— Вие представлявате ли чичо ми? — попита Ник.

— Не! — категорично заяви Мънро. — Съветвах настоятелно баща ви да не ипотекира тази недвижима собственост. Казах му също, че подобно действие може да не е против буквата на закона, но е против неговия дух и е редно да пристъпва към подобни действия само след като ви уведоми за тях. Той, за съжаление, не се вслуша в съвета ми и е ползвал нечии други услуги за този случай.

— Бихте ли се съгласили да представлявате мен, господин Мънро?

— Бих бил поласкан от подобна възможност, сър Никълъс, и искам да ви уверя, че нашата кантора ще бъде горда да продължи дългогодишните си услуги за семейство Монкрийф.

— С оглед положението ми, какво бихте ме посъветвали да направя?

— Предположих, че вероятно ще потърсите юридическия ми съвет, и направих някои запитвания.

Ник се усмихна, когато видя как очилата отново кацнаха на носа на възрастния адвокат.

— В резултат научих, че една къща на „Болтънс“ върви в момента на пазара за около три милиона паунда и моят брат, който също е юрист и работи в този район, ми каза, че чичо ви Хюго наскоро е правил проучване за цената на земята на недвижимите имоти и по-специално каква би била оценката на „Дънброути“, независимо от очакванията на вашия дядо, че ще оставите имението в наследство на Националния тръст на Шотландия.

— Така беше. Той го каза и на мен. Дори е записано в дневника ми от онова време — потвърди Ник.

— Това обаче няма да спре чичо ви да стори замисленото. Ето защо питах мой братовчед — съдружник във фирма за недвижими имоти — какво би трябвало да е поведението ни в такъв случай. Той твърди, че съгласно планираните промени в Закона за местното управление от деветдесет и седма година, всяка част от имение, на територията на което има сграда, хамбар или каквато и да било постройка, трябва да получи разрешение за евентуални промени или строеж. Според него в случая ще става дума за дванайсет акра. Също така ми довери, че местната управа търси територия, на която да построи жилища за пенсионери или дори хотел. Протоколите от заседанията на тази комисия могат да бъдат прочетени в местната библиотека в края на всеки месец.

— Би ли могъл вашият братовчед да направи оценка на имението? — попита Ник.

— Неофициално — да, но ми каза, че цената на подобни имоти в момента е някъде около двеста и петдесет хиляди паунда на акър.

— Което прави приблизително около три милиона — предположи Ник.

— По мои сметки четири милиона и половина, ако включите и дванайсетте хиляди акра обработваема земя. Но, а винаги съществува едно „но“ там където чичо ви е забъркан, не бива да се забравя, че имението и собствеността в Лондон в момента носят тежестта на ипотеката, която трябва да бъде обслужвана без прекъсване. — Ник очакваше да бъде отворена друга папка и не се излъга. — Къщата на „Болтънс“ има разходи като лихви, суми за обслужване и ипотека на стойност около 3400 паунда месечно, а имението „Дънброути“ — 2900, което прави годишно приблизително 75 000 паунда. Длъжен съм да ви предупредя, че ако три месеца поред парите не бъдат изплатени, компаниите, при които са ипотекирани имотите, имат право да ги предложат на пазара. Случи ли се това, сигурен съм, че купувач в лицето на вашия чичо мигом ще се появи.

— Аз, от своя страна, съм длъжен да ви съобщя, господин Мънро, че в момента моят доход като библиотекар в затвора е равен на дванайсет паунда седмично.

— Разбирам — записа си Мънро. — Това не е кой знае какъв принос към дължимите 75 000 паунда — добави той с нетипично за него чувство за хумор.

— Дали пък да не прибегнем към познанията на някой от другите ви братовчеди — попита Ник, като не успя да скрие усмивката си.

— За съжаление не разполагаме с такъв — кимна покрусено Мънро. — Сестра ми обаче е омъжена за управител на местен клон на „Ройъл Банк ъф Скотланд“ и той ме увери, че според него няма да има проблем, ако с цел обслужване на ипотеките, подадете молба в банката за повторна ипотека.

