— Да, мога — отвърна Девънпорт. — Бях с няколко приятели, за да отпразнуваме тридесетия рожден ден на Джералд Пейн. Всички сме състуденти от Кеймбридж — добави той с провлачения глас, до който прибягваше, когато играеше Хийтклиф1 на турне.

— Видяхте ли онази вечер обвиняемия — попита Пиърсън и посочи към подсъдимата скамейка.

— Не, господине. Не го бях забелязал — отвърна Девънпорт, обръщайки се към заседателите, като че ли бяха публика на матине.

— Приятелят ви Спенсър Крейг изскочи ли през задната врата на заведението по-късно същата вечер?

— Да, така беше.

— Предизвикан от писък на момиче?

— Точно така, господине.

Пиърсън се поколеба, вече очакваше Редмейн да скочи и да протестира срещу такъв очевидно насочващ въпрос, но той остана безмълвен. Окуражен, продължи:

— И господин Крейг се върна в бара малко по-късно, така ли?

— Да, така беше — отговори Девънпорт.

— И посъветва вас и вашите приятели да се приберете у дома? — Пиърсън продължи да насочва свидетеля си, но Алекс Редмейн не помръдваше.

— Така е — каза Девънпорт.

— Обясни ли ви господин Крейг защо смята, че трябва да напуснете мястото?

— Да. Каза ни, че двама души се бият на алеята и един от тях има нож.

— Искахте ли да отидете да видите дали всичко е наред с младата дама? — суфлира му Пиърсън.

— Да, да — отвърна бързо Девънпорт, който вече чувстваше, че не се справя много добре без сценарий в ръцете.

— Но въпреки това послушахте господин Крейг и напуснахте? — добави Пиърсън.

— Да, да, вярно е — каза Девънпорт. — Последвах съвета на Спенсър, защото… — Девънпорт направи ефектна пауза — е правен специалист. Мисля, че това е правилното определение.

Добре ги ниже, мина през ума на Алекс, доловил, че Девънпорт отново е стъпил здраво на краката си.

— Тоест вие лично не сте били на задната улица?

— Не, господине, Спенсър ни посъветва в никакъв случай да не доближаваме човека с ножа.

Алекс остана на място.

— Така — потвърди Пиърсън, обърна следващата страница в папката си и се взря в празния лист хартия. Беше стигнал до края на въпросите по-бързо, отколкото бе очаквал. Не проумяваше защо опонентът му не се беше опитал да го прекъсне, докато той очебийно насочваше свидетеля. Затвори с нежелание папката си.

— Моля, останете на мястото си, господин Девънпорт — каза той. — Със сигурност моят многоуважаван колега ще желае да ви разпита.

Алекс Редмейн дори не погледна към Лорънс Девънпорт, който прекара ръка през прекрасната си коса и продължи да се усмихва на заседателите.

— Желаете ли да разпитате свидетеля, господин Редмейн? — попита съдията с реторичен тон.

— Не, благодаря, Ваша Светлост — отговори Редмейн, като почти не помръдна от мястото си.

Присъстващите едва прикриха разочарованието си.

Алекс беше невъзмутим. Съветът на баща му бе никога да не разпитва свидетел, харесван от заседателите, особено когато са склонни да повярват на всичко, което им казва. „Разкарай го от свидетелското място колкото можеш по-бързо и се надявай, когато се стигне до вземане на решение относно присъдата, споменът от тяхното представление (а това наистина беше представление) да е отшумял.“

— Можете да напуснете свидетелското място, господин Девънпорт — съобщи някак неохотно съдия Саквил.

Девънпорт се изправи, като се постара да постигне максимален ефект от излизането си. В момента, в който се оказа в претъпкания коридор, се насочи право към стълбите за партерния етаж със скорост, която не позволяваше на някой стреснат фен да схване, че това е доктор Бересфорд, и да му поиска автограф.

Девънпорт се радваше, че вече е вън от сградата. Преживяването не беше приятно и той бе доволен, че всичко бе приключило по-бързо от очакваното. По-скоро прослушване, отколкото представление. Не се бе отпуснал нито за момент и се чудеше дали си е проличало, че изобщо не бе спал през нощта. Когато излезе на улицата, си погледна часовника. Беше още рано за срещата му със Спенсър в дванайсет. Зави надясно и тръгна в посока на Инър Темпъл, сигурен, че Спенсър ще се зарадва да научи, че Редмейн не си е направил труда да го разпита. Много се бе страхувал, че младият адвокат ще го притисне по темата за сексуалната му ориентация. Ако беше казал истината, това щеше да е единственото заглавие по първите страници на жълтата преса.

