Не се излъгах. Снегът не хлътна под краката ни, когато слязохме в рова, и скоро стигнахме колибата.
Тя беше направена от пръти и вършини, а над тях сплетени вейки образуваха покрива. Тоя покрив беше доста плътен и не пропускаше снега.
Това беше заслон, който можеше да хване място за къща.
По-забързани или по-пъргави от нас, кучетата първи влязоха в колибата и се търкаляха по сухата земя и в праха, като лаеха весело.
Ние също така бяхме много доволни, но изразихме другояче задоволството си, а не с търкаляне в праха, което всъщност нямаше да бъде лошо, щеше да ни изсуши.
— Тъй и предполагах — каза Виталис, — в това младо сечище трябва да се намира някъде дърварска колиба. Сега снегът може да си вали.
— Нека си вали! — извиках аз предизвикателно.
И отидох на вратата, или по-право на отвора на колибата, защото тя нямаше ни врата, ни прозорец, за да си изтърся палтото и шапката така, че да не намокря вътрешността на жилището ни.
Нашето жилище беше съвсем скромно както по строеж, така и по наредбата си, която се състоеше от една пръстена пейка и от няколко големи камъка, които служеха за столове. Но онова, което беше още по-ценно за нас при положението, в което се намирахме, бяха пет или шест тухли, изправени в един кът, които образуваха огнището.
Огън! Можехме да запалим огън!
Но само огнище не е достатъчно, за да се запали огън. Трябва да се сложат и дърва в огнището.
В къща като нашата не беше трудно да се намерят дърва. Можехме да ги вземем от стените и покрива, тоест да измъкнем клони оттук-оттам, за да не пострада къщата ни.
Това стана бързо и ярък пламък весело затрептя и освети нашето огнище.
Ах, огън! Огънчец!
Наистина той не гореше без дим и понеже нямаше комин, през който да излезе, димът изпълни колибата. Но какво от това? Ние искахме пламък, искахме топлина.
Докато, легнал на земята и опрян на двете си ръце, аз раздухвах огъня, кучетата насядаха важно около огнището и изпънали врат, грееха на яркия пламък мокрите си и измръзнали кореми.
Скоро Добродушко разгъна палтото на господаря си, подаде предпазливо нос и се огледа къде се намира. Успокоен от обстановката, той скочи бързо на земята, зае най-доброто място пред огъня и протегна към пламъка двете си малки треперещи ръчички.
Сега бяхме спокойни, че няма да умрем от студ, но въпросът за храната не беше разрешен.
В тая гостоприемна къща нямаше ракла с хляб, нито пещ с къкрещи тенджери.
За щастие нашият господар беше предвидлив и опитен човек. Сутринта, преди да стана, той беше набавил храна за из пътя — пита хляб и парче сирене. Но не беше време да бъдем взискателни и придирчиви — щом видяхме питата, всички радостно се раздвижихме.
За съжаление парчетата не бяха големи и ако питате мене, бях неприятно изненадан. Вместо цялата пита господарят ни подели само половината.
— Не познавам пътя — каза той в отговор на въпросителния ми поглед — и не зная дали оттук до Троа ще се намери странноприемница, където да се нахраним. При това и гората ми е непозната. Зная само, че тоя край е много горист и че безкрайни гори се сливат една с друга — горите Шаурс, Рюмили, От, Омон. Може би се намираме на много левги от човешко жилище. Поради снега може би ще бъдем принудени да останем дълго време в тая колиба. Трябва да оставим храна за вечеря.
Аз разбирах тия съображения, особено като си спомних за нашето заминаване от Тулуза след затварянето на Виталис Но те не трогнаха кучетата — като го видяха, че скъта питата в раницата, когато едва бяха похапнали, те протегнаха лапи към господаря си, драскаха по коленете му и започнаха с изразителни движения да го молят да отвори раницата, в която впиваха умолителни погледи.
Молбите и ласките не помогнаха — раницата не се отвори.
Но колкото и оскъдна да беше тая лека закуска, тя ни подкрепи. Бяхме на завет, огънят ни обгръщаше с приятна топлина. Можехме да чакаме снегът да спре.
Не беше много страшно за мене да останем в тая колиба, а и не вярвах, че ще бъдем принудени да останем тук дълго време, както каза Виталис, за да оправдае своята пестеливост. Снегът нямаше да вали вечно, но и нищо не показваше, че скоро ще престане.
