Най-сетне Дани и Ник влязоха в параклиса — просторно правоъгълно помещение с дървени пейки, обърнати към сребърния кръст на олтара. На тухлената стена отзад беше изрисувана „Тайната вечеря“ в огромни размери. Ник обясни на Дани, че е рисувана от затворник, който ползвал други затворници за модели.

— Не е зле — каза Дани.

— Това, че някой е убиец, не означава, че няма други качества — отбеляза Ник. — Не забравяй Караваджо.

— Не мисля, че го познавам — призна Дани.

— Отворете на страница 127 от Псалтира — рече свещеникът — и всички заедно ще изпеем „Ти, който доблестен си“.

— Ще те запозная с Караваджо, щом се върнем в килията — обеща Ник и в този миг от малкия орган прозвучаха встъпителните акорди.

Докато пееха, Ник се зачуди дали Дани успява да прочете думите или ги е научил наизуст при посещенията в кварталната църква.

Огледа малкия параклис. Не се учудваше, че пейките бяха претъпкани с хора като на футболен стадион в събота следобед. На последния ред се бе струпала групичка затворници, които обсъждаха кой от новите попълнения търси наркотици, без изобщо да си направят труда дори да отворят книгите с химни; вече бяха отхвърлили Дани от списъка с клиенти. Дори когато коленичиха, не се престориха, че изричат молитва — изкуплението не ги интересуваше. Замълчаха едва когато отецът започна проповедта си. Дейв, чието име бе изписано на пластмасова табелка, закачена на расото му, се оказа съвестен, старомоден свещеник, избрал убийството за тема на словото си. Това предизвика бурни викове „Алилуя!“ от първите редици, където се беше настанила група експанзивни афро-карибци, очевидно вещи в темата.

Дейв подкани затворниците да отворят библиите си на Битие и започна с историята на Каин, първия убиец.

— Каин толкова много завиждал на успехите на брат си, че решил да се отърве от него.

После им разказа за Моисей, който според него убил някакъв египтянин и смятал, че ще му се размине, но Господ го видял и го наказал да страда до края на живота си.

— Това не си го спомням — прошепна Дани.

— Нито пък аз — призна Ник. — Досега смятах, че Моисей е умрял спокойно в съня си на сто и трийсет години.

— Сега искам всички да отворите Втора книга Царства — продължи Дейв, — където ще прочетете за цар, който е бил убиец.

— Алилуя! — изреваха затворниците на първите редове, макар и не в унисон.

— Да, цар Давид е бил убиец — рече Дейв. — Той убил хетееца Урия, защото се влюбил в съпругата му Вирсавия. Но Давид бил хитър и не искал всички да го видят как убива военачалника си, затова наредил на Урия да заеме предна позиция в предстоящата битка, което гарантирало смъртта му. Само че Господ видял какво сторил Давид и го наказал, защото Господ вижда всичко и наказва онези, престъпили заповедите Му.

— Алилуя! — извикаха отново в хор първите редове.

Дейв завърши службата със заключителна молитва, в която думите „разбиране“ и „прошка“ се повтаряха отново и отново. Накрая благослови множеството, вероятно най-многочисленото в Лондон тази сутрин.

— Службата тук е много по-различна службите в „Сейнт Мери“ — каза Дани на излизане от параклиса.

Ник само повдигна вежди.

Отново ги претърсиха и трима затворници бяха отделени настрани, преди да ги отведат по пурпурния коридор.

— Какво ще им правят? — попита Дани.

— Отвеждат ги за притежание на наркотици — обясни Ник. — Ще прекарат най-малко седем дни в карцера.

— Не може да си струва цената — учуди се Дани.

— Те явно смятат обратното, защото можеш да си сигурен, че щом ги пуснат, веднага ще се върнат към търговията си.

С всяка следваща минута Дани се вълнуваше все повече от предстоящата среща с Бет, първата от седмици насам.

В два следобед, час преди времето за посещения, Дани нервно кръстосваше килията. Беше изпрал и изгладил ризата и джинсите си и прекара доста време под душа. Чудеше се с какво ли ще е облечена Бет, сякаш излизаха на първа среща…

— Как изглеждам? — попита Дани.

