— Ти, разбира се, си добър учител — каза ми той — и мисля, че от никого не бих научил така добре това, което зная, но все пак…

Той млъкна.

— Какво все пак?

— Все пак има може би неща, които ти не знаеш. Случва се и с най-учените, нали? Така например, когато ми отговаряш: „Така е, защото е така“, може би има други причини, които не ми казваш, защото и на тебе самия не са ти ги казали. Като си мислех така, дойде ми наум, че ако искаш, можем да си купим някоя книжка — о, не скъпа, разбира се, — някоя евтина книжка, в която са дадени основните правила на музиката.

— Имаш право.

— Нали? Знаех, че ще се съгласиш с мене, защото в края на краищата ти не можеш да знаеш всичко, което е писано в книгите, тъй като не си учил по книги.

— Добрият учител струва повече и от най-добрата книга.

— Тези твои думи ме карат да ти кажа още нещо: ако си съгласен, ще ида да взема един урок при някой истински учител. Само един урок, но той, разбира се, ще трябва да ми каже всичко, което не зная.

— Защо не взе този урок при някой истински учител, докато беше сам?

— Защото на истинските учители се плаща, а не исках да платя за този урок от твоите пари.

Обидих се, когато Матиа започна да ми говори по този начин за истински учител. Но глупавата ми суетност рухна при последните му думи.

— Ти си много добро момче — казах му аз. — Моите пари са и твои пари, защото ти ги печелиш като ме не и много често по-добре от мене. Ще вземеш, колкото уроци искаш, и аз с тебе.

После добавих храбро следното самопризнание за моето невежество:

— Така и аз ще мога да науча онова, което не зная.

Учителят, истинският учител, който ни беше необходим, не трябваше да бъде обикновен селски цигулар, а артист, голям артист, каквито се намират само в големите градове. Картата показваше, че най-големият град по пътя за Клермон е Манд. Но дали Манд беше истински голям град, не знаех. Буквите, с които беше написан на картата, показваха, че е голям град, а аз не можех да не вярвам на картата. Решихме, че в Манд ще направим големия разход за един урок по музика. Макар че нашите сборове бяха повече от слаби в тия безплодни Лозерски планини, където селата са малко и са бедни, не исках да забавям повече радостта на Матиа.

След като прекосихме надлъж Межанските варовити плата — най-печалната и най-жалката местност, където може да попадне човек, без гори, без реки, без посеви, без села, без жители, без помен от това, което се нарича живот, а само с безкрайни и мрачни пустини, които могат да имат някакъв чар само за тези, които минават бързо през тях с кола, — най-после стигнахме в Манд.

Мръкнало се беше преди няколко часа и не можехме да вземем още същата вечер нашия урок, пък и бяхме капнали от умора.

Но Матиа гореше от нетърпение да узнае дали в Манд, който никак не му се видя голям град, както аз му го бях представил, има учител по музика и като вечеряхме, попита стопанката на странноприемницата, където бяхме отседнали, има ли в града някой добър музикант, който да предава уроци по музика. Тя ни отвърна, че е много учудена от нашия въпрос: как може да не познаваме господин Еспинасу?

— Ние идваме отдалече — казах аз.

— Тогава навярно от много далече?

— От Италия — отвърна Матиа.

Тя престана да се чуди и сякаш се съгласи, че щом идваме от толкова далече, може и да не познаваме господин Еспинасу. Но ако идехме само от Лион или пък от Марсилия, навярно би престанала да разговаря с такива невежи, които не бяха чували името на господин Еспинасу.

— Надявам се, че добре попаднахме — казах на Матиа на италиански.

Очите на моя другар пламнаха. Навярно господин Еспинасу щеше да отговори веднага на всичките му въпроси. Нямаше да му мигне окото при обясняването на причините, които налагат да се пишат бемоли за понижение, а диези за повишение.

Поразтревожих се — такъв прочут артист дали ще се съгласи да предаде един урок на бедни скитници като нас?

— А много ли е зает господин Еспинасу? — попитах аз.

— О, да! Мисля, че е много зает. Как може да не е зает?

— Мислите ли, че ще ни приеме утре сутринта?

