В този момент чу, че някой отваря външната врата на тоалетната. Замря в очакване човекът отвън да приключи със заниманията, за които бе предназначено помещението.

Щом чу хлопването на външната врата, запретна крачола на панталона си, за да намери здрава вена. Задача, станала доста трудна напоследък. Усука вратовръзката си около левия крак и започна да стяга, докато вената се показа. Стисна възела с едната ръка, а с другата заби иглата в изпъкналата вена и започна бавно да натиска буталото, докато и последната капка влезе в кръвообращението му. Въздъхна дълбоко и потъна в един друг свят — свят, където Спенсър Крейг го нямаше.

— Не желая да обсъждам повече този въпрос — бе казал по-рано същия ден бащата на Бет, докато жена му оставяше пред него чиния с яйца с бекон — закуската, която му сервираше всяка сутрин, откакто се бяха оженили.

— Татко, наистина ли вярваш, че Дани би убил Бърни? Те са най-добри приятели, откакто тръгнаха на училище.

— Виждал съм Дани да си изпуска нервите.

— Кога? — попита Бет.

— На ринга по време на боксов мач срещу Бърни.

— Заради което Бърни винаги го биеше.

— Вероятно Дани този път е спечелил, защото е имал нож в ръката си. — Бет бе толкова стъписана от обвинението на баща си, че не отговори. — Ти забрави ли какво се случи на игрището преди години?

— Не, не съм — рече тя, — но тогава Дани наистина се притече на помощ на Бърни.

— А директорът на училището намери нож в ръката му.

— Ти обаче забравяш — намеси се майката на Бет, — че Бърни потвърди историята на Дани, когато полицаите ги разпитваха след това.

— И отново в ръката на Дани намират нож. Според вас това е съвпадение, така ли?

— Вече стотици пъти ти повтарям, че…

— Че напълно непознат е забил нож в тялото на брат ти.

— Точно така.

— И Дани с нищо не е предизвикал онзи да излезе от кожата си.

— Именно. — Бет правеше усилие да остане спокойна.

— Вярвам й — обади се госпожа Уилсън, докато наливаше кафе в чашата на дъщеря си.

— Както винаги — рече кратко бащата.

— И имам основания за това — настоя госпожа Уилсън. — Бет никога не ме е лъгала.

Господин Уилсън мълчеше, но така и не посягаше към храната, която вече изстиваше.

— Искате да кажете, че всички други лъжат — най-сетне промълви той.

— Точно така — обади се Бет. — Ти май забравяш, че и аз бях там и затова знам, че Дани няма никаква вина.

— Отново четирима срещу един — уточни бащата.

— Татко, не говорим за състезание на хрътки. Става дума за живота на Дани.

— Не. Става дума за живота на моя син.

— Който е и мой син, в случай че си забравил.

— Май забравяш също така, че Дани беше човекът, за когото толкова искахте да се омъжа и когото бе помолил да поеме автосервиза, след като се оттеглиш. Какво стана, та изведнъж престана да му имаш доверие?

— Има нещо, което не съм ти казал — рече бащата на Бет. Госпожа Уилсън наведе глава настрани. — Когато Дани дойде да ми каже, че иска да се ожени за теб, реших, че ще е справедливо, ако му съобщя, че съм променил решението си.

— За какво по-точно? — попита Бет.

— За това кой ще поеме сервиза, когато се пенсионирам.

— Нямам повече въпроси, Ваша Светлост — заяви Алекс Редмейн.

Съдията благодари на инспектор Фулър и го освободи.

Днес на Алекс не му беше ден. Лорънс Девънпорт бе омагьосал заседателите с чара и външния си вид. Инспектор Фулър се бе оказал достоен и съвестен полицай, който докладва точно какво е видял във въпросната нощ и даде конкретната си интерпретация. Когато Алекс настоя да узнае доколко близки са отношенията му с Крейг, той повтори простичко — чисто професионални. Когато Пиърсън го попита колко минути според него делят обаждането на Крейг на телефон 999 от момента, в който той самият е влязъл в бара, инспекторът отговори, че не може да бъде сигурен, но едва ли са повече от петнайсет минути.

