Полицаят ги насочи към покрития със зелен килим коридор вдясно. Пейн тръгна напред с такава широка крачка, че се наложи Дани да подтичва, за да го догони. Стигнаха до стълбище, по което се изкачиха на първия етаж. Пейн се държеше така, все едно вече беше депутат. Горе ги посрещна човек от охраната, който провери пропуските им и ги поведе към галерията за външни посетители. Първото, което порази Дани, бе колко малка е тя и колко малобройни бяха местата за посетители. Това обясняваше и тълпата, която чакаше на приземния етаж. Служителят им намери две места на четвъртия ред и им връчи по един лист с дневния ред. Дани се наведе напред, за да разгледа залата, и се изуми колко малко места бяха заети в средата на деня. Очевидно твърде малко депутати се интересуваха къде точно ще се строи колодрум за Олимпиадата, макар от това да зависеше животът на много хора.

— Тук са предимно представители на общините в Лондон — шепнешком обясни Пейн. Ръката му потрепваше, когато посочи с пръст първа точка от дневния ред — 12:30. Съобщение на министъра на спорта.

Дани се заслуша в разговорите в залата. Пейн му каза, че този ден е посветен на въпроси към министъра на здравеопазването, но ще приключат до 12:30. Нетърпението му да стане час по-скоро един от хората долу искрено забавляваше Дани.

С наближаването на 12:30 Пейн ставаше все по-неспокоен, пръстите му навиваха и развиваха листа с дневния ред, единият му крак нервно потропваше. Дани стоеше невъзмутимо, защото вече знаеше кой терен е избрала министърката.

Точно в дванайсет и половина говорителят на камарата на общините се изправи и с цяло гърло се провикна:

— Изявление на министъра на спорта.

Пейн се наведе напред, за да вижда по-добре.

Министърката застана на мястото на изказващия се и постави на катедрата червена папка.

— Господин говорител, с ваше разрешение ще направя съобщение, отнасящо се до терена, на който ще се построи олимпийски колодрум. Господа, депутатите вероятно ще си спомнят, че по-рано този месец информирах Камарата, че са избрани два терена, но все още не бях получила експертната оценка на строителния контрол.

Дани хвърли поглед към своя спътник. На челото му се беше появила влага от напрежение. Той също се постара да изглежда разтревожен.

— Тези доклади ми бяха връчени вчера и копия от тях изпратихме незабавно в Олимпийския комитет, както и до уважаваните членове на Камарата, в чиито правомощия са въпросните терени, а също и до президента на Британската федерация по колоездене. Копия на тези доклади са на разположение и на депутатите, които се интересуват. След като разгледаха експертните оценки, заинтересуваните страни бяха единодушни, че само единият от терените е подходящ за строеж.

Лека усмивка пробяга по устните на Пейн.

— Докладите посочват, че за съжаление единият от терените е заразен с растителност от вид, агресивен и изключително вреден за строежите, нарича се японски бръшлян — (смях). — Предполагам, че уважаемите депутати, също като мен не са се сблъсквали с този проблем, ето защо ще обясня накратко в какво се състои той. Японският бръшлян е изключително агресивно и разрушително растение, което много бързо се разпространява и превръща земята, на която е попаднало, в напълно непригодна за строеж. Преди да взема окончателното си решение, потърсих съвет дали има просто решение на този въпрос. Специалисти растениевъди ми обясниха, че японският бръшлян може да бъде отстранен с химическа обработка на почвата.

Пейн погледна Ник с надежда.

— Опитът с такива мерки — продължаваше министърката — показва, че еднократната обработка обикновено е неуспешна. Необходима била около година, за да успеят общините в Бирмингам, Ливърпул и Данди да изчистят напълно своите терени. Ще се съгласите, че би било проява на безотговорност от страна на повереното ми министерство да рискува с дванайсетмесечно отлагане на строителните работи на заразения парцел. Нямах друг изход, освен да посоча втория от избраните терени за този проект.

При думата „втория“ лицето на Пейн стана тебеширенобяло.

