Крейг остана в колата и изчака шофьора да му отвори вратата. Държеше да се наслади на всеки миг. Мина под арката и бе посрещнат от друг човек от охраната, който също имаше списък. Отново провериха името му и го поведоха нагоре по стълбище, покрито с червен килим.

Придружителят почука на тежка дъбова врата и отвътре се чу:

— Влез.

Служителят натисна бравата и отстъпи, за да може Крейг да мине напред. В дъното на стаята зад бюро седеше млада жена.

— Господин Крейг? — попита тя с усмивка.

— Да — отговори той.

— Малко сте подранили, но ще проверя дали лорд канцлерът е свободен да ви приеме.

Той се канеше да обясни, че с радост ще почака, но тя вече беше вдигнала слушалката.

— Господин Крейг е тук, милорд.

— Моля, поканете го да влезе — чу се от уредбата.

Младата жена прекоси стаята до друга тежка дъбова врата и въведе господин Крейг в кабинета на лорд канцлера.

Спенсър усети как ръцете му се изпотяват, когато стъпи във великолепния, облицован с дъбова дървесина кабинет с изглед към Темза. Портрети на предишни канцлери висяха по стените, облепени с червено-златни тапети. Цялата атмосфера говореше, че се намира в присъствието на най-старшия представител на закона в страната.

— Моля, седнете, господин Крейг — покани го мъжът зад бюрото и отвори някаква червена папка. Започна да прелиства документите, без да предлага никакво шери.

Крейг не сваляше очи от високото чело и гъстите вежди, радост за всеки карикатурист.

По едно време възрастният мъж вдигна глава и огледа замислено посетителя.

— При дадените обстоятелства предпочетох първо да поговорим, господин Крейг, преди да научите новината от пресата.

Нито дума за състоянието на английския крикет.

— При нас постъпи молба — продължаваше сухият глас — за кралска амнистия по делото Даниел Артър Картрайт. — Замълча, за да може Крейг да схване напълно за какво става дума. — Трима от лордовете съдии, начело с лорд Белоф, единодушно са дали препоръка доказателствата да бъдат преразгледани и да посъветвам Нейно Величество да разреши пълен съдебен преглед на делото. — Възрастният мъж отново замълча. Очевидно обмисляше внимателно думите си. — Тъй като сте се явили като свидетел на обвинението по време на процеса, смятах, че е мой дълг да ви предупредя, че вероятно ще ви призоват отново с… — зачете се в документите и след малко продължи: — господин Джералд Пейн и господин Лорънс Девънпорт, за да изслушат пак показанията ви.

Крейг веднага скочи на крака:

— Доколкото ми е известно, преди да отменят решение на Апелативния съд, Тяхна Светлост трябва да поискат нови доказателства?

— Представени са.

— Записът?

— Не се споменава за запис в доклада на лорд Белоф. Налице е обаче твърдение от бивш съкилийник на Картрайт, някой си… — той отново прелисти няколко страници — господин Алберт Кран, който заявява, че е присъствал на показанията на господин Тоби Мортимър, когото, доколкото разбирам, познавате. В тях се споменава, че е станал свидетел на убийството на Бърнард Уилсън.

— Това са изявления от устата на осъден престъпник. Няма да издържат в никой съд в тази страна.

— При обикновени обстоятелства бих се съгласил с тази преценка, господин Крейг, и бих отхвърлил молбата за амнистия, ако не беше представено ново доказателство.

— Какво доказателство? — възкликна Крейг и усети, че стомахът му се свива на топка.

— Картрайт излежавал присъдата си в една килия с Албърт Кран и с един друг затворник, който си водил дневник и всеки ден записвал подробно разговорите, в които и той е взимал участие.

— Значи единствените обвинения се съдържат в дневника на някакъв престъпник.

— Никой не ви обвинява в нищо, господин Крейг — заяви тихо лорд канцлерът. — Моята идея е да поканя свидетелите да се явят пред Тяхна Светлост. Естествено, ще имате възможност да изложите вашата версия.

— Кой е този човек?

Лорд канцлерът отвори поредна страница пред себе си и два пъти провери името, за да е напълно точен.

