— Точно така.

— Ваш сержант отговорил на огъня.

— Само предупредителни изстрели — уточни Ник. — След като бях дал категорична заповед за спиране на огъня.

— Двама от наблюдателите на Обединените нации, свидетели на инцидента, са дали показания срещу вас по време на процеса. Те твърдят, че албанците са стреляли във въздуха. — Ник не направи опит да се защити. — И макар вие самият да не сте произвел изстрели, сте отговорен за взвода.

— Така беше.

— Въпреки това смятате, че присъдата е справедлива?

— Да.

Хърст направи още една отметка, преди да зададе следващия си въпрос:

— В случай, че Съветът даде препоръка да бъдете освободен предсрочно, тъй като сте излежали половината срок на присъдата си, какво планирате да правите в близкото бъдеще?

— Възнамерявам да се върна в Шотландия, където да стана учител в учебно заведение, готово да ме назначи.

Поредна отметка се появи във формуляра.

— Имате ли финансови проблеми, които биха могли да ви попречат да заемете преподавателско място?

— Не — отвърна Ник. — Напротив. Дядо ми ме е осигурил достатъчно, за да не се налага да работя.

Хърст направи поредна отметка.

— Женен ли сте, господин Монкрийф?

— Не.

— Имате ли деца или други хора, за които да се грижите?

— Не.

— Лекувате ли се от нещо в момента?

— Не.

— Ако ви освободят, има ли къде да отидете?

— Да. Притежавам дом в Лондон и друг в Шотландия.

— Имате ли роднини, които да ви помогнат при освобождаването?

— Не. — Хърст вдигна очи. Това бе първата кутийка във формуляра, която остана без отметка. — И двамата ми родители са починали и нямам братя или сестри.

— Лели, чичовци?

— Един чичо и леля, които живеят в Шотландия и с които не съм близък, и леля по майчина линия в Канада. Писали сме си, но никога не сме се срещали.

— Разбирам. И един последен въпрос, господин Монкрийф. Може да ви се стори малко необичайно при създадените обстоятелства, но въпреки това се налага да попитам. Мислили ли сте дали бихте повторили същото престъпление?

— Невъзможно е да се върна отново в армията, естествено, и нямам желание за това, така че отговорът на вашия въпрос е „не“.

— Напълно ви разбирам. — Отметка се появи и в последното поле. — Имате ли въпроси към мен?

— Разрешете да попитам кога ще знам какво е заключението на Съвета?

— Написването на доклада ще ми отнеме няколко дни, след което ще го предоставя на вниманието на Съвета. Няколко седмици след това ще получите съобщение.

— Благодаря ви, господин Хърст.

— Благодаря ви, сър Никълъс.

— Нямахме избор — заяви Паско.

— Сигурен съм, Рей — отговори директорът на затвора. — Налага се да проявим малко здрав разум с този затворник.

— Не ви разбирам — рече Паско. — Той изпотроши килията.

— Ясно ми е, Рей, но всички знаем как реагират доживотните, когато Апелативният съд отхвърли молбите им за преразглеждане. Или се превръщат в мълчаливи самотници, или чупят каквото им попадне.

— Няколко дни в карцера ще поохладят Картрайт — отбеляза старшият надзирател.

— Да се надяваме — въздъхна Бартън. — Ще ми се да го върнем в света на нормалните колкото се може по-скоро. Умно момче е. Надявах се да стане естественият заместник на Монкрийф.

— Това наистина е очевидният избор, въпреки че автоматично губи привилегирования си статус и ще се наложи да се върне към основния.

— За не повече от месец — заключи директорът.

— Междувременно какво да правя с работната му категория? Да го сваля ли от образованието и да го върна на конвейера?

— За нищо на света — възрази Бартън. — Наказанието ще е по-голямо за нас, отколкото за него.

— Ами правата му в лавката?

— Никакво плащане и никаква лавка за четири седмици.

— Ясно, сър.

— Поговори с Монкрийф. Той е най-близък с Картрайт. Виж дали ще успее да му набие малко разум в главата, както и да го подкрепя следващите седмици.

— Разбрано.

— Кой е следващият?

— Лийч, господине.

— Какво е провинението му този път?

— Не е върнал книга в библиотеката.

— Не можете ли да се справите с такъв незначителен проблем, та трябва да ме занимавате?

— При обикновени обстоятелства, но сега става дума за скъп подвързан с кожа брой на „Правен преглед“, който той не е върнал въпреки неколкократните устни и писмени напомняния.

— Все пак не разбирам защо трябва да се явява пред мен.

— Защото открихме броя в кофа за смет, надран и разкъсан.

— Че защо ще го прави?

— Имам само подозрения, но не и доказателства.

— Нов опит за внасяне на дрога?

— Казах ви вече, че са само подозрения. Лийч е отново в карцера за цял месец, за да не реши, че може да накъса всички книги в библиотеката. — Паско се поколеба миг-два, преди да добави: — И още един проблем.

— Какъв?

— Един от моите информатори ми каза, че чул Лийч да се заканва, че ще пречука Картрайт, дори това да е последното, което ще направи в този живот.

— Само защото той е библиотекарят?

— Не. Свързано е с някакъв запис, но така и не можах да стигна до дъното на историята.

— Само това липсваше! Дръж го под око денонощно.

— В момента сме много зле с персонала — отбеляза Паско.

— Тогава направи каквото можеш. Не искам да се повтори случаят с онзи нещастник в „Гарсайд“, който беше показал знака на победата на Лийч.

Дани лежеше на най-горното легло и съчиняваше писмото, което обмисляше от много време. Ник се бе опитал да го разубеди, но той бе взел решение и нищо не можеше да го откаже.

Ник бе отишъл в банята, а Големия Ал даваше вечерно дежурство в болницата, защото сестрата бе останала сама. Килията бе изцяло на разположение на Дани. Той се смъкна от леглото и седна пред малката маса. Известно време гледа белия лист хартия, преди да напише първите думи.

Очите му спряха за миг на снимката на Бет, обвита в целофан и закачена над главата му.

Сгъна листа и го прибра в плик, който адресира до Бет Уилсън, Бейкън Роуд 27, Боу, Лондон Е 3.

Дани все още съзерцаваше снимката на Бет, когато ключът в бравата изщрака и вратата се отвори.

— Писма — съобщи надзирателят, който застана в рамката. — Едно за Монкрийф и едно за… — Човекът се загледа в сребърната верижка около врата на човека пред него и в часовника на китката му и се поколеба.

— Ник отиде да си вземе душ — обади се Дани.

— Ясно. Едното е за теб, а другото е за Монкрийф.

Дани веднага разпозна ясния почерк на Бет. Дори не понечи да го отвори, скъса го, хвърли парченцата в тоалетната и пусна водата. Другият плик остави на възглавницата на Ник.

С големи черни букви в горния ляв ъгъл пишеше: „Съвет за условно предсрочно освобождаване“.

— Колко пъти му писахме? — попита Алекс Редмейн секретарката си.

— Това ще е четвъртото писмо за последния месец — отвърна жената.

Алекс извърна лице към прозореца и площада отвън, по който притичваха хора с дълги шлифери.