Дани чу някой да пъха ключа в бравата и след секунда тежката врата отново се отвори.

— Картрайт, последвай ме — нареди нечий глас.

Дани излезе от килията и тръгна след поредния полицай. Дали вече бяха премислили и го местеха в друга килия, почуди се той, докато следваше надзирателя обратно по металното стълбище, оттам по друг коридор и през поредната двойна решетъчна врата, докато най-сетне спряха пред помещение с надпис: „СКЛАД“. Надзирателят потропа силно по вратата и след секунди ги пуснаха вътре.

— СК4802 Картрайт — прочете надзирателят от листа в ръцете си.

— Съблечи се — нареди служителят вътре. — Тези дрехи няма да ги облечеш повече до… — погледна листа пред себе си и продължи: — две хиляди двайсет и втора година. — Засмя се на собствената си шега, която повтаряше средно по пет пъти на ден.

Дани изпълни нареждането и му подадоха два чифта боксерки (на бели и червени райета), две ризи (на бели и сини райета), чифт джинси (сини), две памучни фланелки (бели), пуловер (сив), яке (черно), два чифта чорапи (сиви), два чифта къси панталони (сини, спортни), две долни фланелки (бели), два чаршафа (найлонови, зелени), одеяло (сиво), калъфка за възглавница (зелена), самата възглавница (кръгла и твърда); можеше да задържи маратонките си — единственият шанс на затворниците да са в крак с модата.

Служителят в склада събра дрехите на Дани в голям найлонов плик, от който висеше етикет СК4802 Картрайт. След това му подаде друг найлонов плик, в който имаше сапун, четка за зъби, пластмасова самобръсначка за еднократна употреба, памучна кърпа и друга хавлиена за ръце, пластмасова чиния и пластмасови нож, вилица и лъжица. Извади документ на зелен картон, отбеляза няколко полета, след което го обърна, подаде на Дани добре изгризана химикалка, закачена с верижка за бюрото, и му посочи къде да се разпише. Дани надраска няколко нечетливи завъртулки.

— Всеки четвъртък следобед между три и пет трябва да се явяваш тук, за да получиш нов комплект дрехи — обясни служителят. — Ако нещо е скъсано, плащаш. Удържаме парите от седмичната ти заплата. И аз решавам каква е сумата, която дължиш — добави той, преди да тръшне вратата.

Дани взе двете торби и отново тръгна след надзирателя. След минута вече бе затворен в килията си, без да са разменили и една дума. Големият Ал видимо не се беше помръднал, а Ник все още пишеше нещо на малката масичка.

Дани се качи на горното легло и се изтегна на неравния дюшек. Докато беше подсъдим, през последните шест месеца, му разрешаваха да носи собствените си дрехи, да се разхожда из коридорите на приземния етаж и да говори с другите затворници, да гледа телевизия, да играе тенис на маса, дори да си купува сандвичи и кока-кола от автомата. Но вече нямаше да е така. Сега беше осъден с двайсет и две годишна присъда и за първи път осъзна какво означава да загубиш свободата си. Захвана се да си оправи леглото, без да бърза, тъй като вече беше разбрал колко много часове има в един ден, минути — в един час и секунди във всяка минута, когато си заключен в килия два и половина на три и половина метра, която на всичко отгоре трябва да делиш с още двама непознати, единият от които доста едър.

След като приключи с леглото, Дани се излегна и се загледа в белия таван. Едно от малкото предимства на това да си на втория етаж беше, че точно срещу главата ти се намира малкият прозорец, обезопасен с решетки — единственото доказателство, че съществува и свят отвън. Дани се загледа към останалите сгради на затвора, които оформяха двора и игрището за тренировки; можеше да види и високата ограда, увенчана с бодлива тел. Премести отново поглед към тавана и се замисли за Бет. Не му разрешиха дори да се сбогува с нея.

Следващата седмица, и през оставащите хиляда седмици, щеше да е заключен в тази адска дупка. Единственото му спасение бе да обжалва. Адвокат Редмейн го беше предупредил, че може да мине и година, докато дойде ред на тяхното дело. Графикът на съда наистина беше препълнен, а и колкото по-голяма присъда си получил, толкова повече трябва да чакаш, докато ти дадат дата за обжалване. Със сигурност обаче една година щеше да е достатъчна за адвокат Редмейн да събере нужните улики и да докаже, че Дани е невинен.