— Бяхте ми изключително полезен — въздъхна Ник. — Безкрайно съм ви благодарен.

— Искам да ви призная съвсем неофициално — рече Мънро — и вярвам, ще ме разберете правилно, независимо от огромното ми възхищение от вашия дядо и от радостта, с която представлявах баща ви, не изпитвам нищо от тези чувства, когато става дума за чичо ви Хюго, който е… — Прекъсна го почукване по вратата. — Влез — рече Мънро.

Паско подаде глава в кабинета.

— Извинявам се, че ви прекъсвам, но ако не тръгнем до няколко минути, ще изпуснем влака за Лондон.

— Благодаря ви — каза Мънро. — Ще бъдем колкото се може по-кратки. — Но не отвори устата, докато надзирателят не затвори вратата. — Страхувам се, сър Никълъс, че поради кратката ни среща ще се наложи да ми се доверите. — Постави пред Ник няколко документа. — Моля, подпишете на няколко места, независимо от това, че нямате време да ги изчетете подробно и да обмислите условията в тях. Защото, ако ще трябва да действам от ваше име, докато… — Покашля се предпазливо.

— Докато излежа присъдата си — довърши Ник вместо него.

— Именно — съгласи се Мънро, извади от вътрешния джоб на сакото си автоматична писалка и я подаде на своя клиент.

— Аз също искам да видите един документ. — Ник извади няколко гъсто изписани листа карирана хартия, каквато раздаваха в затвора, и ги подаде на адвоката си.

В деня на премиерата на „Колко е важно да бъдеш сериозен“ в „Ройъл Тиътър“ в Брайтън публиката извика Лорънс Девънпорт три пъти пред завесата. Той сякаш не забелязваше, че с него излизаха и други актьори. По време на репетициите бе телефонирал на сестра си и я беше поканил на вечеря след представлението.

— Как върви? — беше го попитала Сара.

— Всичко е наред, но не за това искам да те видя — отвърна той. — Налага се да обсъдя с теб много важен въпрос, защото решението, което трябва да взема, ще засегне и теб, и цялото семейство.

В момента, в който затвори телефона, усети, че го обзема още по-голяма решителност да изпълни намерението си, все едно какви щяха да са последствията. Даваше си сметка обаче, че няма да се справи без подкрепата на Сара, особено след като знаеше и за историята й с Крейг.

Репетициите бяха изморителни. В една пиеса не можеш да забравиш реплика или да напуснеш сцената не когато трябва. Девънпорт дори започна да се пита ще издържи ли на конкуренцията с актьори от Уест Енд. Но в момента в който завесата се вдигна вечерта на премиерата, стана ясно, че публиката в залата се състои предимно от негови фенове. Те попиваха всяка негова дума, смееха се и на най-глупавите смешки в сценария, стига да се излезли от неговата уста. Ръкопляскаха му по всеки повод.

Сара се появи в гримьорната, за да му пожелае късмет преди началото, и той й напомни за поканата си. Стори й се блед и изморен, но тя реши, че това се дължи на напрежението от предстоящото представление.

— Ще се видим след спектакъла — каза тя на тръгване. — Късмет!

След последната завеса Девънпорт си даде сметка, че няма да има сили да премине през изпитанието. Почувства се на мястото си, опита се да убеди сам себе си, че има задължения и към други хора и не на последно място към сестра си. Защо трябваше да съсипва и нейната кариера заради Спенсър Крейг?

Върна се в гримьорната си и завари там тълпа приятели, които го приветстваха — обикновено първият признак за успех. Той се потопи в похвалите и ласкателствата, посипали се от всички страни, и се опита да забрави проблема с Дани Картрайт, който всъщност не беше нищо друго, освен един нехранимайко от Ийст Енд, попаднал там, където му е мястото — в затвора.

Сара седеше в единия ъгъл на гримьорната и се радваше на успеха на брат си, но от главата й не излизаше мисълта за проблема, на който той отдаваше толкова голямо значение.

Минаваше полунощ, когато Паско отвори вратата на килията и Ник с изненада установи, че Дани го чака буден. Беше изтощен от дългия ден, но му беше приятно, че има с кого да сподели новините.