— Просто аз…

— Има друга жена, нали?

— Така е — призна Дани.

— Тогава защо изобщо дойде? — ядосано рече тя и се извърна.

— Извинявай, наистина съжалявам.

— Не си прави труда да се извиняваш, Ник. Нямаше по-добър начин да ми покажеш, че съм жена без значение.

— Прощавай, шефе, но ти каза, че няма да тръгнем преди полунощ — рече Ал и забързано довърши хамбургера си.

— Промених решението си.

— Смятах, че това е право на дамите.

— И тя така мислеше.

Докато стигнат път М 11, Дани вече беше заспал. Събуди се, когато колата спря на един светофар по Майл Енд Роуд. Ако се бе събудил няколко минути по-рано, щеше да помоли Ал да избере друг маршрут.

Светлините се смениха и когато колата потегли, светофарите по пътя им сякаш се бяха наговорили — зелена светлина следваше зелена, все едно искаха да покажат, че Дани трябва час по-скоро да се изнесе от този район. Той се облегна назад и затвори очи, но знаеше, че няма начин да мине покрай познатите места, без да спре поглед върху тях: училището „Клемент Атлий“, черквата „Сейнт Мери“ и, разбира се, автосервиза на Уилсън.

Отвори очи и веднага съжали горчиво.

— Не е възможно — възкликна той. — Спри, Ал.

Големия Ал натисна спирачките и обърна глава да види дали шефът му е добре. Дани се взираше през прозореца. Ал проследи погледа му, но не можа да разбере какво толкова го е развълнувало.

— Почакай ме тук — поръча Дани и отвори вратата. — Ще се върна след малко.

Прекоси пътя и се загледа в табелата, закачена на стената на ниска сграда. Извади лист и писалка от сакото си и записа телефонния номер под думите „ПРОДАВА СЕ“. В този момент група мъже излязоха от близката кръчма и той побърза да се върне в колата. Седна и каза тихо:

— Да се махаме оттук.

Много му се искаше да помоли Големия Ал да го закара отново до Ийст Енд в събота сутринта, за да огледа още веднъж, но знаеше, че не може да поеме риска да бъде разпознат.

Планът бе започнал да се оформя в главата му и в неделя вечер бе почти готов. Всеки детайл трябваше да бъде обмислен внимателно. Една погрешна стъпка, и онези тримата щяха да се усетят. Но второстепенните герои и статистите трябваше да са по местата си, преди главните герои да излязат на сцената.

Когато в понеделник сутрин слезе да закуси, Дани остави „Таймс“ недокоснат на кухненската маса. Беше зает да преговаря стъпките, които трябваше да предприеме, и не искаше нищо да го отвлича. Ако Арнолд Пиърсън, кралски адвокат, му бе задал любимия си въпрос — какво му е приготвила за закуска Моли тази сутрин — нямаше да знае какво да отговори. Отиде в кабинета си, заключи вратата и седна зад бюрото. Вдигна телефона и набра номера от картичката, която бе получил предишния ден.

— Днес по някое време ще се наложи да прехвърля малка сума, но трябва да стане бързо.

— Разбрано.

— Освен това имам нужда от консултация със специалист по сделки с недвижими имоти.

— Ще се свържат с вас по-късно днес.

Дани затвори и си погледна часовника. Още нямаше девет. Стана, закрачи из стаята и започна да преговаря наум въпросите, които трябваше да прозвучат естествено, все едно са възникнали в хода на разговора. В девет и една набра номера, който бе записал предната вечер.

— „Дъглас Алън Спиро“ — обади се сънлив глас.

— Ваша табела за продажба е закачена на един имот на Майл Енд Роуд — започна Дани.

— Ще ви свържа с господин Паркър, той отговаря за продажбите в този район.

— Роджър Паркър — чу Дани след кратко изпукване по линията.

— Предлагате имот на Майл Енд Роуд — повтори Дани.

— Имаме няколко обекта в този район, господине. Бихте ли ми казали кой точно ви интересува?

— Сервизът на Уилсън.

— Да, първокласен имот. Без ограничения на собствеността. В семейството е повече от сто години.

— От колко време е на пазара?

— Отскоро, но интересът към него е значителен.

— От колко време? — настоя Дани.