Минути след като съдия Саквил произнесе присъдата, Алекс Редмейн напусна съдебната зала и тръгна по застлания с килим коридор. На облепените с тапети стени висяха портрети на бивши съдии. Почука на вратата на друг съдия, влезе, свлече се в удобното кресло пред бюрото на баща си и простичко рече:

— Виновен.

Съдия Редмейн прекоси кабинета и спря пред шкафа с напитки.

— И с това ще трябва да свикнеш — започна той, докато вадеше корковата тапа на бутилката, предварително нарочена за този повод, без значение от изхода на делото. — Защото трябва да знаеш, че откакто отмениха смъртното наказание, много повече обвинени в убийство биват осъдени и почти без изключения съдебните заседатели се оказват прави. — Наля две чаши вино и подаде едната на сина си. — Ти ли ще представляваш Картрайт при обжалването? — попита съдията, преди да отпие.

— Да, разбира се — отговори Алекс, изненадан от въпроса.

Баща му сбърчи вежди.

— Единственото, което ми остава, е да ти пожелая късмет, защото ако Картрайт е невинен, кой тогава е убиецът?

— Спенсър Крейг — без колебание отвърна Алекс.

В пет часа тежката метална врата се отвори отново под дрезгавия вик „Излизай“ на мъж, който със сигурност някога е бил майор в армията.

За следващите четиридесет и пет минути пускаха затворниците от килиите. Те сами избираха как да прекарат това време. Можеха, както Големия Ал винаги правеше, да слязат в просторното помещение на приземния етаж. Там той се отпускаше в големия кожен стол пред телевизора, който никой друг затворник не си и помисляше да заеме, а останалите играеха домино, като залагаха тютюн. Ако пък си достатъчно смел, можеше да излезеш да се поразходиш на двора.

Дани бе старателно претърсен, преди да излезе от блока. „Белмарш“, като всеки друг затвор, беше залят от наркотици и дилъри, които използваха единственото време, когато всички затворници се събираха, за да предложат услугите си. Системата на заплащане беше проста и добре приета от всички зависими. Ако искаш доза — хашиш, кокаин на прах, кокаин за пушене или хероин — само казваш предпочитанията си и името на твой човек отвън, с когото хората на дилъра да се свържат; веднъж щом парите сменят собственика си, стоката пристига до ден-два в затвора. Със средно стотина подсъдими, които всекидневно биваха извозвани до съда, за да присъстват на делата, имаше безкрайни възможности за пренасяне на дрога. Някои ги хващаха веднага, което добавяше още години към присъдите им, но финансовите облаги бяха достатъчно примамливи, така че винаги да има затворници, за които ролята на муле да си струва риска.

Дани никога не бе проявявал интерес към наркотиците; той дори не пушеше. Треньорът му по бокс го бе предупредил, че ако някога го хване да взима наркотици, повече няма да го допусне на ринга.

Сега започна да прави обиколки из двора, парче затревена земя с размерите на футболно игрище. Крачеше бързо, тъй като си даваше сметка, че това е единствената му възможност за физически упражнения, като се изключеше посещението в претъпкания фитнес салон два пъти седмично. Загледа се в деветметровата ограда, която ограждаше двора на затвора. Макар тя да завършваше с бодлива тел, той не можеше да не се замисли дали има начин да избяга оттук. Как иначе би могъл да си отмъсти на четирите копелета, които му откраднаха свободата?

Подмина неколцина затворници, които се разхождаха по-бавно. Никой не го беше изпреварил досега. Пред себе си забеляза самотната фигура на мъж, който тичаше горе-долу с неговото темпо. Отне му няколко секунди, докато разпознае Ник Монкрийф, съкилийника му, който, очевидно, също се поддържаше в добра форма. Какво ли бе сторил, за да се озове зад решетките, почуди се Дани. Спомни си старото затворническо правило, че никога не бива да питаш другия за какво е вътре; чакаш той да сподели, ако иска.