През отвора на нашата колиба виждахме как се сипят бързи и плътни парцали сняг. Понеже нямаше вече вятър, те падаха право на земята, един през други, непрекъснато.
Не се виждаше небето и светлината, вместо да пада отгоре, идеше отдолу, от ослепителната пелена, която покриваше земята.
Кучетата се бяха примирили с принудителния престой, бяха се настанили и трите край огъня — едното свито на кълбо, другото излегнато на една страна, Капи, заврял муцуна в пепелта — и спяха.
Реших да направя като тях. Бях станал рано и щеше да ми бъде по-приятно да пътувам в страната на сънищата, на „Лебед“ може би, отколкото да гледам тоя сняг.
Не зная колко време съм спал. Когато се събудих, снегът беше престанал. Погледнах навън. Пелената, която се бе натрупала пред колибата ни, беше станала значително по-дебела. Ако тръгнехме на път, щях да газя до над коленете.
Колко ли беше часът?
Не можех да попитам господаря си, защото слабите сборове през последните месеци не бяха попълнили парите, които беше похарчил за делото и затвора, така че в Дижон, за да ми купи кожух и някои необходими вещи за себе си и за мене, трябваше да продаде часовника, големия сребърен часовник, на който видях Капи да казва колко е часът в деня, когато Вита лис ме нае в трупата си.
По дневната светлина трябваше да разбера това, което нашият хубав голям часовник не можеше вече да ми покаже.
Но нищо не можеше да ми отговори: долу, по земята, ослепителнобяла пелена, в простора — тъмна мъгла, а на небето — мътна светлина, тук-таме с мръсни жълти петна.
И слухът не можеше да долови нищо, защото навън бе настанала пълна тишина, несмущавана нито от птичи крясък, нито от плясък на камшик, ни от трополене на каруца. Никоя нощ не е била така безмълвна като тоя ден.
При това всичко около нас беше замряло, снегът бе спрял всякакво движение, бе сковал всичко. Само от време на време след лек, сподавен, едва доловим шум някой боров клон тежко се полюшваше. Той се свеждаше бавно под тежкия товар към земята, а сведеше ли се повече, снегът се плъзгаше надолу. Тогава клонът изведнъж се изправяше и тъмнозелените му листа се открояваха на белия саван, който покриваше останалите дървета от корена до върха, така че отдалеч сякаш някаква черна дупка зееше тук-таме по савана.
Както стоях на вратата, запленен от тая гледка, чух, че господарят ме извика.
— Искаш ли да тръгнем? — попита ме той.
— Не зная, нищо не ми се иска. Ще направя, каквото вие кажете, че трябва да направим.
— Е, според мене трябва да останем тук, защото сме на завет и имаме огън.
Мина ми през ума, че нямаме почти никакъв хляб, но премълчах.
— Мисля, че скоро пак ще завали — продължи Виталис — и не бива да тръгваме, преди да разберем на какво разстояние от нас има селище. Нощта няма да бъде приятна сред тоя сняг и по-добре да преспим тук, ще бъдем поне на закрито.
Като оставим въпроса за храната настрани, това разрешение ми харесваше. Прочее, ако тръгнехме веднага, не беше никак сигурно, че ще намерим, преди да мръкне, странноприемница, където да вечеряме, докато беше напълно ясно, че ще намерим на пътя дебел, още неутъпкан сняг, по който трудно би могло да се върви.
Така и стана, когато за вечеря Виталис ни раздели на шест остатъка от питата.
Трябваше да гладуваме в нашата колиба и толкоз.
Жалко, че беше останало малко от нея и това малко се свърши бързо, въпреки че чупехме колкото се може по-малки залъци, за да продължим вечерята си.
Когато нашата бедна вечеря, толкова оскъдна и кратка, завърши, помислих, че кучетата пак ще започнат сутрешните си хитрини, защото личеше, че са страшно гладна, Но те не направиха нищо и аз още веднъж се убедих, че са наистина много умни.
Когато нашият господар прибра ножа в джоба на панталона си, което означаваше, че угощението е свършило, Капи стана, кимна с глава на двамата си другари и отиде и подуши раницата, където слагахме обикновено храната. В същото време той сложи леко лапата си на раницата и я поопипа. Тая двойна проверка го убеди, че няма нищо за ядене. Тогава се върна на мястото си край огнището и след като кимна пак с глава на Долче и Зербино, просна се цял на пода и въздъхна примирен.
