат извинения и пенсия от благодарната нация.

— Имам по-приемлива идея.

— Каква е тя? Да се узакони правото да се подпомага самоубийството на съпругите?

— Не е така драстично — отвърна Алекс. — Не знам дали Негова Светлост ти каза, че съм му изпратил материалите от едно дело, върху което работя в момента, и имам нужда от съветите му.

— Ако ти откаже, да знаеш, че повече няма да го храня.

— В такъв случай може би имам някакъв шанс — рече Алекс с въздишка точно когато баща му влезе в трапезарията.

— Шанс за какво? — попита съдията и се загледа през прозореца.

— За помощ във връзка с делото, което…