— Бихте ли казали за протокола името и адреса си — обърна се към него Алекс.

— Казвам се Фрейзър Мънро и живея на Арджил стрийт в Дънброут, Шотландия.

— Какво работите?

— Адвокат съм във Върховния съд на Шотландия.

— Прав ли ще бъда, ако спомена, че сте били президент на Сдружението на юристите на Шотландия?

— Да, така е.

Този факт не бе известен на Дани.

— И сте почетен гражданин на Единбург?

— Бях удостоен с тази чест.

Още нещо, което Дани чуваше за първи път.

— Бихте ли обяснили на съда каква е връзката ви с подсъдимия?

— Истината е, господин Редмейн, че имах привилегията, също като баща ми преди мен, да представлявам сър Алегзандър Монкрийф, първия носител на титлата.

— Представлявахте ли и сър Никълъс Монкрийф?

— Да, господине.

— Вие ли се грижехте за правните му дела, докато е бил в армията, а после и в затвора?

— Да. Обаждаше ми се от време на време, докато беше в затвора, но по-голяма част от работата вършехме чрез обстойна кореспонденция.

— Посещавахте ли го в затвора?

— Не, сър Никълъс изрично ме помоли да не го правя и аз се съобразих с желанието му.

— Кога се запознахте с него? — попита Алекс.

— Познавам го от дете, докато растеше в Шотландия, но преди да пристигне в Шотландия за погребението на баща си, не го бях виждал цели дванайсет години.

— Успяхте ли да говорите с него тогава?

— Разбира се. Двамата служители на затвора, които го придружаваха, проявиха разбиране и ми разрешиха да прекарам един час със сър Никълъс за консултация насаме.

— Следващия път сте го видели след седем или осем седмици, когато е дошъл в Шотландия веднага след освобождаването му от затвора „Белмарш“, така ли?

— Точно така.

— Имахте ли някакви основания да мислите, че човекът, който ви посети втория път, не е сър Никълъс Монкрийф?

— Не, господине, никакви. Бях го видял само за около час, а и човекът, който влезе в кабинета ми, не само приличаше на сър Никълъс, но и носеше дрехите, с които той бе на погребението на баща си. Притежаваше цялата ни кореспонденция през годините, носеше фамилния пръстен с печат, както и сребърната верижка с ключ, която дядо му ми показа преди години.

— Значи той във всяко отношение е бил сър Никълъс Монкрийф?

— Абсолютно.

— Сега, когато се връщате назад, можете ли да се сетите за нещо, което е подсказвало, че това не е сър Никълъс Монкрийф, а измамник?

— В никакъв случай. Маниерите му бяха безупречни и беше много очарователен, нещо, което рядко се среща сред младите хора днес. В интерес на истината, напомняше ми много повече за дядо му, отколкото който и да било друг член на семейството.

— Как в крайна сметка разбрахте, че вашият клиент не е сър Никълъс Монкрийф, а Дани Картрайт?

— След като беше арестуван и обвинен в престъпленията, обект на настоящото дело.

— Бихте ли потвърдили за протокола, господин Мънро, дали от този ден нататък отговорностите за състоянието на Монкрийф остана на вашите грижи?

— Точно така е, господин Редмейн, но трябва да призная, че не мога да ръководя всекидневните ангажименти с размаха и енергичността на Дани Картрайт.

— Ще бъда ли прав, ако кажа, че в момента състоянието на имуществото е значително по-добро от преди?

— Без съмнение. За съжаление Тръстът не успява да поддържа този растеж, откакто господин Картрайт е отново в затвора.

— Надявам се — намеси се съдията, — не искате да кажете, господин Мънро, че по тази причина трябва да бъде намалена строгостта на обвиненията.

— Не, милорд. Не искам да кажа такова нещо. Но с течение на годините осъзнах, че малко неща в живота са само черни или само бели. В повечето случаи са в различни нюанси на сивото. Най-добре бих обобщил това, като заявя, че за мен бе чест да съм в услуга на сър Никълъс Монкрийф, но беше привилегия да работя с господин Картрайт. И двамата са като дъбови дървета, но расли в различна гора. Но, милорд, нима всички ние не страдаме по свой начин за това, че сме затворници по силата на своя произход?