Що се отнася до бармана Редж Джаксън, той просто повтори като папагал, че е бил ангажиран със задълженията си и нито е чул, нито е разбрал какво се е случило.

Редмейн реши, че ако има някакъв шанс да направи малък пробив в отбраната на четиримата мускетари, то ще е при разпита на Тоби Мортимър. Беше информиран за пристрастеността му към наркотиците, макар да нямаше намерение да го споменава в съда. Знаеше, че по време на кръстосания разпит в главата на Мортимър няма да има нищо друго. Той бе единственият свидетел на обвинението, който можеше да се огъне под натиск, и точно затова бе добре, че остана да чака в коридора толкова дълго.

— Струва ми се, че има достатъчно време за още един свидетел — рече съдия Саквил, докато си гледаше часовника.

Господин Пиърсън не изглеждаше много ентусиазиран, когато дойде време да бъде призован последният свидетел на обвинението. След като прочете подробния доклад на полицията, той дори си помисли, че май няма да е зле изобщо да не използва този свидетел. Естествено знаеше, че Редмейн няма да пропусне този факт, ще стане подозрителен и може да го доведе на делото с официална призовка.

Разсилният излезе в коридора и изрева:

— Тоби Мортимър! — огледа се и с изненада установи, че високият непознат, който бе седял доскоро на пейката, вече го няма. Бе давал вид на човек, който чака с нетърпение да бъде повикан. Разсилният обиколи коридора и пейките, но от онзи нямаше и следа. Извика името на свидетеля отново, този път още по-силно, но без резултат.

Бременна млада жена от първия ред се надигна нерешително от мястото си. Разсилният я погледна и попита:

— Виждала ли сте господин Мортимър, госпожо?

— Да — отговори тя. — Отиде до тоалетната преди малко, но не видях да се връща.

— Благодаря ви. — Разсилният приближи секретаря, който го изслуша и предаде думите му на съдията.

— Ще му дадем още няколко минути — заяви в отговор Саквил.

Редмейн поглеждаше час по час часовника си и ставаше все по-неспокоен. Отиването до тоалетната не можеше да отнеме толкова много време… освен ако…

Пиърсън се наведе усмихнат и предложи услужливо:

— Дали да не оставим разпита на свидетеля за утре сутринта?

— Не, благодаря — отвърна Редмейн. — Нямам нищо против да почакам. — Прегледа за пореден път бележките си и подчерта думите, които според него бяха важни, така че да се открояват и да няма нужда да се взира в записките си.

След малко разсилният се появи, отиде право при секретаря и зашепна нещо. Той, от своя страна, предаде информацията на съдията, който кимна.

— Господин Пиърсън. — Прокурорът се изправи. — По всичко личи, че последният ви свидетел не се е почувствал добре и е откаран в болница. — Предпочете да спести подробностите за иглата в левия крак. — Ето защо прекратявам днешното заседание. Бих искал да видя вас и адвоката на защитата в кабинета си.

Алекс Редмейн нямаше нужда да ходи до кабинета на съдията, за да научи, че най-важният му коз е изваден от тестето. Затвори папката с надпис „Свидетели на Короната“ и си даде сметка, че сега съдбата на Дани Картрайт е вече в ръцете на годеницата му Бет Уилсън. А той все още не бе убеден, че тя казва истината.

Първата седмица от процеса изтече и четиримата главни герои прекараха почивните дни различно.

Алекс Редмейн отиде в Съмърсет да прекара няколко дни с родителите си в Бат. Баща му започна да го разпитва за хода на делото още преди да е затворил входната врата, докато майка му се интересуваше най-вече от това как се развиват отношенията с последната му приятелка.

— Има някаква надежда — отвърна той и на двамата.

Докато дойде време да се връща в Лондон, Алекс бе репетирал няколко пъти въпросите, които смяташе да зададе на Бет Уилсън на следващия ден, като баща му играеше ролята на съдията. Това никак не затрудни стареца, който се бе занимавал точно с това през последните двайсет години, преди да реши да се пенсионира.