Какво ли щеше да стане сега?

Не останахме дълго в неизвестност — на другия ден след деня, в който бащата трябваше да плати годишната вноска с парите от продажбата на цветята, вкъщи влезе някакъв господин, облечен в черно, който не изглеждаше много вежлив, и ни подаде обгербван лист, в който попълни няколко думи на празния ред.

Беше съдебният пристав.

От тоя ден идваше толкова често, че накрая ни научи имената.

— Добър ден, Реми — казваше той. — Добър ден, Алекси. Как сте, госпожице Етиенет?

И ни даваше обгербвания лист, като ни се усмихваше приятелски.

— Довиждане, деца!

— По дяволите!

Бащата не стоеше вече вкъщи, а тичаше из града. Къде ходеше? Не знаех, защото той, така общителен преди, сега не казваше нито дума. Ходеше при разни посредници, навярно в съда.

При тази мисъл косите ми настръхваха. Виталис също се беше явил пред съда и знаех какви бяха последиците.

Сега обаче трябваше да се чака много повече и част от зимата измина така. Понеже не можехме да поправим парниците и да поставим стъкла на рамките, отглеждахме в градината зеленчук и цветя, които нямаха нужда от завет. Нямаше да се спечели много, но все пак щеше да се изкара нещо и после — това беше работа.

Една вечер бащата се върна още по-съсипан отпреди.

— Деца — каза той, — свърши се.

Поисках да изляза, тъй като разбрах, че ще каже нещо важно и понеже се обръщаше към децата си, помислих, че аз не бива да слушам.

Но с едно движение той ме спря.

— Нали и ти си от нашето семейство — каза той. — Макар че си още малък, за да схванеш това, което ще ти кажа, изпитал си вече доста нещастия и ще ме разбереш. Деца, ще ви напусна.

Всички нададоха вик, жален вик.

Лиза скочи в ръцете му и го целуна разплакана.

— О, вие знаете много добре, че не напускам доброволно такива добри деца като вас и толкова мило момиче като Лиза.

И той я притисна към сърцето си.

— Осъдиха ме да платя и понеже нямам пари, ще продадат всичко тук. А понеже парите няма да стигнат, ще ме пратят в затвора, дето ще остана пет години. Като не мога да платя с парите си, ще платя с тялото си, със свободата си.

Всички заплакахме.

— Да, тежко е — каза той, — но законът си е закон, не можем да вървим срещу него. Пет години! Какво ще стане с вас през това време? Ето страшното.

Настъпи мълчание.

— Разбира се, премислих и ето какво реших, за да не ви оставя сами и изоставени, докато съм в затвора.

Слаба надежда блесна у мене.

— Реми ще пише на сестра ми Катерина Сюрио в Дрьози, в областта Ниевр. Ще й обясни положението и ще я помоли да дойде. Катерина е разумна жена, практична е и с нея ще вземем най-доброто решение.

За пръв път пишех писмо — трудно, жестоко начало!

Макар че думите на бащата не бяха много ясни, в тях все пак се криеше известна надежда, а да се надяваш при нашето положение, беше вече много. Да се надяваш, но на какво?

Сами не знаехме, но се надявахме. Катерина щеше да пристигне, а тя беше практична жена — това беше достатъчно за обикновени и неопитни деца като нас. За практичните няма никакви трудности в живота.

Но тя не дойде така скоро, както си представяхме, и стопанската полиция, тоест ония, които арестуват длъжниците, дойдоха преди нея.

Бащата тъкмо отиваше при един свой приятел и като излезе на улицата, те го пресрещнаха. Аз бях с него и веднага ни заобиколиха. Но той не искаше да бяга, пребледня, сякаш му прилоша, и помоли с немощен глас полицаите да се прости с децата си.

— Не се отчайвайте, драги — обади се един от тях. — Затворът за дългове не е толкова страшен, там се намират и добри хора.

Върнахме се вкъщи, заобиколени от стопанските полицаи.

Отидох в градината да повикам момчетата.

Когато се върнахме, бащата държеше Лиза на ръце и тя горчиво плачеше.

Тогава един от полицаите му пошепна на ухото, но не чух какво му каза.

— Да — съгласи се бащата, — имате право, трябва.

И като стана бързо, той остави Лиза на пода. Но тя се вкопчи в него и не искаше да му пусне ръката.

