— Не, господине. Не бях потресен.

— А когато по-късно вашият клиент бе арестуван и му бяха повдигнати обвинения, включително измама и кражба, не си ли помислихте, че може би сте проявили небрежност към задълженията си? — настояваше Пиърсън.

— Не мисля, че вие сте този, който ще дава оценка на това как изпълнявам ангажиментите си, господин Пиърсън.

Сър Матю отвори едното си око.

Съдията седеше навел глава над бележника си.

— Този човек е откраднал „семейното сребро“8, ако цитираме един друг шотландец, а вие не сте направили абсолютно нищо, за да предотвратите това. — С всяка следваща дума гласът на Пиърсън се издигаше все по-високо и по-високо.

— Не, господине, той не е откраднал семейното сребро и съм убеден, че Харолд Макмилан би се съгласил с мен. Единственото, което Дани Картрайт е откраднал, е фамилното име.

— Без съмнение ще можете да обясните на съда — обади се съдията, който очевидно се бе съвзел от предишната атака на господин Мънро — моралната дилема, която забелязвам във вашата хипотеза.

Господин Мънро извърна лице към съдията, давайки си сметка, че е привлякъл вниманието на всички в залата, включително и на полицая до вратата.

— Вие, милорд, не бива да се тревожите от никаква морална дилема, защото аз се интересувам само от правната прецизност на случая.

— Правната прецизност ли? — попита предпазливо съдия Хакет.

— Да, милорд. Господин Дани Картрайт е единствен наследник на състоянието на Монкрийф, ето защо така и не мога да разбера кой закон е нарушил.

Съдията се отпусна назад в стола си и остави Пиърсън да се оправя.

— Бихте ли обяснили на съда, господин Мънро, какво точно имахте предвид? — помоли Пиърсън почти шепнешком.

— Наистина е просто, господин Пиърсън. Покойният сър Никълъс Монкрийф направи завещание, според което оставя цялото си имущество на Даниъл Артър Картрайт, Бейкън Роуд двайсет и шест, Лондон. Само сумата от десет хиляди паунда остави на своя бивш шофьор господин Албърт Кран.

Сър Матю отвори и другото си око. Вече не знаеше кого да гледа по-напред — Мънро или Пиърсън.

— То е изготвено според процедурата и със съответните свидетели, предполагам? — попита Пиърсън, който вече отчаяно търсеше начин за спасение.

— Подписано е от сър Никълъс в моя кабинет в следобеда, в който погребахме баща му. Давайки си сметка за сериозността на положението и отговорностите ми като пазител на семейното имущество, както бяхте така старателен да посочите, аз помолих старши сержант Рей Паско и старши сержант Алън Дженкинс да бъдат свидетели при подписването, което стана и в присъствие на един от съдружниците в нашата адвокатска фирма. — Мънро се обърна към съдията: — Притежавам оригинала на този документ, милорд, и съм готов да ви го предоставя.

— Не, благодаря ви, господин Мънро. Достатъчна ми е и вашата дума — промълви Хакет.

Пиърсън се свлече на мястото си и смотолеви:

— Нямам повече въпроси, милорд.

— Искате ли да зададете допълнителни въпроси на свидетеля, господин Редмейн? — попита съдията.

— Само един, милорд — изправи се Алекс. — Господин Мънро, остави ли нещо сър Никълъс Монкрийф на своя чичо Хюго Монкрийф?

— Не — отвърна Мънро. — И петак дори.

— Нямам повече въпроси, милорд.

Приглушен шепот съпроводи слизането на Мънро от свидетелското място. Той отиде до подсъдимата скамейка и се ръкува с Дани.

— Милорд — обади се Алекс, когато Мънро напусна залата, — може ли да се обърна към вас по правен проблем?

— Разбира се, господин Редмейн, но нека преди това освободя съдебните заседатели. Дами и господа — обърна се той към тях, — както току-що чухте, адвокатите на подсъдимия искат да обсъдим правен проблем. Възможно е да няма връзка с делото. Ако има такава, непременно ще ви уведомя, когато се завърнете.

