— Картрайт не е по-глупав от Пиърсън — отбеляза Алекс, — само дето не е толкова образован.

— Ти обаче спомена, че лесно избухва.

— Само когато някой напада Бет.

— В такъв случай бъди сигурен, че призовеш ли го за свидетел, Пиърсън ще започне да напада момичето, докато Картрайт избухне.

— Картрайт няма съдебно досие, работи от момента, в който е напуснал училище, и иска да се ожени за момичето, с което ходи от години и което на всичко отгоре е и бременно.

— Значи сега имаме четирима заподозрени, за които Пиърсън няма да обели и дума при разпита, но можеш да си сигурен, че непрестанно ще задава на Картрайт въпроси, свързани с инцидента от неговата младост, за да напомня на заседателите, че е имало сбиване с нож и тогава годеницата му се е притекла на помощ.

— Ако това е единственият ми проблем… — започна Алекс.

— Едва ли е единственият — прекъсна го баща му, — защото щом Пиърсън извади сега случая със сбиването на игрището, със сигурност има поне още една-две изненади за Дан Картрайт.

— Като например?

— Нямам представа — въздъхна сър Матю. — Но призовеш ли момчето на свидетелското място, ще разбереш.

Алекс смръщи чело замислено.

— Какво те тревожи? — попита баща му, след като Алекс не отговори.

— Пиърсън знае, че бащата на Бет е казал на Картрайт, че е променил решението си да го направи управител на автосервиза.

— И че е решил да го даде на сина си?

— Именно — отговори Алекс.

— Ще е неприятно, когато стане дума за мотива.

— Така е, но може би и аз ще успея да изненадам Пиърсън с това-онова.

— Например?

— Крейг е промушил с ножа и крака на Дани. Белегът се вижда ясно.

— Пиърсън ще настоява, че е стара рана.

— Разполагаме с мнение на лекар, че не е така.

— Пиърсън ще хвърли вината за раната на Бърни Уилсън.

— Значи ме съветваш да не призовавам Картрайт като свидетел?

— Труден въпрос, момчето ми. Не съм бил в залата и не съм видял реакцията на заседателите на думите на Бет Уилсън.

— Стори ми се, че един-двама от тях проявиха съчувствие, а и тя създава впечатление на честен човек. Но дори и те може да решат, че макар да казва истината, тя все пак не е видяла какво точно се е случило и просто се доверява на думите на Картрайт.

— Необходими са поне трима, които да са убедени, че тя казва истината, за да разчиташ на непълен брой гласове и в най-лошия случай на преразглеждане на делото. А и прокуратурата може да реши, че нов процес по същия случай не е в обществен интерес.

— Трябваше да притисна Крейг повече във връзка с показанията му за времето, нали? — попита Алекс с тайната надежда, че баща му няма да се съгласи.

— Твърде късно е да мислиш за това — отговори старият адвокат. — По-важно е да решиш ще призовеш ли Картрайт за свидетел.

— Съгласен съм, но ако не взема правилното решение, Дани най-вероятно ще влезе в затвора за поне двайсет години.

Алекс пристигна на „Олд Бейли“ минути след като нощният пазач отключи централния вход. След дългия разговор с Дани в килията на приземния етаж той отиде да облече адвокатската си тога и се запъти към съдебна зала номер четири. Зае мястото си в единия край на адвокатската скамейка и постави на масата пред себе си три папки с надпис „Картрайт“. Отвори първата и отново прегледа седемте въпроса, които четливо бе написал през изминалата нощ. Вдигна поглед към часовника на стената. Часът бе 9:35.

В десет без десет в залата влезе Арнолд Пиърсън, следван от помощника си. Двамата заеха местата на другия край на скамейката, без да поздравят Алекс, защото той изглеждаше напълно погълнат от четивото си.

Скоро след това се появи Дани Картрайт, придружен от двама полицаи. Седна на мястото на обвиняемия и зачака пристигането на съдия Саквил. Когато часовникът удари 10 часа, вратата в дъното на залата се отвори и съдията влезе в залата. Всички станаха на крака и се поклониха. Съдията отвърна на жеста и се настани в широкото кресло.