Тогава той целуна Етиенет, Алекси и Бенжамен.

Стоях в един кът с премрежени от сълзи очи. Той ме повика:

— А ти, Реми, няма ли да ме целунеш? Не си ли и ти мое дете?

Изгубили бяхме и ума, и дума.

— Останете тук — каза строго той. — Това е моето желание.

И бързо излезе, като пъхна ръката на Лиза в ръката на Етиенет.

Исках да го последвам и тръгнах към вратата, но Етиенет ми направи знак да спра.

Къде да отида? Какво можех да направя?

Стояхме съвършено убити сред кухнята. Всички плачехме и никой от кае не знаеше какво да каже.

Какво да каже?

Знаехме много добре, че някой ден ще го задържат, но мислехме, че тогава Катерина ще бъде между нас, а Катерина беше нашата закрила.

Но Катерина я нямаше.

Тя пристигна около час след отвеждането на бащата и свари всички ни в кухнята, без да сме разменили нито дума. Тази, която досега ни поддържаше, също беше съкрушена. Етиенет, толкова твърда, толкова смела в борбата, беше сега също така слаба като нас. Тя не ни насърчаваше вече, останала без воля, без насока, отдадена всецяло на скръбта си, която потискаше само за да се опита да утеши Лиза. Кормчията беше паднал в морето и ние, децата, останали без човек на кормилото, без фар, който да ни насочва, без да има кой да ни изведе в пристанището, без дори да знаем има ли пристанище за нас, стояхме загубени сред океана на живота, люшкани произволно от вятъра, безсилни да направим или измислим нещо, с ужас в душата и с отчаяно сърце.

Твърда жена излезе леля Катерина, предприемчива и с воля. Десет години била дойка в Париж, на пет пъти в различно време. Познаваше трудностите в живота и, както казваше самата тя, умееше да се справя с тях.

Облекчение беше за нас тя да ни ръководи, а ние да й се подчиняваме. Имахме вече опора и се изправихме на краката си.

За бедна селянка без образование тя поемаше тежка отговорност, която можеше да смути и най-смелите — цяла челяд сирачета, от които най-голямото нямаше още седемнадесет години, а най-малкото беше нямо. Какво да прави с тия деца? Как да се нагърби с тях, когато тя самата трудно преживяваше?

Бащата на едно от децата, които бе откърмила, беше нотариус. Тя отиде да се посъветва с него и по неговите съвети и с негова помощ съдбата ни бе решена. После отиде да се разбере с бащата в затвора и осем дни след пристигането си в Париж, без да ни спомене нито веднъж за своите постъпки и за намеренията си, тя сподели с нас решението, което беше взела.

Понеже бяхме малки, за да продължим да работим сами, всяко от децата щеше да отиде при някой чичо или леля, които се бяха съгласили да ги вземат.

Лиза отиваше при леля Катерина в Морваи.

Алекси — при някакъв чичо, който беше миньор във Варс, в Севените.

Бенжамен при друг чичо, който беше градинар в Сен Кантен. А Етиенет при друга леля, която беше омъжена в Шарант, на морския бряг, в Еснанд.

Слушах тия разпореждания и чаках да дойде моят ред. Но понеже леля Катерина млъкна, аз пристъпих и попитах:

— Ами аз?

— Ти ли? Ти не си от нашия род.

— Ще работя за вас.

— Не си от нашия род.

— Попитайте Алекси и Бенжамен не ме ли бива за работа.

— Но те бива и да ядеш, нали?

— Не, не, той е от нашето семейство — обадиха се всички.

Лиза пристъпи и сплете умолително ръце пред леля си. Това движение беше по-красноречиво от всякакви думи.

— Разбирам те много добре, миличка — каза леля Катерина, — ти искаш той да дойде с тебе. Но, видиш ли, в живота човек не постъпва винаги, както иска. Ти си моя племенница и като стигнем у дома, ако мъжът ми каже някоя дума накриво или се навъси, като се съберем на масата, ще му отговоря веднага: „Тя ни е роднина, кой друг ще се смили над нея, ако не сме ние?“ Което казвам за нас, се отнася и за чичовците от Сен Кантен и от Варс, и за лелята от Еснанд. Приемат се роднини, но не и чужди. Хлябът не достига и за своите, камо ли за другите.