Алекс вдигна очи към галерията, където седеше публиката. Погледът му се спря на привлекателната млада жена, която седеше в края на първия ред още от началото на процеса. Трябваше да попита Дани коя е.

След няколко минути приставът приближи съдията и каза:

— Залата е свободна, милорд.

— Благодаря ви, господин Хепле. С какво мога да ви бъда полезен, господин Редмейн?

— Милорд, имайки предвид показанията на многоуважавания господин Мънро, защитата предлага обвиненията по точка три, четири и пет, а именно — обитаването на къщата на улица „Болтънс“, облагодетелстването от продажбата на колекцията пощенски марки и издаването на чекове от банковата сметка в „Кътс“, да отпаднат поради липса на правно основание. От само себе си се разбира, че не може да откраднеш нещо, което ти принадлежи.

Съдията се замисли и накрая заключи:

— Напълно справедлива забележка, господин Редмейн. Какво ще кажете, господин Пиърсън?

— Не мога да не посоча, милорд — започна Пиърсън, — че макар подсъдимият да е бил законен наследник, съгласно завещанието на сър Никълъс Монкрийф, нищо не подсказва, че той е знаел за това през цялото време.

— Милорд — намеси се незабавно Алекс. — Клиентът ми е бил наясно с този факт през цялото време. Както вече подчертах, сър Никълъс е водил дневник в затвора. Записал е всяка подробност от завещанието си в него след завръщането си в „Белмарш“ от погребението на баща си.

— Това не доказва, че Картрайт е знаел — посочи съдията.

— Бих се съгласил с вас, милорд, ако обвиняемият сам не беше посочил съответния пасаж на моя помощник.

Сър Матю кимна в знак на потвърждение.

— Щом е така — притече се Пиърсън на помощ на съдията, — Короната не възразява тези обвинения да отпаднат.

— Много ви благодаря за намесата, господин Пиърсън. Това наистина ми се вижда правилно решение. Ще информирам заседателите, когато се върнат.

— Благодаря ви, милорд — рече Алекс. — Много съм задължен и на господин Пиърсън за съдействието.

— Сигурен съм, че е излишно да напомням, господин Редмейн — обади се съдията, — че най-сериозното нарушение на закона — бягството от затвора преди изтичане на срока — остава.

— Разбира се, милорд — отговори Алекс.

Съдията кимна.

— В такъв случай ще повикам заседателите, за да ги информирам.

— Искам да поставя и друг въпрос, милорд.

— Слушам ви.

— По силата на показанията на сър Хюго Монкрийф, призовахме господин Спенсър Крейг, кралски адвокат, като свидетел. Тъй като в момента е ангажиран с дело в друга част на сградата и едва ли ще успее да се освободи днес, моли да се яви пред Ваша Светлост утре сутрин.

Неколцина от репортерите се втурнаха навън, за да докладват последните новини на своите редактори.

— Господин Пиърсън?

— Нямам възражения, милорд.

— Благодаря. Когато заседателите се върнат в залата, ще им обясня всичко и ще ги освободя до утре.

— Както решите, милорд — рече Алекс, — но преди това мога ли да насоча вниманието ви към някои леки промени в програмата за утре. Знаете, че е практика в традицията на британската адвокатура да се дава възможност на младшите адвокати и помощници да разпитат някой от свидетелите по делото, за да натрупат опит и да им се даде шанс да се придвижват напред в кариерата.

— Мисля, че разбирам накъде биете, господин Редмейн.

— В такъв случай, с ваше разрешение, милорд, моят помощник, сър Матю Редмейн, ще разпита утре господин Спенсър Крейг от името на защитата.

И останалите репортери се изстреляха от залата.

Дани прекара поредна безсънна нощ в килията си в „Белмарш“ и този път за това вина имаше не само хъркането на Големия Ал.

Бет седя дълго в леглото с книга в ръка, но така и не обърна на следващата страница, тъй като съзнанието й бе ангажирано с края на една друга история.

Алекс Редмейн не спа изобщо. Даваше си ясна сметка, че провалят ли се на следващия ден, трети шанс няма да има.

Сър Матю Редмейн дори не си направи труда да си ляга — прелистваше отново и отново списъка си с въпроси.