— Не се тревожете — усмихна му се съдията с разбиране. — Наближава краят на дългото ви изпитание.

Последните думи изстреляха сър Матю на крака.

— Моля за извинение, милорд, но означават ли думите ви, че вече сте стигнали до решение по това дело — попита той с мила усмивка.

Ред беше на съдията да се изчерви.

— Не, не! Разбира се, че не, сър Матю. Исках само да кажа, че все едно какъв ще е изходът на делото, мъчителното чакане на сър Хюго ще приключи.

— Много съм ви задължен, милорд. Голямо облекчение е да чуя, че не сте взели своето решение, преди защитата да е имала възможност да представи своята позиция. — Сър Матю седна на мястото си.

Пиърсън хвърли изпепеляващ поглед на своя колега, но старецът вече бе затворил очи.

— Много съжалявам, сър Хюго — обърна се прокурорът към свидетеля, — че се налага да изтърпите всичко това, без да имате каквато и да е вина. Но е важно съдебните заседатели да знаят какви страдания и неудобства са причинили на вашето семейство действията на подсъдимия Картрайт. Както посочи Негова Светлост, краят на всичко това е близък.

— Не бих бил толкова сигурен — подхвърли сър Матю.

Пиърсън се направи, че не го чува.

— Нямам повече въпроси, милорд — рече той и си седна на мястото.

— Всяка дума от това, което чухме, е репетирана — прошепна сър Матю, без да отваря очи. — Поведи проклетника по дълъг и неясен път и когато най-малко очаква, му забий ножа. Уверявам те, никаква кръв няма да потече — нито синя, нито червена.

— Съжалявам, че се налага да ви прекъсна, господин Редмейн, но е ваш ред да зададете въпросите си на свидетеля. Имате ли желание да го разпитате?

— Да, милорд.

— Давай, момчето ми. Не забравяй, че той изгаря от желание да се махне оттук — тихо рече сър Матю и се отпусна на пейката със затворени очи.

— Сър Хюго — започна Алекс, — казахте на съда, че отношенията ви с племенника ви Никълъс Монкрийф са били близки… сърдечни, както се изразихте, и не сте имали възможност да разговаряте на погребението на баща му, защото полицаите са ви попречили.

— Точно така — отговори Хюго.

— Кажете ми, кога научихте, че племенникът ви е починал?

— Няколко дни преди ареста на Картрайт.

— Това прави около година и половина след погребението, на което заявихте, че не сте могли да говорите с него поради полицейската забрана, нали?

— Горе-долу толкова.

— Не мога да не ви попитам, сър Хюго, колко пъти през тези осемнайсет месеца се видяхте или се чухте по телефона с вашия племенник, с когото иначе сте били много близки?

— Там е работата, че това не беше Ник — самодоволно заяви Хюго.

— Така е — потвърди Алекс, — но току-що казахте на съда, че сте узнали този факт три дни преди да бъде задържан моя клиент.

Хюго вдигна очи към галерията с надежда да получи оттам вдъхновение. Маргарет не му беше казала, че ще му зададат такъв въпрос, нито какво да отговори.

— И двамата бяхме заети — опита да се измъкне Хюго. — Той живее в Лондон, а аз прекарвам повечето време в Шотландия.

— Доколкото знам, и в Шотландия има телефони — отбеляза Алекс.

Неколцина души в залата се засмяха.

— Какво намеквате?

— Нищо не намеквам — отговори Алекс. — Но можете ли да отречете, че когато и двамата сте били на филателния търг в „Сотбис“ през септември 2002 година в Лондон, а после и в Женева — в един и същи хотел, не сте направили опит дори да заговорите човека, когото тогава сте смятали за свой племенник?

— Той също можеше да ме заговори — повиши Хюго глас. — Процесът е двустранен, нали?

— Възможно е клиентът ми да не е искал да се обърне към вас, защото е знаел какви са били отношенията ви преди това. Най-вероятно е знаел и че нито сте си писали, нито сте говорили с племенника си през последните десет години. Знаел е, че той ви е ненавиждал и че баща ви, неговият дядо, ви е изключил от завещанието си.

— Виждам, че сте по-склонни да повярвате на един престъпник, отколкото на човек от семейството.