— Поканете заседателите — нареди той след малко, сложи си очилата за четене, отвори новия бележник пред себе си и свали капачката на писалката си. Написа думите: Разпит на Даниел Картрайт от Редмейн.

Щом заседателите се настаниха по местата си, съдията се обърна към защитата на обвиняемия.

— Готов ли сте да призовете следващия си свидетел, господин Редмейн?

Алекс се изправи, наля вода в чашата си и отпи. Обърна се към Дани и се усмихна. После прочете отново въпросите, изписани в папката пред него, след което прелисти на нов, празен лист. Усмихна се и на съдията и заяви:

— Защитата няма повече свидетели, Ваша Светлост.

На лицето на Пиърсън се изписа тревога. Той се извърна рязко към помощника си, за да се консултира с него, но той изглеждаше не по-малко слисан. Алекс се отдаде на насладата от мига, докато изчакваше шепота в залата да утихне. Съдията му се усмихна в отговор и за секунда му се стори, че дори ще му намигне.

Алекс изчака до последно думите му да постигнат желания ефект, след което продължи:

— Ваша Светлост, защитата смята случая за приключен.

Съдия Саквил се обърна към Пиърсън, който приличаше на заек, парализиран от светлините на приближаващ камион.

— Господин, Пиърсън — започна съдията, сякаш нищо необичайно не се беше случило. — Може да започнете заключителната си реч от името на Короната.

Пиърсън бавно се изправи.

— Ваша Светлост — заекна той, — при тези неочаквани обстоятелства, дали няма да разрешите заседанието да продължи днес следобед, за да имам малко време да подготвя речта си, така че…

— Не, господин Пиърсън — прекъсна го съдията. — Няма да отложа заседанието. Едва ли някой знае по-добре от вас, че обвиняемият има право да не даде показания. Заседателите и съдебният състав са налице, а и не мисля, че има нужда да ви напомням колко натоварен е графикът на съда. Моля, продължете със заключителната си реч.

Помощникът на Пиърсън измъкна една папка изпод цяла купчина документи и я подаде на колегата си. Пиърсън я отвори с ясното съзнание, че само бегло я е прегледал преди няколко дни.

Той се вторачи в думите на първата страница.

— Дами и господа съдебни заседатели — бавно започна да чете. Скоро стана ясно, че е адвокат, който разчита изключително на добрата подготовка и импровизацията не е неговата стихия. Правеше дълги паузи, когато прескачаше от абзац на абзац, докато дори помощникът му придоби изтощен вид.

Алекс мълчаливо седеше в другия край на скамейката и внимателно наблюдаваше съдебните заседатели. Дори и тези от тях, които обичайно бяха нащрек, сега изглеждаха отегчени; един-двама трудно сдържаха прозевките си и мигаха сънливо. Когато Пиърсън стигна до последната страница, два часа по-късно, дори Алекс вече клюмаше.

Най-сетне Пиърсън седна на мястото си, а съдия Саквил заяви, че е време съдът да се оттегли за обедна почивка. След като съдията напусна залата, Алекс се обърна към Пиърсън, който трудно прикриваше гнева си. Прекрасно съзнаваше, че току-що е показал посредствено представление на премиера пред първокласна публика.

Алекс грабна една дебела папка от струпаните на катедрата и забързано напусна залата. Изтича по коридора, после изкачи каменните стъпала към малка зала на втория етаж, която същата сутрин бе запазил. Вътре имаше само една маса и стол, без дори една картина на стената. Алекс отвори папката и започна да преговаря заключителната си реч. Репетира ключовите изречения в словото си, докато не бе напълно уверен, че най-важните думи ще се запечатат трайно в съзнанието на съдебните заседатели.

Бе прекарал почти цялата нощ и ранните часове на утрото в доизглаждане на всяка фраза от речта си и сега, когато час и половина по-късно се върна в заседателна зала номер четири, се чувстваше добре подготвен. Зае мястото си секунда преди съдията да се появи. Съдебните заседатели се настаниха и съдия Саквил попита Алекс дали е готов да изнесе своята заключителна реч.