Ник направи гримаса.

— Толкова ли е зле?

— Не, само че…

— Само че какво? — настоя Дани.

— Може би Бет ще очаква да си избръснат.

Дани се огледа в парчето огледало на стената и бързо си погледна часовника.

Още един коридор, претъпкан със затворници, но поне този път се движеха по-бързо. Никой не искаше да изпусне и минута от времето за посещения. В края на коридора се намираше чакалнята, със заковани покрай стените дървени пейки. Там също се чакаше доста, докато най-накрая извикат името ти по високоговорителя. Дани прекара това време в разчитане на табелите по стените; няколко от тях предупреждаваха за последствията — както за затворниците, така и за посетителите, — ако бъдат заловени с наркотици и ако изобщо се опитат да разменят някакви вещи помежду си. Друга се отнасяше за политиката на затвора спрямо случаи на побой, а последната съобщаваше нещо за дискриминация — дума, която измъчи Дани и чието значение той не знаеше. Щеше да попита Ник, щом се върне в килията.

Мина близо час, преди да съобщят името Картрайт по високоговорителя. Дани скочи на крака и последва надзирателя в малка стая, където го накараха да застане с разкрачени крака на дървена платформа. Друг полицай, когото виждаше за първи път, го претърси по-старателно от когато и да било. Големия Ал го беше предупредил, че ги проверяват много внимателно, защото посетителите често се опитвали да предадат на близките си наркотици, пари, ножове и дори пистолети.

След като приключи с претърсването, надзирателят преметна жълта лента през рамото на Дани, която различаваше затворниците от посетителите. След това го въведоха в най-голямата зала, която бе виждал в „Белмарш“. Застана пред бюро, повдигнато на платформа на метър над пода, и друг надзирател прегледа списъка пред себе си и каза:

— Чакат те на Е9.

В залата бяха наредени маси и столове в седем редици, номерирани от А до Ж. Затворниците седяха на червени столове, заковани за пода. Посетителите сядаха срещу тях, на зелени столове, които също бяха заковани. Така надзирателите лесно можеха да наблюдават цялата зала, в което им помагаха и множеството камери по тавана. Докато вървеше между редиците маси, Дани забеляза, че на втория етаж е пълно с надзиратели, които следяха всяко движение в залата. Спря до ред Е и потърси Бет с поглед. Най-накрая я забеляза — седеше на един от зелените столове. Макар да бе залепил нейна снимка на стената в килията си, Дани бе забравил колко е красива. Държеше голям вързоп в ръцете си, което го изненада, защото на посетителите не беше разрешено да носят подаръци на затворниците.

Тя скочи на крака веднага щом го видя. Дани забърза крачка, макар много пъти да го бяха предупреждавали, че не трябва да тича. Прегърна я силно и се стъписа, когато от вързопа в ръцете й се чу бебешки плач. Дани направи крачка назад и за първи път видя дъщеря си.

— Красива е — промълви той и взе Кристи в ръце. Вдигна поглед към Бет и добави: — Ще изляза оттук, преди даже да разбере, че баща й е в затвора.

— Как…

— Кога… — започнаха и двамата едновременно.

— Съжалявам — каза той. — Ти кажи първо.

— Защо говориш толкова бавно? — изненада се Бет.

Дани се отпусна в червения стол и започна да й разказва за съкилийниците си. Междувременно изяде един „Марс“ и пресуши кутийката диетична кока-кола, които Бет му беше купила от лавката — деликатеси, които не бе опитвал, откакто го бяха затворили в „Белмарш“.

— Ник ме учи да пиша и чета — обясни й той. — А Големия Ал ми показва как се оцелява в затвора. — Той замълча и зачака реакцията на Бет.

— Имал си късмет да попаднеш точно в тази килия.

Дани не се беше замислял за това и сега си даде сметка, че трябва да благодари на господин Дженкинс.

— Е, как е животът на Бейкън Роуд? — попита той и погали бедрото на Бет.