— Разбира се. Той приема всеки, който има пари в джоба.

И нашите разбирания бяха такива, затова се успокоихме и преди да заспим, обсъдихме надълго и широко въпреки умората всички въпроси, които щяхме да поставим на този именит учител.

След като се пременихме грижливо, с други думи, след като се измихме и изчистихме добре — това беше единственият разкош, който можехме да си позволим, тъй като нямахме други дрехи освен тия, които ни бяха на гърба, — взехме инструментите си, Матиа цигулката, а аз арфата и тръгнахме към къщата на господин Еспинасу. Капи както винаги искаше да дойде с нас, но ние го вързахме в конюшнята на странноприемницата, тъй като смятахме, че не е прилично да се явим с куче пред прочутия мандски музикант.

Когато стигнахме пред къщата, в която ни бяха казали, че живее учителят, помислихме, че сме сбъркали, защото пред нея се люшкаха две медни бръснарски легенчета, които в никакъв случай не можеха да бъдат фирма на учител по музика.

Стояхме и гледахме къщата, която по всичко личеше, че е къща на бръснар, когато мина някакъв човек — спряхме го и го попитахме къде живее господин Еспинасу.

— Тук — каза той и ни показа дюкянчето на бръснаря.

Най-сетне защо един учител по музика да не живее при бръснар?

Влязохме. Дюкянчето беше разделено на две равни части: вдясно на полици имаше четки, гребени, буркани с помада, сапуни, а вляво на една маса и по стената бяха наредени и окачени музикални инструменти — цигулка, корнети, тромпети.

— Господин Еспинасу? — запита Матиа.

Дребен човек, жив и подвижен като птичка, който бръснеше някакъв селянин, седнал в едно кресло, отвърна басово:

— Аз съм.

Хвърлих поглед към Матиа, за да му обясня, че бръснарят музикант не е човекът, който ни беше необходим, за да ни предаде нашия урок, и да се обърнем към него, беше все едно да хвърлим парите си на вятъра, но вместо да ме разбере и да ме послуша, Матиа седна на един стол и попита най-самоуверено:

— Ще бъдете ли така добър да ме подстрижете, след като обръснете господина?

— Разбира се, млади момко, дори ще ви обръсна, ако желаете.

— Не, благодаря — отвърна Матиа, — не днес, ще намина друг път.

Смаян бях от самоувереността на Матиа. Той ме погледна крадешком, за да ми каже да не се сърдя предварително. Скоро Еспинасу обръсна селянина и с кърпа в ръка дойде да подстриже Матиа.

— Господине — каза Матиа, докато му връзваха кърпата около шията, — аз и другарят ми имаме един спор и понеже знаем, че сте известен музикант, надяваме се, че ще бъдете така добър да ни кажете мнението си по въпроса, който ни затруднява.

— Кажете, какво ви затруднява, момчета?

Разбрах каква цел гонеше Матиа: той искаше първо да види дали този перукиер музикант е в състояние да отговори на въпросите му, после, в случай че неговите отговори са задоволителни, ще получи урока по музика срещу цената на едно подстригване. Наистина хитрец беше тоя Матиа.

— Защо настройват цигулката на едни определени тонове, а не на други! — запита Матиа.

Помислих, че бръснарят, който тъкмо в тоя миг прокарваше гребена си в дългата коса на Матиа, ще даде някой отговор от рода на моите, и вече се подсмивах тихомълком, когато той започна:

— Втората струна вляво на инструмента трябва да даде ла по обикновения камертон, а другите струни трябва да се настройват така, че между тоновете да се получава квинта, с други думи, сол на четвъртата струна, ре на третата, ла на втората и ми на първата и най-високата струна.

Не аз, а Матиа се изсмя. Подиграваше ли се на смаяното ми лице? Или чисто и просто беше радостен, че научи това, което искаше да знае? Истината е, че се заливаше от смях. Докато трая подстригването, Матиа непрестанно разпитваше и бръснарят отговори на всичките му въпроси със същата лекота и със същата увереност, както за цигулката. Но след като отговори така, започна и той самият да разпитва и скоро узна с каква цел сме дошли при него. Тогава започна да се смее с глас.