— Вече мога да обявя, че поверената ми институция, подкрепена от Британския олимпийски комитет и Британската федерация по колоездене, избраха терена в Южен Стратфорд за изграждане на нов колодрум. — Министърката се върна на мястото си в очакване на въпроси от залата.

Дани извърна лице към Пейн и видя, че е опрял чело върху ръцете си.

Човек от охраната изтича до тях и попита:

— Зле ли му е на вашия приятел?

— Боя се, че да — отговори Дани с пълно безразличие. — Ще ми помогнете ли да го заведем до тоалетната? Страхувам се, че всеки момент ще повърне.

Дани пое Пейн под едната мишница, за да го изправи на крака, служителят го подкрепи от другата страна и се насочиха към изхода на галерията. Вече в коридора служителят изтича напред и отвори вратата на тоалетната. Пейн започна да повръща много преди да е стигнал до умивалника.

Разхлаби връзката си, разкопча горното копче на ризата си и отново се наведе напред. Докато стоеше здраво стиснал двете страни на умивалника и дишаше тежко, Дани му помогна да съблече сакото си. Сръчно извади мобилния му телефон от вътрешния джоб и натисна копчето, което показа дългия списък от имена. Намери „Лорънс“ и докато Пейн бе заврял глава в умивалника за трети път, си погледна часовника. В този момент Девънпорт сигурно се готвеше за прослушването и хвърляше последен поглед към сценария или вече го гримираха. Започна да пише бързо съобщение. В това време Пейн бе на колене и хълцаше сърцераздирателно точно като Бет, когато брат й издъхваше. „Министърката избра друг терен. Мисля, че искаш да знаеш.“ Усмихна се и натисна бутона „Изпрати“, преди да се върне отново на списъка, докато намери „Спенсър“.

Спенсър се погледна в огледалото в цял ръст. Беше си купил нова риза и връзка на райе специално за случая. Беше наел кола за срещата. Трябваше да го вземе в 11:30. Не можеше да рискува да закъснее при лорд канцлера. Очевидно всички знаеха за неговата среща, защото на всяка крачка срещаше усмивки или промърморени поздравления — от шефовете на адвокатската камара до жената, която им правеше чай.

Крейг беше сам в кабинета си и се правеше, че чете делото, появило се на бюрото му тази сутрин. Все повече дела пристигаха при него напоследък. Чакаше с нетърпение да стане единайсет и половина, за да тръгне. Трябваше да бъде навреме за срещата в дванайсет.

— Първо ще ти предложи чаша шери — беше му обяснил един старши адвокат. — След това няколко минути ще те занимава с ужасното състояние на крикета в Англия и после без никакво предисловие ще ти каже най-голяма тайна: че възнамерява да те включи в списъка с адвокати, които ще носят копринени тоги, с две думи в предложенията за кралски адвокат. Ще побърбори известно време и за отговорностите, които един такъв пост налага, и прочее глупости.

Крейг се усмихна. Годината се бе оказала добра и той смяташе да отпразнува събитието с полагащия му се размах. Отвори едно от чекмеджетата на бюрото, извади чековата си книжка и написа чек за двеста хиляди паунда, платими на „Бейкър, Термлет и Смайт“. За първи път в живота си издаваше чек за толкова голяма сума. Не помнеше Джералд да е бил толкова уверен за някой проект. Отпусна се назад в стола и се наслади на приятни мечти как ще използва печалбата: ново порше, няколко дни във Венеция. Дори Сара можеше да се съгласи на едно пътуване с „Ориент Експрес“.

Телефонът на бюрото иззвъня.

— Колата ви пристигна, господин Крейг.

— Кажете на шофьора, че слизам.

Пъхна чека в плик, адресира го до Джералд Пейн „Бейкър, Термлет и Смайт“, остави го на бюрото и слезе по стълбите. Щеше да пристигне няколко минути по-рано, но не искаше да кара лорд канцлера да чака. Не размени нито дума с човека зад волана по време на краткото пътуване до Парламент Скуеър. Колата спря пред входа на Камарата на лордовете. Пред бариерата провериха името му в списъка на очакваните посетители и му дадоха знак, че може да влезе. Шофьорът зави вляво и спря под арката пред кабинета на лорд канцлера.