Тоби Мортимър се направи, че не забелязва Лорънс Девънпорт в съда. Спенсър Крейг ги беше предупредил, че докато трае процесът, не бива да ги виждат заедно на обществени места. Онази нощ им звънна щом се прибра, за да им каже, че детектив Фулър ще се свърже с тях още на следващия ден, за да изясни някои неща. Това, което бе започнало като рожден ден на Джералд, бе завършило кошмарно и за четиримата.

Мортимър сведе поглед, когато се размина с Девънпорт. Много се страхуваше да свидетелства, въпреки че Спенсър постоянно го успокояваше, че дори Редмейн да разбере за проблема му с наркотиците, няма причина да повдигне въпроса.

„Мускетарите“ бяха останали верни на клетвата си, но никой от тях не се преструваше, че отношенията им ще си останат същите. Случилото се само подсили абстиненцията му. Преди празненството той беше известен между дилърите като съботно-неделен наркоман, но с наближаването на процеса започна да купува по две дози дневно.

— И да не вземеш да се надрусаш, преди да се явиш в съда — беше го предупредил Спенсър.

Само че той не знаеше какво е да изпитваш неутолим глад: няколко часа блаженство, докато опиянението от дрогата отзвучи, след което започва потене, треперене и ритуалът по подготовката на следващото бягство от света — забождането на иглата във вената, вливането на течността в кръвообращението, краткото очакване и накрая благословеното отпускане. До следващия цикъл. Мортимър бе започнал да се поти. След колко време щеше да започне треперенето? Ако го призовяха сега, щеше да се справи благодарение на прилив на адреналин.

Вратата на съдебната зала се отвори и разсилният се огледа. Мортимър скочи в очакване да чуе името си. Впи нокти в дланите си с надеждата болката да прогони напрежението.

— Реджиналд Джаксън! — изрева служителят на съда, като дори не погледна високия мъж, изправил се при появата му.

Управителят на „Дънлоп Армс“ последва разсилния в залата. Това бе още един човек, с когото Мортимър не беше разговарял през последните шест месеца.

— Оставете го на мен — беше им казал Спенсър, който още от Кеймбридж се грижеше за проблемите на Мортимър.

Стовари се на пейката и стисна ръбовете на седалката, усещайки, че треперенето всеки миг ще започне. Не знаеше още колко ще издържи — нуждата от дрога бързо надделяваше над страха от Спенсър Крейг. Докато човекът от бара се появи отново, ризата, панталоните и дори чорапите на Мортимър вече бяха подгизнали от пот, нищо че беше студена мартенска сутрин. Я се стегни, чуваше той гласът на Спенсър, който, естествено, не беше тук, а вероятно у Лорънс, където си бъбреха за това колко добре върви процесът. Щяха да го чакат. Последното парче от мозайката.

Мортимър се изправи и закрачи напред-назад по коридора в очакване на разсилния.

— Инспектор Фулър — измуча разсилният и Мортимър направо рухна на пейката.

Не можеше да контролира вече треперенето. Нуждаеше се от следваща доза така спешно, както бебето се нуждае от млякото на майка си. С несигурни стъпки се отправи към тоалетната и с облекчение установи, че там няма никого. Насочи се към кабината в дъното и заключи отвътре. През пролуката над вратата някой спокойно можеше да види, че нарушава закона, и то тъкмо в съда. Потребността от дрога бе толкова силна, че заглушаваше гласа на здравия разум, все едно колко голям бе рискът.

Мортимър разкопча сакото си и измъкна от вътрешния си джоб малка платнена торбичка. Отвори я и я остави на капака на седалката. Подготовката бе част от преживяването. Извади малък флакон от 1 милилитър — струваше 250 лири. Колко ли време още щеше да може да си позволява толкова високо качество? Малкото наследство от баща му все някога щеше да свърши. Мушна иглата в капачка на флакона и изтегли съдържанието. Не провери дали течността се движи свободно през иглата, защото не можеше да си позволи да загуби дори капка.