— Пет или шест месеца — призна Паркър.

Дани мислено изруга наум, като си представи какво преживява семейството на Бет, а той не бе могъл да им помогне. Изгаряше от желание да зададе множество въпроси, чиито отговори господин Паркър нямаше как да знае.

— Каква е исканата цена?

— Двеста хиляди — отговори Паркър. — Включително и прилежащото движимо и недвижимо имущество. Може ли да попитам за името ви, господине?

Дани затвори. Изправи се и отиде до шкафа за книги, в който имаше три папки с надписи: „Крейг“, „Девънпорт“ и „Пейн“. Взе тази на Джералд Пейн и провери телефонния номер на най-младия съдружник в историята на „Бейкър, Тремлет и Смайт“, факт, който Арнолд Пиърсън, кралски адвокат, бе сметнал за уместно да съобщи на съдебните заседатели. Дани нямаше намерение да говори с Пейн днес. Пейн сам щеше да го търси, за да участва в сделката. Днес щеше да разговаря с посредника.

Набра номера.

— „Бейкър, Тремлет и Смайт“.

— Имам желание да купя имот на Майл Енд Роуд — съобщи той на човека отсреща.

— Свързвам ви с нашия колега, който отговаря за Източен Лондон.

Прещракване по линията. Дали човекът, който вдигнеше, щеше някога да разбере, че е бил използван само като преносител на информация. И дали той щеше да отнесе вината, след като вулканът изригнеше?

— Гари Хол. С какво мога да съм полезен?

— Казвам се сър Никълъс Монкрийф, господин Хол, и се питам… — бавно, карай по-бавно — … дали съм попаднал на правилния човек.

— Кажете от какво имате нужда, сър, и ще преценя дали мога да ви помогна.

— На Майл Енд Роуд има имот, който бих искал да купя, но не бих желал това да стане директно с фирмата, която го предлага.

— Разбирам ви, сър, можете да разчитате на дискретността ми. — Точно на обратното разчитам, помисли си Дани. — За кой номер на Майл Енд Роуд става дума?

— Сто четирийсет и три — отговори Дани. — Автосервиз „Уилсън“.

— Коя е фирмата посредник?

— „Дъглас Алън Спиро“.

— Ще проверя подробностите — обеща Хол — и ще ви позвъня по-късно.

— Ще бъда днес във вашия район, имате ли нещо против да изпиете едно кафе с мен?

— Разбира се, сър Никълъс. Къде искате да се срещнем?

Дани се сещаше само за едно място близо до офиса на „Бейкър, Тремлет и Смайт“.

— В „Дорчестър“ — рече той. — Да речем в дванайсет.

— Ще се видим там в дванайсет.

Дани остана на стола зад бюрото си. Направи три отметки на дългия списък пред себе си. Трябваха му още няколко участници, които да се включат преди дванайсет, за да е напълно готов за срещата с господин Хол. Телефонът иззвъня.

— Добро утро, сър Никълъс — обади се непознат глас. — Управител съм на отдела за недвижима собственост на банка „Дьо Кубертен“.

Големия Ал откара Дани до Парк Лейн и спря пред входа на хотел „Дорчестър“ точно в единайсет и половина. Портиерът дотича и отвори вратата пред Дани.

Докато вървяха по стълбите, Дани му каза:

— Аз съм Никълъс Монкрийф. Очаквам гост около дванайсет — господин Хол. Бихте ли му предали, че съм в салона? — Отвори портфейла си и подаде на портиера банкнота от десет паунда.

— Разбира се, сър — отвърна портиерът и вдигна леко шапката си.

— Вашето име? — попита Дани.

— Джордж.

— Благодаря ти, Джордж — рече Дани и мина през въртящата се врата.

Спря във фоайето и се представи на служителя на рецепцията. След кратък разговор с него Дани се раздели с още десет паунда.

По съвета на Уолтър, рецепционистът, Дани влезе в салона на хотела и изчака управителя на залата да се върне на поста си. Този път извади банкнотата още преди да представи молбата си.

— Защо не ви настаним в едно от нашите сепарета, сър Никълъс? — каза управителят. — Ще имам грижата господин Хол да бъде поканен на масата ви веднага щом пристигне. Ще поръчате ли нещо, докато чакате?