— Сър Никълъс Монкрийф.

Дани седеше в обичайното си сепаре в „Дорчестър“ и четеше „Таймс“. Спортният кореспондент съобщаваше за изненадващия избор на министъра на спорта за терен на бъдещия колодрум. Дописката бе съвсем кратка и беше сбутана между информация за състезания по кану-каяк и баскетбол.

По-рано през деня той беше прелистил спортните страници на повечето национални всекидневници и тези, които си бяха направили труда да отбележат съобщението й, изразяваха съгласие с това, че не е имала друг избор. Но никъде, дори в „Индипендънт“, не се споменаваше за японския бръшлян.

Дани погледна часовника си. Гари Хол закъсняваше вече с няколко минути и той се опитваше да си представи в какво ли обвиняват горкия човек сега във фирмата. Обърна на първа страница и се зачете в проблемите на наскоро появилата се заплаха, че Корея разполага с ядрено оръжие.

В този момент пристигна Гари Хол, останал без дъх.

— Много съжалявам за закъснението — промълви той, — но старшият съдружник ме повика в кабинета си точно когато излизах. Бесен е от съобщението на министърката. Всеки обвинява всеки. — Той седна на стола срещу Дани и се опита да се успокои.

— Отпуснете се и ме оставете да ви поръчам кафе — рече Дани; бе забелязал, че Марио идва към тяхната маса.

— И още един горещ шоколад за вас, сър Никълъс, нали?

Дани кимна, усмихна се на Хол и остави вестника.

— Поне никой не може да обвини вас в каквото и да било.

— Не, никой дори не споменава, че съм замесен по някакъв начин. Даже получих повишение.

— Така ли? Поздравления.

— Благодаря. Но нямаше да се случи, ако не бяха изгонили Джералд Пейн.

Дани успя да потисне усмивката си.

— Повикаха го в офиса на съдружниците рано тази сутрин, наредиха му да прибере нещата си и до един час да напусне сградата. А после повишиха един-двама от нас.

— А не си ли дават сметка, че ние с вас подхвърлихме идеята на Пейн?

— Не. Щом стана ясно, че няма да можете да осигурите цялата сума, сделката веднага стана идея на Пейн. На вас гледат като на човек, който е загубил инвестицията си, и дори се очаква да предявите иск към фирмата.

За такова нещо Дани не се беше сетил.

— И какво ще прави Пейн сега? — попита Дани, просто от любопитство.

— Никога няма да може да се върне в този бизнес или поне там, където се чува гласът на старшия съдружник.

— Какво ще стане с горкия човек?

— Секретарката му ми довери, че щял да постои няколко дни при майка си в Съсекс. Тя е председател на местната община, от името на която той смята да се кандидатира при следващите избори.

— Не мисля, че случилото се ще попречи — рече Дани с надеждата, че ще бъде оборен. — Стига да не съветва избирателите си да инвестират на места, където расте японски бръшлян.

— Този човек умее да оцелява — засмя се Хол. — Обзалагам се, че само след няколко години ще бъде член на парламента, а дотогава цялата тази шумотевица ще се е забравила.

Дани сбърчи чело. Май само беше ранил Пейн. Надяваше се Крейг и Девънпорт да не се отърват толкова лесно.

— Имам задача за вас — рече той и отвори куфарчето, откъдето извади куп документи. — Трябва да продадете недвижим имот на Редклиф Скуеър номер двайсет и пет. Предишният собственик…

— Здрасти, Ник — каза някой до тях.

Дани вдигна очи. Висок набит мъж, когото виждаше за първи път, се извисяваше над него. Беше с шотландска поличка и имаше къдрава кестенява коса и червендалесто лице. Трябва да беше приблизително негов връстник. Мисли като Дани, дръж се като Ник. Знаеше, че рано или късно ще се случи нещо подобно, но напоследък се беше поуспокоил, дори бе започнал да се чувства добре в новата си роля. Не вярваше, че някой вече може да го изненада. Оказа се, че греши. На първо време трябваше да разбере откъде този човек е бил близък с Ник — от училище или от армията, защото определено не беше от затвора.