— Няма такова нещо, сър Хюго. Научих всичко това от член на вашето семейство.

— От кого? — предизвикателно попита Хюго.

— От вашия племенник сър Никълъс Монкрийф.

— Но вие никога не сте се виждали с него.

— Така е — призна Алекс. — Но докато е бил в затвора, където вие нито веднъж за тези четири години не сте го посетили, е водил дневник, който разкрива много неща.

Пиърсън мигновено скочи.

— Длъжен съм да възразя, милорд — заяви той. — Тези дневници, на които се позовава моя уважаван колега, бяха предоставени преди седмица и моят помощник положи много усилия, за да ги изчете ред по ред, но те се състоят от повече от хиляда страници.

— Милорд — намеси се Алекс. — Моят помощник е изчел дневниците и за удобство на съда е подчертал всички пасажи, които биха могли да бъдат предоставени на вниманието на заседателите. Няма съмнение, че ще бъдат приети.

— Може и да бъдат приети — отговори съдия Хакет, — но не мисля, че се отнасят до делото. Не сър Хюго е на подсъдимата скамейка, нито отношенията с племенника му имат пряка връзка с делото, ето защо предлагам да продължите, господин Редмейн.

Сър Матю дръпна тогата на сина си.

— Може ли да разменя две думи с моя помощник? — попита Алекс.

— Да, разбира се — съгласи се съдията, репликата на сър Матю очевидно още му държеше влага. — Но побързайте.

Алекс седна до баща си.

— Постигна необходимото, момчето ми — прошепна сър Матю. — Най-важните редове от дневника запази за следващия свидетел. Освен това старецът Хакет вече се чуди дали пък не ни е отпуснал достатъчно амуниции за евентуално преразглеждане на делото. А той ще иска да го избегне на всяка цена. Това е неговото последно дело във Върховния съд, преди да се пенсионира, и не би искал да го запомнят с дело, върнато за преразглеждане. Приеми безусловно неговата преценка, но дай да се разбере, че ще се позовеш на някои пасажи от дневниците по-късно, за да може и уважаваният ти колега да проучи откъсите, които твоят помощник е подчертал за удобство.

Алекс се изправи.

— Приемам безусловно преценката ви, милорд, но тъй като може да се наложи да се позова отново на дневниците, надявам се уважаемият ми колега да намери време да прочете подчертаните пасажи.

Сър Матю се усмихна, съдия Саквил сбърчи чело, а сър Хюго бе направо объркан.

Алекс насочи отново вниманието си към свидетеля, който час по час посягаше да бърше челото си.

— Може ли да се каже със сигурност, сър Хюго, че баща ви е изразил недвусмисленото си желание имението в Дънброут да остане на грижите на Националния тръст на Шотландия, заедно със сума, достатъчна за неговата издръжка?

— Така го разбирам и аз — отговори Хюго.

— В такъв случай може ли да се каже, че Даниъл Картрайт е спазил това негово желание и сега имението е в ръцете на Националния тръст на Шотландия?

— Да, така е — с известна неохота отговори Хюго.

— Дали сте намерили време да посетите наскоро къщата на улица „Болтънс“ номер дванайсет, за да видите в какво състояние е имотът?

— Да, посещавал съм къщата. Не мога да кажа, че забелязах голяма разлика.

— Да призова ли икономката на Картрайт, за да опише на съда в подробности състоянието на къщата, когато е започнала работа там?

— Няма да е необходимо — отвърна Хюго. — Възможно е да е била позанемарена, но както вече отбелязах, прекарвам повече време в Шотландия и рядко идвам в Лондон.

— Щом е така, нека минем към банковата сметка на племенника ви в банка „Кътс“ на „Странд“. Можете ли да кажете каква сума е имало в нея по времето на трагичната му смърт?

— Откъде бих могъл да знам? — остро отвърна Хюго.

— В такъв случай нека ви осветля, сър Хюго. — Алекс извади банково извлечение от папката си. — Малко повече от седем хиляди паунда.

— Много по-важно е колко има сега в тази сметка — победоносно заяви Хюго.

— Напълно съм съгласен с вас. — Алекс извади друго извлечение. — До вчерашна дата банковата сметка възлиза на малко над четирийсет и две хиляди паунда.