Сър Матю отвори очи и се втренчи в мъжа. Щеше му се да го бе познавал по-рано.

— Едва ли заседателите не са успели да забележат уважението и възхищението, което изпитвате към господин Картрайт, господин Мънро — продължи Алекс, — но тъкмо по тази причина за всички е трудно да проумеят как същият този мъж се е забъркал в такава престъпна измама?

— Десетки пъти през изминалите шест месеща си задавам този въпрос и стигнах до заключението, че единствената причина за това е, че този човек се бори с някаква далеч по-голяма несправедливост, която е…

— Господин Мънро! — прекъсна го остро съдията. — Както добре знаете, това не е нито мястото, нито времето за вашите лични впечатления.

— Благодарен съм, милорд, за навременното ви подсещане — обърна се Мънро към съдията. — Но положих клетва да кажа цялата истина и не вярвам да очаквате от мен да не я спазя.

— Не, разбира се — отговори съдия Хакет, — но тук не е място за изразяване на лично мнение.

— Ако човек не може да изрази честно изповядваното си гледище във Върховния наказателен съд, къде другаде, според вас, може да стане това?

От няколко места в галерията се чуха аплодисменти.

— Време е да продължите, господин Редмейн — рече съдията.

— Нямам повече въпроси към свидетеля, милорд — отговори Алекс.

Съдията въздъхна с облекчение.

Докато Алекс сядаше на мястото си, баща му се наведе към него.

— Направо ми е мъчно за Арнолд. Сега се разкъсва от колебанието дали да рискува да се нахвърли върху този гигант и да бъде унизен от него, или да го избягва и по този начин да остави заседателите с впечатлението, че ще има с какво да развличат внуците си.

Господин Мънро стоеше на мястото си невъзмутим и наблюдаваше как Пиърсън разговаря задълбочено със своя помощник. И двамата имаха загрижен вид.

— Не бих искал да ви карам да бързате, господин Пиърсън — обади се по едно време съдията, — но имате ли въпрос към този свидетел?

Пиърсън се изправи бавно и дори не подръпна реверите на тогата си, нито попипа перуката си. Погледна замислено списъка с въпроси пред себе си, приготвени през почивните дни, но очевидно размисли.

— Да, милорд, но няма да задържа много свидетеля.

— Все пак достатъчно дълго, надявам се — прошепна сър Матю.

Пиърсън се направи, че не го е чул, и започна:

— Наистина ми е трудно да разбера, господин Мънро, как умен мъж като вас, с толкова много опит в правото, нито за миг не се е усъмнил, че клиентът му е измамник.

Мънро потропа с пръсти по преградата на свидетелското място и мълча колкото сметна за допустимо.

— Не е толкова сложно, господин Пиърсън — рече накрая. — През цялото време Дани Картрайт внушаваше доверие. Един-единствен път не беше убедителен.

— Кога беше това?

— Обсъждахме колекцията на дядо му и имах повод да му напомня откриването на изложбата в „Смитсониън“ във Вашингтон. Но с изненада забелязах, че той сякаш не си спомня събитието, макар че никой друг от семейството не бе получил покана.

— Не го ли попитахте тогава? — попита Пиърсън.

— Не — отвърна Мънро. — Реших, че не е подходящо.

— Но след като дори веднъж сте се усъмнили, че този мъж не е сър Никълъс — Пиърсън посочи към Дани, без да обръща глава натам, — ваша отговорност е било да разследвате проблема.

— Не мисля.

— Този човек е направил огромна фалшификация, а премълчавайки, вие сте се поставили в позиция на съучастник.

— Не виждам нещата по този начин.

— След като сте се грижили за интересите на имението Монкрийф, сте бил длъжен да съобщите за измамата на Картрайт.

— Не мисля, че влиза в моите задължения — спокойно заяви Мънро.

— Не се ли разтревожихте от факта, че този човек се е настанил в къщата на Монкрийф в Лондон, след като няма право на това?

— Не, ни най-малко.

— И не се потресохте от мисълта, че един непознат сега контролира богатството на Монкрийф, което сте бранили така ревностно през всичките тези години?